Лей Грийнууд
Лаура (3)

Глава трета

Хен се изправи и отиде до прозореца на офиса си. Улицата беше почти празна, както всеки следобед, откакто бе дошъл тука. Горещото септемврийско слънце задържаше хората по къщите им от обед до залез. Търсейки спасение от горещината и насекомите, конете се бяха скупчили под върбите с наведени глави и размахваха неспирно опашки, за да разгонват рояците мухи. Само от време на време някой ездач или пристигащ фургон нарушаваха тишината.

Чинарите и дъбовете в градчето сякаш бяха застинали в маранята. Даже вечно шумолящите тополи, израснали в старото речно корито, не помръдваха нито листец. Къщите от небоядисани посивели вековни дървета образуваха рязък контраст с жълтите и червените скали наоколо. Бедно градче, сякаш без собствено самочувствие, което оставяше у случайния пътник впечатление за нещо временно и недовършено.

Хен се извърна от прозореца. Мислите му бяха обзети от Лаура. Чудеше се дали е последвала съвета му и си е легнала. Вероятно не. Тя не се държеше като жена, която би приела съвет от когото и да е било. Може би не трябваше да й оставя дрехите си, а да ги занесе някой друг път.

Отвори чекмеджето си и тупна отгоре няколко плаката на търсени престъпници. Смяташе да ги прегледа, за да запомни лицата. Щеше да му е от полза. Докато хвърляше някои стари хартии в печката, той дочу един приглушен изстрел. Прозвуча някъде от другия край на улицата. Не можеше да са Блекторнови. Не беше казал на никого за ареста на Деймиън. Не можеше да си представи кой друг ще стреля толкова близко до града, но се беше убедил, че винаги се намира по някой глупак, който да прави това, което не трябва.

После чу втори и трети изстрел и определи по-точно посоката. Вдигна колана с пистолета, закопча го, взе си шапката от закачалката и я сложи на главата си. В следващия момент едва не се сблъска с Хоуп Уърти, която влиташе през вратата.

— Фин Петерсън стреля по кръчмата на Елгин — успя да произнесе тя, после спря, за да поеме глътка въздух. — Пиян е до козирката. — Тя пое забързано втора глътка. — Какво смяташ да правиш?

— Не знам още.

— Той ще те убие.

— Не мисля така — каза Хен, отправяйки се към кръчмата. — Повечето мъже избягват възможността да бъдат убити, освен ако не се отнася за нещо важно.

Хоуп обаче не беше във философско настроение.

— Смяташ ли да се стреляте на улицата?

— Не мога да кажа. Сега се връщай в ресторанта и се скрий вътре.

— Но аз искам да гледам! — Хоуп изглежда бе готова да отстоява позициите си, но точно тогава изригна истински залп от изстрели, след което двама мъже изхвърчаха от вратата на заведението с главите напред.

— Сега! — кресна Хен толкова сурово и заповеднически, че Хоуп подскочи. — И си дръж главата наведена!

Хоуп хвърли обиден поглед на Хен, обърна се и полетя.

Хен тръгна към кръчмата.

Улицата се беше опразнила, сякаш някой бе махнал с магическа пръчка. Нищо не помръдваше. Даже конете сякаш бяха замръзнали от страх да не привлекат внимание. Изстрелите сега идваха на равни интервали. На Елгин Скот май щеше да му се наложи да прави нов покрив за зимата. Вероятно сега в него имаше толкова много дупки, че посетителите можеха да отгатват колко е часът по звездите.

Докато се приближаваше, Хен осъзна, че няма никакво желание да застреля този човек. Хората имаха право да очакват от него да защитава собствеността им и спокойствието в града, както и техния живот, но това не означаваше, че трябва да вземе живота на един безобиден пияница. Хен спря на вратата, за да привикнат очите му към сумрака вътре и тогава влезе.

Заведението беше неголямо, дълго и тясно помещение със скупчени една до друга маси. Хен не можеше да каже колко посетители бяха все още вътре. Те всички се бяха изпокрили под масите, а стрелецът тъкмо си наливаше поредното питие. Беше с гръб към вратата и не забеляза Хен.

— Струва ми се, че пи достатъчно — каза Хен.

Фин Петерсън се извърна толкова бързо, че изгуби равновесие и му се наложи да се подпре на бара. На Хен му се догади. Той не се стреляше с раздърпани пияници. Дори не разговаряше с тях, ако можеше да го избегне.

— Ще пия колкото си искам — изръмжа Фин, размахвайки пистолета си към изключително изнервения барман. Думите му бяха завалени, но беше ясно, че разбира какво иска да каже.

— Може би някой друг път. Сега защо не оставиш тоя пистолет и не се прибереш? Не е честно да оставяш партньора си да върши цялата работа.

— Това копеле! — избухна Фин. Той се придърпа напред, докато не застана лице в лице с Хен. — Той достатъчно пъти ме е зарязвал. Нека сега да види дали ще му хареса.

Пияница, развилнял се в градската кръчма, защото бил ядосан на партньора си! Хен беше прекалено отвратен от ситуацията, за да продължи с приказките. Тръгна напред.

Фин стреля. Куршумът отиде встрани и разби с трясък една витрина.

— Най-добре ще е да си отспиш в затвора — заяви спокойно Хен, без въобще да бъде впечатлен от изстрела. — Мерникът ти не струва.

Хен осъзна, че не се справя много добре. Би трябвало да говори спокойно и убедително и да се опитва да умиротвори Фин, докато го обезоръжи, а беше твърде нетърпелив. Просто искаше да го изведе от кръчмата и да свършва с него.

— Стреляй, дявол да те вземе — извика Фин, движейки се далеч по-бързо, отколкото Хен очакваше, като виждаше състоянието му.

— Не и тук вътре. Може някой да бъде ранен.

— Стреляй! — изрева отново Фин, очевидно вбесен, че Хен не взема заплахите му на сериозно.

— Нанесе достатъчно поражения на заведението на мистър Елгин. — Той се полуобърна към вратата с надеждата, че Фин ще го последва.

— Не можеш така да ми бягаш.

— Не се стрелям с пияни мъже.

— Не съм пиян! — Фин се опря на стената и вдигна оръжието си към Хен.

Самообладанието на Хен сякаш се скъса, той светкавично извади пистолета си и стреля.

— Ааа! — пистолетът на Фин се приземи на пода, а той разтръска бясно ръката си.

— Престани да врякаш — рече Хен безстрастно, докато си прибираше оръжието в кобура. — Не си ранен. — Той хвана Фин за рамото и го изтласка навън на тротоара, а после на огряната от слънце улица.

— Ти ми простреля ръката — каза Фин невярващо. — Простреля ми ръката, с която държа оръжие!

— Само прострелях пистолета ти — каза Хен, тласкайки смаяния мъж пред себе си. — Куршумът не е засегнал ръката ти.

— Не мога да си движа пръстите.

— След няколко часа ще се оправят. Скоро ще можеш да си служиш пак с нея, както и преди.

Фин се вгледа в ръката си с недоумение.

— Партньор ми е Деймиън Блекторн — продума той. — Когато разбере какво си направил, ще довтаса тук и ще те убие на място.

— Благодаря за предупреждението.

Хората наизлизаха по вратите, по прозорците, по пречките. Изведнъж Хоуп се материализира пред Хен.

— Защо не го уби? — попита го тя.

— Не убивам пияни хора — отговори Хен, водейки Фин към затвора. — Освен това да понадупчиш една кръчма не е кой знае какво престъпление.

Хоуп изглеждаше разочарована. Хен се чудеше дали и с останалите хора в града не е така. Те продължаваха да се държат на разстояние от малката групичка.

— Донеси ми ключа от чекмеджето — нареди Хен на Хоуп и вкара Фин през предната врата. Притика го през офиса и го тикна в килията, съседна на Деймиън.

— Какво, по дяволите, прави Фин тука? — поиска да узнае Деймиън.

— Ами ти какво правиш тук? — на свой ред се изуми Фин.

— Вие двамата ще имате достатъчно време за обяснения — каза Хен и заключи ключалката.

— Ще те убия! — изкрещя Деймиън.

— Почваш да се повтаряш. — Хен захлопна вратата към офиса си, отрязвайки по този начин остатъка от заплахите на Деймиън.

— Това Деймиън Блекторн ли е? — попита Хоуп. Беше снишила гласа си до шепот, сякаш не искаше Деймиън да чуе, че задава този въпрос.

— Така казва.

— Какво е направил?

— Опита се насила да вземе Адам от майка му.

— Какво възнамеряваш да правиш с него? — попита момичето. Очите й блестяха от възбуда.

— Не съм мислил. Ще го държа тук, докато реша.

Очевидно Хоуп не намираше идеята достатъчно привлекателна.

— Ами братята му?

— Какво за тях?

— Ще тръгнат подире ти.

— Съмнявам се.

— Те са ужасни хора — увери го Хоуп, цялата блеснала от преживяването. — Те крадат и убиват и вършат ужасни неща с жените.

— Аз не съм жена.

— Обидил си един от техните. Те няма да го забравят. Ще запристигат тук от всички посоки и ще застрелват всеки, който се опита да ги спре. Ще има трупове навсякъде, по улиците ще се лее кръв, вдовици и сираци ще плачат през нощта…

Хен се опита да не се разсмее на очевидното желание на Хоуп да стане свидетел на всеобщо кръвопролитие.

— Ако Деймиън е типичен представител на рода си, то аз се съмнявам, че на тях изобщо им пука, че го няма.

— Не е така — увери го Хоуп настойчиво. — Ще пристигнат в галоп.

— Добре, де, събуди ме тогава. Смятам да подремна.

Хоуп го гледаше зашеметена, очевидно й беше невъзможно да повярва, че Хен не се е смръзнал от страх пред клана Блекторн и готовността му за отмъщение.

— Ами мисис Блекторн и Адам? Те ще преследват и нея също, след като веднъж са го направили. Никой не може да спре един Блекторн, когато иска нещо.

Хен не приемаше заплахите срещу себе си на сериозно, но и той знаеше, че Блекторнови ще се опитат да отвлекат Адам отново. Това го разгневяваше. Но още повече се разгневяваше, че ще тормозят Лаура. Тя беше смела и решителна жена, но не би могла да се опре на няколко здрави мъже. Би могла да ги задържи настрана за известно време, но накрая щяха да й вземат детето. Той трябваше да реши какво да направи. Но какво? Тя не би приела помощ. Беше показала ясно, че поне от него не желае никакви услуги.

— Предполагам, ще трябва да изпратя някой да й каже. Налага се да се премести в града, където ще е на сигурно място.

— Тя няма да послуша никого.

И Хен се страхуваше от това.

— Добре, мен няма да ме послуша. Защо не идеш ти? Тя вероятно…

Вратата се отвори и Грейс Уърти влезе в офиса.

— Ето те и тебе, Хоуп Уърти — изрече тя. Ясно беше, че търпението към дъщеря й се бе изчерпало. — Би трябвало да зная, че ще си там, където има проблеми. Също като пчела на мед. Да не си забравила, че започваме да сервираме вечерята след по-малко от час?

Оживлението на Хоуп се стопи пред явния гняв на майка й.

— Трябваше да кажа на шерифа за Блекторнови — обясни тя. — Той няма откъде да знае колко са много — стотици, и всичките подли и готови да стрелят по всичко, което се движи.

— Аз се съмнявам, че имат такова голямо желание да стрелят по почтените граждани — каза мис Уърти, — но наистина са едно ужасно семейство. Можете да бъдете сигурен, че ще чувате още за тях.

— Виждаш ли, и аз така ти казах — вметна Хоуп.

— Повече съм разтревожен за Лаура Блекторн — каза Хен. — Деймиън каза, че ще продължат да опитват, докато се докопат до момчето.

— Най-вероятно е казал истината.

— Бих желал вие или някоя друга дама да отидете горе и да я уговорите да се премести в града.

Мисис Уърти не отговори веднага. Хоуп се опита да каже нещо, но майка й я пресече само с един остър поглед.

— Нямам нищо против да опитам, но се съмнявам, че тя ще послуша мен или някой друг.

— Защо?

— Има известно недобро чувство между нея и града. За нещастие, вината лежи определено и в двете страни. Тя е една трудна млада жена в много тежко положение. Може би вие сте най-подходящият човек, който да поговори с нея.

— Защо? Та тя дори не ме познава.

— Точно по тази причина.

— Аз ще отида — самопредложи се Хоуп.

— Ти, млада госпожице, се връщаш обратно на работа. И ако още веднъж изчезнеш без разрешение, аз ти обещавам, че ще прекараш всяка вечер, тази седмица в стаята си.

Тази заплаха въздейства чудодейно върху ентусиазма на Хоуп и тя се запъти покорно към вратата пред майка си. Мисис Уърти се извърна назад.

— Когато Лаура дойде тук за пръв път, някои от тукашните дами й предложиха благотворителността си. Но не се показаха благосклонни към твърдението й, че е омъжена, и не позволиха на момченцето й да играе с техните деца. Тогава Лаура показа много ясно, че няма да позволи на никой да гледа отвисоко на нея или на сина й. Страхувам се, че тя не вярва в добронамереността на хората. Може би вие можете да промените това.

Хен остана да гледа смаян след мисис Уърти. С еднакъв успех би могла да му счупи краката и да го остави да си умре. Никога не беше успявал да уговори някого за нещо, без да използва пистолета си. Как, по дяволите, й беше хрумнало, че може да промени мнението на Лаура и за най-дребното нещо дори? Тя даже не го харесваше.

Хвърли ключовете в чекмеджето си и го затръшна ядно, но това не разсея раздразнението, което напрягаше мускулите и намотаваше нервите му на възел. Не искаше да се забърква с тази жена. Щеше да я защитава, но предпочиташе това да стане чрез отдалечаването й от опасността, отколкото да се замесва лично.

Мърморейки проклятия, той грабна шапката си и излезе. Въпреки жегата, улицата все още беше изпълнена с народ. Не му се искаше да говори с никого, затова заобиколи затвора и пое по изсъхналото речно корито.

Не бяха Блекторнови тези, които го тревожеха, а Лаура. Не беше познавал никога жена, способна толкова бързо да му влезе под кожата. Та той я беше срещал само веднъж. Ако продължеше да я вижда, щеше да стане по-лошо, отколкото да се полее с мед и да легне върху мравуняк.

Разбира се, не беше нейна вината, че той е раздразнителен и избухлив, и готов веднага да откъсне нечия глава. Не беше нейна вината, че се виждаше обвързан с работа, която никак не му харесваше. Не беше нейна и вината, че имаше дете, което се нуждаеше от закрилата и примера на един солиден, надежден мъж. А най-вече не беше виновна, че имаше най-красивата черна коса, която беше виждал, или че се движеше грациозно като газела.

Най-разумно щеше да е да престане да мисли за нея по този начин. Ако тя само предполагаше какво му се върти из главата, сигурно щеше да му захвърли ризите в лицето.

Той се засмя. Тя имаше силен дух, но не и много здрав разум. Ако го имаше, щеше да се е омъжила за първия, който й поискаше ръката, и да е заминала толкова далеч от Сикамор Флетс, колкото й видят очите.

Разбира се, той също нямаше кой знае колко здрав разум. Иначе щеше да се занимава с нещо по-полезно, а не да надзирава като гувернантка този град и да се опитва да намери начин как да убеди най-независимата жена, която някога бе познавал, да изостави планинската си крепост и да стане обикновена гражданка.

Тя никога нямаше да го направи и, Господ му е свидетел, той не можеше да я обвинява за това.

Улиците на Сикамор Флетс се оживяваха след девет часа. Като повечето от градовете на Запад и той имаше повече кръчми, отколкото бяха необходими. В околността се разработваха мини, затова винаги имаше миньори, които пазаруваха в града, перяха и се почистваха след няколкомесечно пребиваване по участъците или пък просто се забавляваха на воля, преди отново да се завърнат към изключително отегчителното си занимание да изтръгнат малко състояние от скъперническите недра на майката земя.

Жените се бяха прибрали по къщите си, но вълнението от престрелката бе изкарало сигурно всички мъже навън. Те висяха по баровете, седяха около маси, претрупани с карти и алкохол, или се събираха на групички по тротоарите и на улицата. Навсякъде обаче главната тема за разговор бе сутрешната стрелба. Тук-там някои от по-големите момчета, чийто вечерен час явно бе позабравен тази вечер, се опитваха да се присъединят към по-възрастните или се възползваха от неочакваното разнообразие в иначе твърде еднообразното си ежедневие, за да се насладят на няколкото часа безнадзорно забавление.

Хен никога не беше изпитвал удоволствие от компанията на мъже, които киснат по кръчмите, но да се види, че шерифът се мотае безгрижно тук-там, определено спомагаше да се разведри обстановката. Той влезе в бара на Елгин. Не беше най-популярното място, но човек можеше да бъде сигурен, че рано или късно тук можеше да види най-уважаваните мъже в града. Размени поздрави с няколко души по масите.

— Здрасти, шерифе — извика му Елгин с изражение на истинска радост на лицето. — Ела да пийнеш едно от мен. След днешната стрелба можеш да идваш, когато си пожелаеш.

— Благодаря, но не пия. — Хен се облегна на бара и обходи бавно с поглед мъжете в помещението. Не беше сигурен дали му харесва физиономията на един от картоиграчите, но останалите бяха стабилни, почтени граждани.

— Изобщо ли? — запита Елгин, който очевидно не можеше да повярва, че Хен не се опитва просто да впечатли гражданството със своята трезвеност.

— Не ми понася. — Хен погледна нагоре, където през дупките в тавана блещукаха звездите. — Ще трябва да си поправиш покрива.

— О, има много време за това. Дъждовният сезон е чак след месеци.

Хен се оттласна от бара.

— Най-добре е да не се чака последният момент — рече той и тръгна към вратата.

— Не искаш ли да направим едно раздаване, шерифе? — попита го Уоли Регън, когато минаваше покрай масата му. Картоиграчът, който му се струваше съмнителен, беше на същата маса. Той явно не приветстваше присъствието на шерифа.

— Не си падам много по картите. — Хен изгледа купа банкноти, накамарени пред картоиграча. — Обикновено накрая ми струва повече, отколкото мога да си позволя.

Уоли изглеждаше малко объркан.

— Тогава седни да си поговорим.

— Бива — каза Хен, фиксирайки с поглед картоиграча, макар да отговаряше на Уоли. — Имам цяла вечер за убиване.

Уоли побутна с крак един стол към Хен и той седна.

— Всеки говори за този изстрел сутринта.

— Всеки има късмет поне веднъж.

Уоли подаде бутилката с уиски на Хен, но той я препредаде нататък.

— Това не беше случайно попадение. Беше си първокласен, хладнокръвен изстрел — рече картоиграчът. — Не познавам стрелец, който би се справил по-добре.

— Ако човек не може да стреля, по-добре да не става шериф — отвърна Хен.

— Да знаеш, че братята на Деймиън ще те подгонят, щом си го пребил — предупреди го Уоли. Той беше един от тези, които бяха наели Хен. Бе загубил твърде много крави. Хен се чудеше дали има достатъчно, за да задоволи и крадците на добитък, и картоиграча.

— Не са цвете за мирисане тия Блекторн.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще си направя обиколката. Ще си легна. Утре смятам да правя същото.

— Ти не разбираш — рече Уоли. — Трябва да има стотици Блекторнови, пръснати из целия Тексас и от Калифорния до Мексико.

— Ако дойдат, те ще си го върнат на града — каза Нортън. — А ти ще трябва да ни защитаваш.

Внимавайки да не издаде с изражението си презрението, което изпитваше към тях, Хен изгледа и двамата.

— Когато започнат да се събират, уведомете ме. Дотогава можете да продължите с играта си.

Хен стана и се насочи към вратата.

— Какво възнамеряваш за онази жена? — попита един мъж от другата маса. Люк Тилман. Изглеждаше като миньор. Едър, груб, явно нехаещ за всякакъв ред.

Хен се закова и се обърна бавно.

— Какво се предполага, че трябва да направя за нея?

Люк се ухили.

— Ами, нищо, ако не си благоразположен. Има цяла върволица, които ще са щастливи да го направят вместо теб.

— Да разбирам ли, че ти ще очакваш нещо в отплата от нея?

— Нищо особено. Или поне нищо, което би я затруднило да даде. С тези Блекторнови по пътеките на войната тя сигурно няма да е много неотстъпчива.

— А ако съм заинтересован? — Хен знаеше, че погледът му е станал леден. Дори и Люк не можеше да не забележи студенината, която сякаш бе започнала да струи от Хен.

— Тя едва ли ще те предпочете — рече Люк отбранително.

— Тя едва ли предпочита когото и да е било — отвърна Хен. Той обходи с поглед всеки мъж в заведението, преди отново да го съсредоточи върху Люк. — Да се грижа за мисис Блекторн е моя работа, не твоя.

— Мисис Блекторн! — повтори Люк с насмешка. — Ха, че тя е толкова мисис, колкото аз съм…

— … Едно хлевоусто магаре — довърши Хен вместо него.

Люк скочи като ужилен.

— Никой не може да ме нарича глупак.

— Аз го направих.

Люк се взря в пистолетите на Хен. Самият той беше невъоръжен.

— Нямаше да го кажеш, ако не беше първокласен стрелец.

— Но аз съм. Запомнете го. — С още по-студен поглед, Хен изгледа бавно салона. — Всеки, който безпокои мисис Блекторн, ще отговаря пред мен. Довиждане, господа.

— Да бъда проклет! — рече Уоли. — Не знаех, че се интересува от тази жена.

— Не се интересува — разясни Хорас Уърти. — Той отишъл там да си занесе прането точно тогава, когато Деймиън се опитвал да отвлече момчето. Моето момиче, Хоуп, ми разказа. Тя му носи храната. И доколкото мога да преценя, той не се интересува от никоя. Макар, че като го погледнеш, не можеш да очакваш, че жените се тълпят на рояци покрай него.

— Не го разбирам — каза Нортън.

— Не му вярвам — изкоментира картоиграчът. Няколко глави се обърнаха в неговата посока. — Има нещо ненормално у мъж, който отказва да приеме едно питие или да поседне на една приятелска игра на карти.

— Може би не обича да губи парите си — каза Уоли, и погледна към купа банкноти пред картоиграча.

— Може би иска главата му да е трезва, в случай че Блекторнови се появят — каза Нортън.

— Това все още не обяснява защо не харесва жените.

— Ние не знаем дали не ги харесва — вметна Нортън, опитвайки се да бъде честен. — Няма и две седмици, откакто е в града. Не може да се очаква, че ще налети на първата жена, която срещне.

— Може би не се интересува от жени като нея — предположи Хорас. — Хоуп казва, че маниерите му са много изискани. Не ругае, когато тя е наблизо, и поддържа затвора и къщата в идеален ред и чистота.

— Изглежда ми все по-особен — добави друг.

— Не ме интересува какъв е, щом може да стреля както тази сутрин — обади се Скот Елгин иззад бара. — Аз му плащам да ме защитава от пияници като Фин Петерсън. Нищо друго не ме засяга.

— Ти смяташ, че той ще излезе насреща на Блекторнови? — попита Уоли.

— Той ще излезе насреща на всекиго.

Мъжете се огледаха. Беше влязъл Питър Колинс. Той се приближи към тяхната маса. Именно неговата препоръка бе натежала, когато вземаха решението да наемат Хен.

— Но те са толкова много, няколко дузини поне — настоя Уоли.

— Докато Хен Рандолф е тук, вие сте в безопасност, без значение колко Блекторнови ще се съберат. Хайде сега да поиграем на карти. — Колинс седна и огледа парите, които картоиграчът бе спечелил. — Усещам как джобът ми започва да се пълни.

— Добре го казваш — рече Нортън, докато размесваше картите и започна да раздава. — Но ти не живееш в града. А именно гражданите ще пострадат от това, че Хен е хвърлил Деймиън в затвора.

Салонът утихна. Не всеки беше чул за ареста на Деймиън. Всички се обърнаха към Бил Нортън.

— Мислех, че Фин Петерсън беше този, който обстрелва заведението — каза някой.

— Така е, но той е хванал Деймиън, когато е биел вдовицата Блекторн, опитвайки се да вземе детето й. Според Хорас, той здраво го е пребил и после го е тикнал зад решетките. Даже не му е дал да се нахрани.

— Това ще разяри братята му до лудост, като бикове на червено. Те няма да го оставят да стои в затвора. Това ще навреди на репутацията им.

— Какво можем да направим?

— Не зная, но трябва нещо да измислим.

— Тревожите се излишно — каза Питър, като взе картите си. — Оставете всичко на Хен. Нали на него плащаме.

— Да, но аз се тревожа за жена си, децата си и за покрива над главата ми.

— Или играй, или си отивай вкъщи и заставай с пушката на пост — отряза Питър. — Дай ми две карти. Вдигам пода с пет долара.

 

 

Хен си повтаряше, че трябва да забрави това, което Люк беше казал, но не можеше. Люк може и да беше невъздържан в приказките си, но беше говорил това, което всеки друг си мислеше. Вбесяваше се, че Люк и други, могат да мислят за Лаура като за жена за задоволяване на първичните си инстинкти. Според Хен тя беше деликатна, горда и смела жена и фактът, че беше родила дете извън брачния съюз не променяше същността й. Може и да не отговаряше на градските стандарти за една дама, но той не виждаше защо една-единствена грешка трябваше да я бележи до живот. Беше дяволски сигурен, че всеки един жител на Сикамор Флетс имаше моменти в живота си, които не биха издържали по-подробно разглеждане.

Самият той имаше.

Обърна се към къщата, която градът бе построил за шериф с поне петчленно семейство. Време беше да поспи. След седмица, през която не беше вършил практически нищо, днес бе изкарал един прекалено натоварен ден.

 

 

Нощта не му донесе спокойствие и не го освободи от раздразнението, което опъваше нервите му до скъсване. Беше се събудил към пет. Вместо да се върти неспокойно в леглото си, бе отишъл на дълга разходка в пустинята. Разходката обаче не бе му предложила никакво разрешение, но го бе разведрила. Беше почти спокоен, когато наближаваше затвора само за да открие, че вратата му зееше широко отворена.

Хен не можеше да повярва на очите си. Вратите на килиите, в които беше затворил Деймиън и Фин, също бяха отворени. Някой ги беше пуснал на свобода и беше хвърлил ключовете му на бюрото. Хен ги грабна и хукна през улицата към банката, която Бил Нортън тъкмо отваряше.

— Кой пусна Блекторн и Петерсън? — поиска да узнае Хен.

Нортън го загледа за момент, после отвори вратата на банката и даде знак на Хен да влезе вътре.

— Опасявах се, че ще се случи нещо подобно.

— И не ми казахте нищо?

— Не бях сигурен.

— Мислех, че сте ме наели, за да прочистя града от престъпниците. Със същия успех можете да им пратите писмо, с което да ги уведомите, че градските жители са прекалено безгръбначни, за да им се противопоставят.

— Хората се страхуват от това, което биха им направили роднините му, ако задържиш Деймиън в затвора.

— Аха, и затова те го пуснаха с надеждата, че семейството му ще ги остави на мира?

— Точно така.

— Някой да ви е казвал, че живеете в град на страхливци и глупаци? — жилна го Хен.

— Това са силни думи.

— Но заслужени — продължи Хен, безразличен към обидата на Нортън. — Не предполагам, че мога да очаквам от храбрите граждани да застанат зад мен, когато Блекторнови пристигнат или пък да направим хайка, ако трябва аз да тръгна подире им?

Нортън беше забил поглед в земята.

— Ами вие? Ще го направите ли?

— Естествено, че да, но…

— Недей — каза Хен. Той откачи шерифската звезда от ризата си, но се спря насред движението си да я връчи на Нортън. — Мисля да я позадържа за още малко. Но от този момент споразумението между мен и този град е анулирано.

— Не можете да постъпите така! Вие подписахте договор.

Хен потупа пистолета си.

— Това е единственият договор, който важи — обърна се и си тръгна.

— Ние вече ви платихме за месец напред.

Хен се извъртя леко.

— Струва ми се, че се налага да поговорим за известно повишение. Иска се неимоверно много труд, за да се защитава град, обитаван само от малодушници и пъзльовци.