Лей Грийнууд
Лаура (26)

Глава двадесет и шеста

— Колко бяха пожарите? — попита го Лаура.

Огънят не бе нанесъл големи щети на ресторанта, но клиентите щяха известно време да усещат миризмата на обгоряло дърво.

— Шест — отговори Хен.

— А големи ли бяха?

— Не. Запалили са ги като предупреждение.

— За какво?

— Някой е оставил бележка на вратата на затвора. В нея пише, че ако не се отърват от мен, хората в този град ще пострадат заедно с мен и братята ми.

— Сигурен ли си, че е било само предупреждение?

— Ако наистина искаха да изгорят целия град, щяха да изчакат всички да си легнат и да разбият цистерните с вода.

Лаура знаеше, че сблъсъкът наближава, но сега, когато това най-после бе станало, й бе трудно да го повярва.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Бил Нортън е насрочил събрание на хората утре сутрин. Тогава ще решим.

— Не говоря за хората — каза Лаура. — А за теб?

— Ще изчакам, докато вземат решение.

Лаура хвана ръката му, за да се обърне към нея.

— Не можеш да разчиташ на този град да те защити. Защо мислиш, че ти плащат толкова много? Последните трима шерифи ги убиха и никой не си мръдна пръста срещу това.

— Братята ми са с мен. Не съм ги молил да идват, но е по-добре, след като вече са тук.

— Но вие сте само шестима. Блекторнови ще са поне две дузини. А може би повече.

Той не разбираше опасността и страха й. Никога нямаше да може.

— Това означава, че се падат само по четирима на всеки. Монти ще се почувства измамен.

Безсилна да направи друго, Лаура тропна с крак.

— Погледни сериозно на нещата. Престани да се държиш, сякаш всичко е игра. И двамата много добре знаем, че искат да те убият, както и всеки, който застане на твоя страна.

— Много хора са се опитвали да ме убият, но още никой не е успял.

— Това са Блекторнови. Казах ти, че ще бъдат поне 24…

— Точно след като Джордж и Джеф се върнаха от войната се справихме с повече от 40 мъже от семейство Макклендън, решени да ни убият за половин милион в злато, което ние нямахме. Това беше преди единайсет години. Сега сме много по-добри в стрелбата.

— Но не са крадци на добитък.

— Макклендънови също бяха.

— И убийци.

— Макклендънови убиха младия Алекс Пендълтън. Просто го застреляха на място.

Лаура не можеше да проумее защо мъжете си мислят, че след като са успели да извършат нещо опасно веднъж, пак бяха готови да го направят, без да ги е страх. Претендираха, че разсъждават логично, а всяка жена, дори и най-емоционалната знаеше, че човек не може да си играе със съдбата. Дори и Рандолфови не са безсмъртни.

Хен я притегли към себе си и я целуна леко.

— Хора като Блекторнови не обмислят нещата. Смятат, че понеже са много на брой, това ги прави непобедими. И ако всичко не протече така, както са очаквали, не знаят какво да правят. Когато бяхме големи колкото Хоуп, с Монти цели пет години се бихме с крадци на добитък, разбойници и индианци и оцеляхме. Джордж и Джеф бяха офицери през войната. Съвсем бързо ще ги победим с по-добрата си тактика.

Не разбираше ли, че тя не се интересува от стратегии, а просто не искаше той да се бие. Побиха я тръпки, като си представи това красиво лице и силата на топлото му тяло, прегърнати от студените ръце на смъртта.

— Няма нужда да се тревожиш за стратегията, грешките или каквото и да било — каза тя. — Можеш да тръгнеш още сега — днес, довечера.

Както я бе прегърнал, Хен изведнъж я погледна с очи, които бяха станали студени.

— Не мога да избягам — каза той.

— Не съм казала нищо такова.

— Напротив, точно това каза. Че мога да тръгна довечера, дори преди да се е провело събрание. Това би означавало, че бягам.

— Върни значката, напусни службата си. Тогава няма да си отговорен за никого.

Той присви очи и я прегърна още по-силно. Искаше й се да избяга, за да не чуе несъгласието му.

— Не искаш да кажеш, че ме караш да избягам от тази битка, нали?

— По ли е добре да останеш и да те убият, а?

— Да. Ако другата възможност е да бъда страхливец — да, по-добре е.

— Никой не мисли, че си страхливец.

— Но ако си тръгна сега, аз бих го помислил. И това, което казват другите, няма да има значение.

Сега го разбра. Колкото и да бяха важни честта, справедливостта и обещанията, в крайна сметка, той щеше да остане и да се бие заради самия себе си. Тя не можеше да направи нищо срещу това. Опита се да превъзмогне разочарованието от неуспеха си.

— Ще ви убият. Теб и братята ти.

Хен леко я отпусна в прегръдката си, усмихна се и отново я целуна.

— Нямам намерение да умирам. Имам планове за времето, когато на това ще е сложен край.

Той силно я целуна и Лаура забрави за всичко останало. Когато беше в обятията му, трудно можеше да си представи, че съществуват опасности.

— Какви планове? — попита тя, надявайки се, че няма да се наложи да я пусне, за да й обясни.

— Искам да се оженя — отвърна той.

Сърцето й подскочи от вълнение.

— Вече предложил ли си на някоя?

— Не, още не съм.

— А кога ще го направиш?

— Точно сега — отвърна Хен, пусна я и после сложи ръце на раменете й. — Ще се омъжиш ли за мен?

Искаше й се да каже „да“, но отговорът заседна на гърлото й. Страх и несигурност възпряха устните да произнесат думата. Изведнъж й предлагаха най-прекрасното нещо, за което бе мечтала, но на цена, която не можеше да плати.

— Не мога — успя да каже тя.

Сякаш сега заби нож в сърцето си. Бе живяла за този ден, за тази минута, а сега, когато той бе дошъл, трябваше да откаже…

— Защо? Не ме ли обичаш? — попита Хен озадачен. На лицето му бяха изписани силно учудване, изненада и недоверие. — Мислех, че след като се любихме…

— Аз също — отвърна тя. — Толкова отдавна чакам да го направиш.

— Тогава защо ми отказваш?

— Няма да мога да живея с мисълта, че след тази престрелка ще има и други. И така, докато някой ден те убият. Знам какво е да не мога да заспя нощем и да се чудя дали ще се върнеш. Дали ще си ранен, жив или мъртъв. Обичам те повече, отколкото си мислех, че изобщо съм способна да обичам някого, но не мога да го направя. Може би не съм достатъчно силна. Може би това е недостатък. Не знам. Просто не мога.

— Но те няма да ме убият.

— Всеки стрелец е убеден, че не той, а противникът му ще умре. Но единият от тях греши.

— Мъжът трябва да направи това, което…

Цялата мъка, която я задушаваше се отприщи и тя избухна:

— Уморена съм да слушам какво трябва да направи мъжът. То винаги означава, че жената трябва да чака — сама да се тревожи дали мъжът, когото обича, ще се върне при нея и никой не може да й помогне да запази семейството си живо. Заради отстояването на някаква си мъжка чест баща ми беше убит в безнадежден спор за мина, над която имаше претенции. Всичко, което получи, бе студен гроб. Майка ми имаше съпруг, който я биеше. Аз се омъжих за Карлин, за да избягам от него, но него го убиха и останах с малкото си момче. Сега ти искаш да се омъжа за теб и отново да бъда изоставена. Не мога да го направя. Прекарала съм целия си живот в опити да преодолея мъката си по смъртта на тези, които ме обичаха и казваха, че ще се грижат за мен. Не ме карай да го правя отново.

— Лаура, чуй ме. Хората не могат да позволяват разбойници да крадат добитъка им и да тероризират градовете им. По-лесно би било сами да предадат онова, което имат и да се преместят да живеят другаде. Но дори и това няма да помогне, защото така ще трябва да бягат постоянно.

— Въобще не ме интересуват другите — каза Лаура и се зачуди защо Хен винаги трябва да мисли за чуждите хора, техния град и семейства. Защо не можеше да мисли само за тях двамата и да забрави останалите. — Няма да ми стане по-леко, ако знам, че Бил Нортън спи спокойно или че Хорас Уърти похърква до Грейс, а ти лежиш там, в гробището. Ти сигурно можеш да се интересуваш повече за Сикамор Флетс, отколкото за себе си, но аз не.

— Нямах това предвид. И ти самата не би ме уважавала, ако изоставех града.

— Какво значение ще има уважението ми, ако си мъртъв? — запита тя. — Ще може ли то да ме прегърне, когато съм изплашена и наранена? Да ме утеши и стопли сърцето, сковано от самота?

Тя не знаеше защо се притеснява. Каквото и да кажеше, той просто нямаше да я разбере. Никога нямаше да успее.

— Освен това и Адам — добави Лаура.

— Какво?

— Помисли и за Адам — как ще се чувства, ако загуби и втория си баща. Би било жестоко спрямо него.

— Казах ти…

— Знам какво ми каза. Предполагам, че и шериф Алкот е казвал същото на жена си. Сега тя е вдовица и има три деца, за които да се грижи. Който и да поиска ръката й, трябва да приеме. Точно като майка ми. Аз няма да го направя, Хен. Обичам те. Мислех си, че съм готова на всичко, само да пожелаеш да се ожениш за мен, но не мога. Просто не мога.

Беше го загубила. Виждаше го в очите му. Почувства го по начина, по който я пусна, и се отдръпна. Виждаше огромните прегради, издигащи се между тях.

През целия си живот не бе изпитвала такава болка.

Съжаляваше, ако е разочаровала представите му за това, каква трябва да бъде една жена, но не можеше да направи нищо. Айрис сигурно можеше да стои вкъщи, знаейки, че Монти е в опасност, но тя не.

Не му бе казала за Адам. Сега това нямаше значение.

На гърлото й бе заседнала буца. Не бе способна да понесе мисълта, че няма да се омъжи за Хен. Само като си го помислеше й се искаше да заличи от лицето на земята всички Блекторнови. Само ако не се бе омъжила за Карлин, ако не бе имала такова голямо желание да избяга от втория си баща, ако не…

Но нищо не можеше да се върне назад и тя трябваше да понесе последствията. Щеше да отиде да живее другаде и да започне всичко отначало. Загубата на Хен щеше да разбие сърцето й, но трябваше да го преживее. Ако се омъжеше за него и го убиеха, това би било краят и на нейния живот.

— Моля те, не ме убеждавай повече — каза тя. — Ще се изнеса от къщата веднага щом успея да намеря някое друго място.

— Остани докогато искаш — отвърна Хен.

Сякаш беше изпаднал в унес и трудно можеше да повярва на случилото се. Погледът му бе празен, също както първия път, в който го видя. Разбираше как се чувства, като че ли жизнените му сили бяха изсмукани. Тя щеше да продължи да живее — заради Адам, — но за нея вече не бе останало нищо. Всичко бе изчезнало с Хен.

 

 

Седеше втренчен в затворената врата, сякаш очакваше Лаура да се върне, да каже, че всичко е някаква грешка и че ще се омъжи за него. Но тя не се отвори и Лаура не се появи.

Нямаше да се омъжи за него.

Никога не бе мислил, че ще бъде добър съпруг. В женитбата имаше малко неща, които го привличаха, но никога не бе мислил, че ще отхвърлят предложението му, защото не е съгласен да се прояви като страхливец. Чувството за чест и смелостта бяха единствените качества, които харесваше в себе си. Беше убеден, че ако родителите му притежаваха тези достойнства, животът им щеше да бъде различен. Това бе кредото на живота му. А сега бе предало и него самия.

В душата му се надигна вълна от безсилно недоволство. Защо трябваше след всички тези дълги години да намери жена, която може да обича само за да я загуби. Би прекарал останалата част от живота си в самота. Беше свикнал с това. Очакваше го. Но каквото и да станеше оттук нататък, той нямаше да забрави Лаура и да престане да се чуди защо му отказа.

Усети вледеняващ мраз да се прокрадва в сърцето му.

Но това не бе студенина от отчуждението, което сам си бе наложил, нито от временната загуба на надежда, а от пълното отчаяние и сигурността, че всички шансове за спасение бяха загубени.

Хен отпъди това чувство. Той обичаше Лаура и тя го обичаше. Трябваше да има начин и той щеше да го намери. Цената, която трябваше да плати, бе прекалено висока. Знаеше го, защото я бе плащал през целия си живот.

 

 

Хората, дошли на събранието, разгорещено спореха. Хен стоеше облегнат на стената на бара, обхващайки с поглед всички присъстващи. Лаура седеше скрита в ъгъла. Не смееше да го погледне в лицето. Само ако видеше копнежа в очите й и успееше да разбере колко много искаше да го докосне, никога не би повярвал, че няма да се оженят. Дори сега тя едва се сдържаше да не извика, че е променила решението си.

Мислите й бяха прекъснати от сърдитите викове на мъжете.

— Казвам, че трябва да накараме тая Симпсън, тая проститутка да се премести на друго място — извиси се гласът на една жена над всеобщата врява. — Ако не беше тя, Блекторнови щяха да ни оставят на мира.

— Не можем ей така да изхвърлим една жена от града — отговори й някакъв мъж.

— Че защо не?

— Трябва да сме големи глупаци да го направим. Всеки крадец и мошеник наоколо ще ни смята за добра плячка.

— Но те няма да се откажат, докато тя не се махне.

— Мисля, че трябва да се отървем от шерифа. Той е най-големият трън в очите им.

— Не можем да го изпъдим заради нещо, за което сме го наели — възрази Хорас Уърти.

— Защо не?

— Защото аз не съм такъв долен страхливец.

Последва размяна на остри думи, докато Бил Нортън успее да въдвори ред. Лаура се чудеше дали Хен още държи да остане. Той се бе изложил на опасност заради тези хора, а сега те искаха да се отърват от него. Тя се срамуваше от това. Радваше се, че останалите от семейство Рандолф не бяха дошли. Нямаше да може да погледне Айрис в очите.

— Винаги можем да пуснем Алисън на свобода. Тогава Блекторнови сигурно ще ни оставят.

Това предложение бе подкрепено, както от гражданите, така и от фермерите, но колкото по-дълго продължаваше спорът, толкова по-малко хора се съгласяваха с него. Всеки имаше собствена идея за това, какво да се направи и колкото повече говореха, толкова по-малко склонни ставаха да постигнат компромис. Лаура се страхуваше, че някои могат да се сбият. Когато Миранда се изправи да говори, те замълчаха, въпреки че най-приказливите трябваше да бъдат смушкани, а един дори пострада.

— Мисля, че е естествено всеки от нас да има собствена идея, която да предложи — думите й бяха посрещнати с всеобщ одобрителен шепот, — но е по-важно да постигнем съгласие. Съмнявам се, че Блекторнови ще бъдат така добри да отложат идването си, докато ние се наумуваме.

Всички се засмяха.

— В Сикамор Флетс съм отскоро, но вече го смятам за свой дом. Така че се надявам да ми позволите да кажа няколко думи.

— Тя вече каза доста, но не чух нищо съществено — обади се някакъв грубиянин. Някой го сръга в ребрата да млъкне.

— Отговорността за закона и реда в този град е поверена на началника на полицията. Той трябва да реши кой е най-добрият начин на действие. А след това от гражданите зависи дали ще послушат съвета му. На изток правят така. Не разбирам как е възможно да се намери друг изход, без да се изправим пред опасността от безредие и саморазправа.

— Благодаря, госпожице Трескот — каза Бил Нортън, докато Миранда се връщаше на мястото си. — Сигурен съм, че…

— Това са пълни глупости — извика един дрипав мъж, като скочи на крака. — Ние нямаме полиция, а само шериф. Нямаме си работа с един престъпник или дори с банда, а с цяла орда подивели Блекторнови, които ги сърбят ръцете да си го изкарат на нас, защото този шериф тук е заловил човек от рода им, за да го обеси.

— Ако можеше да повикаме войската, щеше да е друго.

— Нямаме нужда от войската — каза Хорас Уърти, — докато се държим един за друг.

— Ти ще излезеш ли на улицата да се изправиш срещу тези Блекторнови? — запита го мъжът.

— Разбира се — отвърна Хорас. — И очаквам всички вие да ме подкрепите.

— Тогава значи си пълен глупак.

Лаура не можеше да издържа повече. Цели седем години се бе примирявала с тези хора. Някои бе мразила, други я бяха ядосвали, но никога не се бе срамувала до такава степен, че да не може да повдигне глава. Тя стана и излезе отпред.

Всички се бяха втренчили в нея, замлъкнали от изненада.

— Гади ми се от вас — процеди през зъби тя, прекъсвайки опитите на Бил Нортън да въдвори тишина. — Само като си помисля, че съм искала да бъда една от вас, че съм живяла през тези седем години в каньона, като постоянно съм се питала дали ще приемете мен и сина ми и когато вървях по улиците, не можех да се чувствам така, както трябва. Сега се срамувам да кажа, че съм една от вас.

— Как смееш да говориш така? — извика една жена.

Лаура се извърна към нея със светкавична бързина и започна да си пробива път през тълпата.

— Точно така, Мейбъл, вдовицата Блекторн има нахалството да се срамува от вас. Симпсън, проститутката, се чувства неудобно, като си помисли, че може да има нещо общо с група сополиви страхливци.

Надигнаха се обидени гласове, но Лаура продължи:

— Да, страхливци ви нарекох. Това никак не ви харесва, нали? Години наред ме гледате отвисоко, опетнихте доброто ми име, но и дума не можете да кажете, защото знаете, че съм права.

Без да го предупреди, тя се нахвърли върху един от собствениците на барове:

— Ти остави шерифа да излезе на улицата срещу едно шестнайсетгодишно момче и се скри зад вратата си. Знам, защото те наблюдавах.

Преди мъжът да успее да се съвземе от изненадата, тя се намери пред един фермер.

— Ти си го накарал да те пази от крадците на добитък. А сега, когато се зададе някаква дребна заплаха, си готов да го изриташ, както и мен, и да се предадеш.

Един мъж от дъното на бара скочи.

— Ако си отвориш устата, Джулиъс Хатфийлд, ще спомена нещо за един чифт изчезнали долни гащи.

Въпросният мъж стана червен като рак и се отпусна на мястото си.

— Ще сте малодушни страхливци и пълни глупаци, ако мислите, че ще се справите с Блекторнови, без да се обедините. Те ще ви убият един по един. А онези, които останат, ще се превърнат в техни роби.

Без да обръща внимание на навъсените лица, които я гледаха, Лаура ходеше от маса на маса, като се обръщаше към всеки един, карайки ги да се чувстват лично отговорни за онова, което целият град се опитваше да стори на Хен.

— Ако нямаш достатъчно смелост да защитиш собствените си права, Джо Бейли, заслужаваш презрение за това, че си жалък страхливец. А на теб, Ема Уелс, много добре ти е известно, че всеки дребен мошеник в радиус от стотина мили наоколо ще се втурне в този град да лъже, да краде и да убива дотогава, докато от него не остане нищо, което си струва да бъде опазено. Шерифът е единственият здравомислещ човек сред вас. Убият ли го, с него ще загубите и шанса да имате приличен град, в който да живеете. Братята му дойдоха от стотици мили да го защитят, въпреки че няма да спечелят нищо от това. Пред вас са животът ви, всичко, което притежавате, бъдещето на децата ви, собственото ви достойнство. Тези неща не са ли достатъчни, за да се борите за тях? Или имате нужда от жена, която да бъде първа? Е, вече има такава. Госпожица Трескот каза, че ще подкрепи шерифа. Аз също.

Лаура гледаше право в Естел Рийд.

— Знам какво си мислят някои от вас. Тя е виновна за всичко. Ако не бяха тя и детето й, Блекторнови нямаше да ни безпокоят. Е, добре, прави сте. Донякъде аз съм виновна, затова смятам да изляза на улицата с шерифа, когато се появят. Няма да се скрия зад вратата. Ще бъда там, където ще могат да ме виждат. Въпреки, че ме е срам да го призная, това е моят град и смятам да го защитавам!