Лей Грийнууд
Лаура (25)

Глава двадесет и пета

— Адам, не ме слушаш.

Лаура искаше да разтърси момчето, докато му затракат зъбите. С всеки изминат ден й ставаше все по-трудно да се оправя с него. Тя седеше на сянка в дъбовата горичка до реката зад къщата на шерифа, а Адам се занимаваше с коня си под блясъка на утринното слънце.

— Остави Санди и ела тук — каза тя, като се опита да придаде на гласа си колкото се може повече тежест. — Трябва да поговоря с теб за нещо много важно и имам нужда от цялото ти внимание.

— Мога да слушам и да…

— Ела тук! — отсече Лаура. И тя самата се изненада на остротата в гласа си, но Адам завърза Санди и дойде при нея. Той стоеше намръщен и явно показваше, че го прави по принуда. Не я гледаше, но това нямаше значение. Само трябваше да слуша.

— Мисля отново да се омъжа. Би ли искал да имаш баща?

— Не.

— Не ти ли се иска да има кой да те учи да яздиш, да ходиш на лов, да…

— Не — извика Адам.

Когато вдигна глава онова, което прочете в очите му, силно я изненада. Вместо гняв и обида в тях личеше страх.

Тя се наведе и го прегърна. Той се дърпаше, но не достатъчно силно, за да се отскубне.

— Никога не бих се омъжила за човек, когото не харесваш — побърза да го увери тя. — Това не бива да те тревожи.

— Не искам да се омъжваш.

Сега в погледа му се четяха и гнева, и обидата, но страхът също оставаше.

— Но ти харесваш Хен. Никога не си харесвал друг мъж толкова много.

Адам внезапно се дръпна от ръцете на майка си.

— Мразя шерифа — каза той, докато отстъпваше назад. — Мразя го.

— Не ставай смешен — каза Лаура, раздразнена от начина, по който момчето реагира и продължи: — Спиш в къщата му, ядеш храната му, с Джорди вървите по петите му. Просто не е възможно да го мразиш.

— Той не ме иска. Не иска ти вече да ми бъдеш майка.

Адам бе така разстроен, че малко оставаше да заплача. Лаура протегна ръка да го притегли към себе си, но той се отдръпна по-далече.

— Казах ти, че това не е вярно. Той много те харесва.

— Не го харесвам! Мразя го! Той иска да те отвлече.

Някой се бе опитал да го настрои срещу Хен. И бяха успели.

— Кой ти го каза? — попита тя.

Адам наведе глава.

— Искам да ми кажеш кой ти е наговорил тези лъжи, Адам! Джорди ли?

— Той харесва шерифа — отвърна презрително Адам. — Джорди мисли, че шерифът е идеален. Той иска да му бъде баща.

— Ти също по-рано го искаше. Какво те накара да си промениш мнението?

Адам отново замълча.

— Какво са ти казали?

Детето мълчеше.

— Ще отговориш ли на въпроси ми?

Адам поклати глава.

Значи смяташе да застане срещу нея.

— Аз съм ти майка и трябва да знам какво са ти казали.

Тишина.

— Добре, щом не искаш, не казвай нищо. Предполагам, че не мога да те накарам. Но ти не зачиташ майка си, Адам Блекторн, а аз няма да позволя това. Ще те накажа.

Струваше й се, че му стана малко неудобно, но не беше сигурна.

— След като не можеш да направиш онова, за което те моля, ще трябва да загубиш някои привилегии. Да имаш кон е привилегия. Ще заведа Санди в конюшнята. Няма да можеш нито да го яздиш, нито да го доближаваш.

Заплахата на майка му силно го изненада, но не отстъпваше.

— Ако до утре не ми кажеш, ще го продам. Сега, когато не мога да пера много дрехи, имам нужда от тези пари. Господин Елгин ми предложи много добра цена. На Дани му трябвал кон.

— Не можеш да дадеш Санди на Дани! — избухна Адам. — Не можеш. Той ще даде на Шорти Бейкър да го язди.

— От теб зависи.

Лаура се приближи до Санди. Отвърза го и се запъти към конюшнята. Мразеше да се отнася така с Адам, но той трябваше да се научи.

— Той каза, че ти искаш да се омъжиш за шерифа — каза Адам, като не вдигаше поглед от земята.

— И какво лошо има в това?

— Каза, че шерифът няма да ме иска, че ще иска ти да прекарваш цялото си време с неговите бебета.

Лаура се спря и се наведе към сина си. Повдигна брадичката му, така че да я погледне право в очите и каза:

— Аз съм твоя майка, Адам. Дори да имам и дузина бебета, това няма никакво значение. Пак бих те обичала точно толкова, колкото и сега. Моите бебета ще ти бъдат братя и сестри. Ти ще ги обичаш също толкова много, колкото и те теб. Ще бъдем едно семейство. Защо мислиш, че Джорди иска да е син на шерифа? Защото знае, че той е прекрасен човек, който би могъл да даде на едно момче много любов, дори и той да не му е син.

Адам сякаш дори не я слушаше.

— Не си ли спомняш как те учеше да яздиш? Нямаше да го направи, ако не те харесваше. А след като те харесва, никога не би искал от мен да престана да те обичам.

Изражението на лицето му си оставаше упорито.

— Няма да се омъжа за човек, който не иска да те обича.

Адам изглеждаше така, сякаш ужасно му се иска да каже нещо.

— Какво стана? Има ли още нещо, което не си ми казал?

Момчето продължаваше да мълчи.

Лаура се изправи и му каза:

— Мисля, че трябва да отидем да поговорим с шерифа. На него сигурно ще кажеш онова, което не искаш да кажеш на мен.

— Не. — В гласа му вече нямаше страх, само дълбок гняв.

— Защо не? — попита Лаура.

Адам не можеше да се сдържа повече и направо изстреля отговора:

— Защото той е убил татко.

Това бе толкова неочаквано за нея, толкова абсурдно. Или по-скоро много хитро. Явно бе измислено, за да го нарани дълбоко. За момент тя не можа да намери думи.

— Кой ти каза това? Адам, отговори ми. Кой ти го каза?

— Дядо — отвърна момчето.

Ейвъри се е срещал с Адам! Можел е да го отвлече по всяко време и тя нямаше да знае кой го е направил. Как е могла да бъде толкова невнимателна?!

— Кажи ми какво ти е казал — строго каза тя. — Искам да чуя всяка дума.

— Каза, че татко се е опитвал да залови някакви лоши мъже и шерифа го е застрелял.

— Но това е глупаво. Хен е шерифът. Той не би убил никой, който му помага.

— Дядо казва, че той е убил татко — повтори Адам.

Лаура осъзна, че Адам не е в състояние да проумее и тя самата бе виновна за това. Бе направила всичко възможно да го накара да повярва, че баща му е бил добър човек, защото смяташе, че малко момче като него има нужда да се възхищава от татко си. Бе решила, че подобна лъжа ще е за добро, но сега трябваше или да му съобщи истината и да се надява, че той пак ще се научи да харесва Хен, или да го остави да продължава да живее със заблудата, че баща му е бил герой.

Зачуди се дали Адам е достатъчно голям, за да разбере защо го бе излъгала. Съмняваше се, че той ще приеме нещата такива, каквито всъщност са и ще й прости. Някой ден щеше, но точно сега щеше да се чувства обиден и измамен. Ако изобщо й повярва.

Но тя бе длъжна да му каже, както за негово, така и за нейно добро. На Карлин не дължеше нищо. Бе излъгала само заради Адам. И затова ще му каже цялата истина.

— Ела тук, Адам. Трябва да ти кажа нещо.

Сърцето я заболя като го видя, че пристъпва с нежелание. Само допреди няколко месеца всичко между тях беше наред. Винаги бе мислила, че той й се доверява напълно. Изплаши се, че дълбоко се е лъгала.

— Предполагам, че е трябвало по-рано да ти го кажа, но не исках да се срамуваш от баща си.

Адам се опита да се изплъзне, но тя го държеше здраво.

— Татко беше добър. Ти сама ми го каза. Дядо също.

Лаура разбра, че задачата й бе по-трудна, отколкото бе очаквала. Намусеното изражение на Адам ясно говореше, че той няма да приеме това, което ще му каже.

— Не ти казах истината за баща ти — започна Лаура. — Исках да го обичаш.

— Аз наистина обичам татко.

— Шерифът не го е убил. Баща ти бе убит преди седем години, дълго преди шерифа да се появи. Баща ти не се опита да залови крадците на добитък, а да открадне бик и един от мъжете в ранчото го застреля.

— Това не е вярно — запротестира Адам. — Татко беше добър човек. Шерифът е лошият.

— Не, Адам. Баща ти бе заловен да краде добитък.

Адам се отскубна от ръцете на Лаура.

— Лъжеш — извика той.

— Защо ще те лъжа?

— Защото искаш да се омъжиш за шерифа. И не искаш да харесвам татко, а Хен.

— Кой ти го каза?

— Дядо. Каза, че ще се опиташ да ме накараш да повярвам, че татко е лош. Каза ми го.

Лаура разбра, че бе попаднала точно в капана на Ейвъри. Сега Адам не би повярвал и на една нейна дума.

— Няма да бъда негов син. Ако се омъжиш, ще избягам.

— Чуй ме, Адам. Не искам повече да се срещаш с Ейвъри. Той иска да те отвлече и да те…

— Не е вярно. Аз го питах. Досега би го сторил хиляди пъти, ако е искал.

Това накара Лаура да застане нащрек и тя попита:

— Какво иска Ейвъри?

Адам побърза да се защити:

— Нищо не иска. Само да го харесвам.

— Не те ли е карал да отидеш някъде с него или да направиш нещо?

— Не.

Адам лъжеше. Винаги можеше да го познае.

— Не ми казваш истината.

— Не е вярно. Той просто иска да го харесвам. Разказва ми за татко, че е бил добър човек. Ти също го каза.

— Знам. Излъгах те, защото мислех, че за теб ще е по-добре да се гордееш с баща си. Но сега разбирам, че съм сгрешила, тъй като мразиш един наистина добър човек.

— Лъжеш! Повече няма да те слушам.

Преди Лаура да успее да го спре, Адам изчезна зад ъгъла на къщата към каньона. Никак не й се искаше да го пуска в това състояние, но засега не можеше да направи нищо. Трябваше да се успокои, преди някой да успее да говори с него.

Тя трябва да го накара да приеме истината за Карлин. Както и това, че Хен го харесва. Непременно. Просто не можеше да се омъжи за човек, когото синът й мрази.

 

 

— Тя каза, че татко е бил лош — каза Адам на Ейвъри. — Точно както ти каза.

Въпреки че внимаваше да запази загриженото си изражение, Ейвъри се усмихна вътрешно. Лаура бе реагирала точно така, както очакваше. Сега оставаше само да убеди Адам да му помогне. Но момчето се оказа изключително упорито също като баща си. Ако Карлин бе направил онова, което му каза, днес щеше да е жив. Не трябваше да се жени за Лаура Симпсън. Тя беше наистина красива, не можеше да не го признае, но само един поглед му бе достатъчен да разбере, че рано или късно ще му донесе неприятности.

— Не бива да се сърдиш много на майка си — каза му Ейвъри. — Жените са способни на всичко, за да получат един мъж. Лъжата е нищо в сравнение с други работи, които съм ги виждал да правят.

— Какви работи? — попита Адам.

— Няма значение. По-важно сега е да ми помогнеш да си разчистя сметките с шерифа за това, че уби баща ти.

— Мама каза, че е било много отдавна. Каза, че шерифът е бил през цялото време в Тексас.

— Тя не знае. Не е била там. А сега ще ми помогнеш ли?

— Мама каза, че някой друг го е направил.

— Вече говорихме за това, момчето ми, сигурен съм. Не се тревожи повече. А сега трябва да направим план.

Но Адам не го слушаше. Ейвъри изглеждаше така, сякаш замисля свой собствен план.

 

 

— Недей да се чувстваш толкова виновна — обърна се Айрис към Лаура. — Надявам се, че този твърдоглавец, зет ми, скоро ще се осъзнае.

— К-какво искаш да к-кажеш? — сепна се Лаура, извадена от унеса си.

— На всички им е ясно, че си влюбена в Хен. Както и че и той е влюбен в теб. И след като това е така, струва ми се, че единствената причина за мрачното ти настроение е, че той все още не е поискал ръката ти. Нали не е?

— Никога не е казвал. Не съм очаквала. Не.

— Така си и знаех. Никой от тяхното семейство не се жени лесно. Мисля, че те всички са малко особени. Джеф със сигурност, а за Зак никога не можеш да кажеш. Като че ли най-разумен е Джордж, и то може би благодарение на Роуз. Тя единствено може да им влияе.

Лаура бе потресена от това, че мислите й бяха така прозрачни. Зачуди се дали всяка жена в града смяташе, че тя иска да спечели Хен. Подобна мисъл я накара да се изчерви.

— Не се притеснявай. Той скоро ще се оправи. Личи си, че се измъчва, и няма да може дълго да издържи в това състояние.

— Не искам да се чувства така — каза Лаура.

— Мъжете от семейство Рандолф имат нужда да страдат. Има нещо в живота им — Роуз казва, че е баща им, което ги е направило неспособни да се влюбват като обикновените хора. Понякога са натрапчиво грижовни, но от тях стават добри съпрузи.

От поверителния тон на Айрис Лаура заключи, че тя я смята вече за част от семейството. Тази жена сигурно разбираше другите мъже, но не познаваше Хен. Всъщност никой не го познаваше, включително и той самият. Това беше част от проблема. Влюбването го бе накарало да обърне внимание на себе си може би за пръв път в живота си. Така че просто не бе способен да обмисли нещо сложно като брака, преди да свикне с онова, което откри.

Което бе добре, защото, докато Адам не престанеше да го мрази, тя не можеше да се омъжи за него…

— Ти ще му бъдеш прекрасна съпруга. Също толкова мълчалива си, колкото и той. Никога не съм си представяла, че една жена може да говори толкова малко. Ние с Монти въобще не можем да мълчим.

Лаура й вярваше. Когато беше край тях с Монти, направо се изморяваше, но ясно личеше, че те двамата се обожават. Той говореше твърде много и на висок глас, но бе от онзи тип мъже, на които жените могат да разчитат, че винаги ще бъдат там, когато се нуждаят от тях. Айрис никога не можеше да седи спокойно. Въпреки че Монти бе този, който държеше картите, тя казваше как да ги разиграят.

Лаура се зачуди какво ли биха казали хората за нея и Хен. Той бе внимателен както винаги, но явно бе доста объркан. В началото тя си помисли, че присъствието на братята му го дразнеше. Всички в Сикамор Флетс говореха за тях. Хората се обзалагаха кое семейство ще бъде по-многобройно — Рандолфови или Блекторнови.

Той сигурно се тревожеше за Блекторнови, но каза, че вече знае какво да прави. Единствената му грижа оставаха тя и Адам. А по очите му личеше, че мислите му не бяха радостни. Искаше й се да поговори с него, но се колебаеше. Каквито и да бяха мислите му, трябваше да се справи с тях сам. Когато станеше готов, щеше да й съобщи.

— Нещо друго те тревожи повече от Хен, нали? — попита Айрис. Тя се вгледа в нея за момент и продължи: — Притесняваш се, че той е от старо семейство с традиции от Вирджиния ли? Подочух някои от жените в града да говорят за това. Така ли е?

Лаура кимна.

— Е, не се тревожи тогава. Бащата на Роуз бе янки и офицер. Можеш да си представиш как това се отрази на останалите от семейството. Бащата на Фърн пък беше фермер от Канзас, който си вреше носа навсякъде. За моите родители няма да споменавам. Казвам ти това, за да знаеш, че Рандолфови се женят за когото си искат. Според Монти всичката тази синя кръв се е поразредила. И аз съм сигурна, че ти можеш да влееш младост и свежест в нея.

— Ако търсят здрава и жизнеспособна порода, са намерили най-подходящото място. В Сикамор Флетс хората са такива. А аз съм най-обикновената сред тях.

— Но си най-хубавата, а и както чувам, най-умна и оправна.

— Какво искаш да кажеш?

— Никак не е лесно за една жена сама да се оправя. А освен това имаш и собствена земя.

— А, каньонът ли имаш предвид?

— Нали той е основният източник за вода на града?

— Да.

— В това място нищо не е така ценно както водата, дори и златото — увери я Айрис.

Но имаше и нещо по-ценно — Хен Рандолф. Само че не знаеше дали ще има късмета да се сбъдне желанието й.

 

 

Хен беше в отвратително настроение от няколко дни. Винаги се чувстваше като тъпо мекотело, когато не можеше да разреши някакъв проблем. Това че не е в състояние да реши какво да прави с Лаура го объркваше повече от всякога.

— Сърдит си, защото мислиш, че дойдохме по-скоро, за да ти причиним неприятности, отколкото да те опазим жив — каза му Монти.

— Ако искаш вярвай, но аз оценявам вашето идване — или поне онова, за което дойдохте, но няма нужда и петимата да ходите важно из града и всички да започнат да говорят за враждата ни. Остава само още един идиот да застреля някое дете. Тогава жителите на града и Блекторнови ще се надпреварват кой да ме залови пръв.

— Признавам, че е малко страшно — съгласи се Монти. — Но не можех да оставя Мадисън и Джеф да не се месят. Което е доста глупаво, след като Мадисън от години не се е качвал на кон. Трябва да му призная на това копеле обаче, че въобще не се оплакваше. Джеф, естествено, създаваше проблеми и за двама.

Хен не се интересуваше от Джеф и Мадисън. Бъдещето му висеше на косъм, а техните караници и препирни нямаше да му помогнат да вземе решение.

— Но това, което те тревожи, е друго. Онази жена е, нали? Вдовицата с детето? Какъв е проблемът?

— Влюбен съм в нея, глупако. Това е проблемът.

Монти се загледа смаяно в брат си за момент, а в очите му се появи весело пламъче. Миг след това той избухна в бурен смях.

— Престани, преди да съм ти размазал муцуната!

— Ако ще и да ме убиеш, не ми пука — успя да каже Монти през смях. — Като се сетя как се държеше, когато аз се печах на огън заради Айрис, не бих си мръднал и проклетия пръст да ти помогна, дори и да виждам, че те водят към въжето.

— Винаги съм казвал, че си най-подлия кучи син в Тексас.

— А аз, че ти си такъв.

— Ако не бяхме вече големи, бих те съборил на земята.

— Продължавай, ако от това ще ти олекне, но няма да разрешиш проблема си.

В безсилието си Хен се изкушаваше да си го изкара на брат си, но не можа да го улучи и юмрукът му се стовари върху тапицирания стол. Остана доволен от удара, който отекна с тъп звук.

— Тя не иска ли да се ожените? — попита Монти.

— Не съм я питал.

— Тогава откъде знаеш, че има проблем?

— Проблемът е в мен.

— Защо?

— Няма да съм добър съпруг.

— Сигурно. Кълна се в бога, че не бих се омъжил за теб. Имаш отвратителен характер, никога не казваш на никого онова, което смяташ да направиш, преди да си го свършил, и не си способен да проведеш един нормален разговор на масата по време на вечеря. Вероятно очакваш от нея да седи вкъщи и да гледа намръщената ти физиономия.

Хен се усмихна и отново стана сериозен.

— Не е само това. Ти знаеш, че ние всички приличаме на татко. Заклех се никога да не се отнасям с някого така, както той се отнасяше с мама.

— Надявам се да го изпълниш.

— А как да съм сигурен, че няма да се държа по този начин с Лаура?

— Ти просто си мрачен и необщителен, Хен. Не си зъл.

— Благодаря. Не ми се вярва тя да иска такъв съпруг.

— Ами попитай я. Кажи й какво калпаво копеле си. Така че ако се ожените, да не съжалява.

— Не искам да направя такова нещо, проклет идиот такъв. Аз я обичам. По-скоро още сега бих си тръгнал, за да не се върна никога, отколкото да я нараня по някакъв начин.

— Ти май наистина я обичаш, а?

— Разбира се, че я обичам. Мислиш ли, че иначе бих ти позволил да ми се присмиваш така?

Погледът на Монти омекна.

— Любили ли сте се? — попита го той.

Хен кимна.

— Значи работата е сериозна.

— Казах ти, че е.

— Знам, но не мислех, че ще развалиш обета си за безбрачие.

— Нямах намерение.

— Съжаляваш ли?

— Не. Само че сега се чувствам сякаш съм се обвързал с нещо, на което не съм способен. Ти знаеш какво означава да мислиш за женитба.

Монти се засмя.

— Доста по-добре от теб — отвърна той.

— Но ти винаги първо свършваш работата, а после мислиш.

— Срамота е, че ти не можеш да го направиш поне веднъж.

— Веднъж го направих.

— Бях забравил.

— А аз не мога. Това че ти спеше с всяка жена, която ти паднеше, не означава, че и аз мога.

— Мен ме остави. Ти обичаш тази жена. Искаш ли да се грижиш за нея, да бъдете постоянно заедно?

— Разбира се.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не съм сигурен, че мога да го направя. Кажи ми честно, наистина ли смяташ, че от мен ще излезе добър съпруг?

— Най-добрият. Ти винаги си разбирал жените по-добре от всички нас. Но съпругата ти трябва да е подходящата жена.

— Лаура е най-подходящата.

— В такъв случай няма за какво да се тревожиш. Е, не е съвсем така, но поне няма да ти се наложи да научиш нищо повече от онова, което научава всеки женен мъж.

— Просто не съм сигурен, че съм подходящ за съпруг.

— Никой мъж не е бил. Всеки път, когато помислех да се оженя за Айрис, ме побиваха тръпки.

— Но ти си луд по нея.

— Това не променя нещата. Женитбата винаги предизвиква ужас у мъжа.

— На мен ли го казваш? Особено когато тя има малко момче, което ме мрази от дъното на душата си.

— Ти ще се справиш с него. Винаги си имал чар.

— Ти си тоя, който очарова.

— Не. Аз изглеждам добре и съм богат, затова правя каквото си искам, не съм лошо момче, когато всичко е вече казано и направено. Ти си груб и нежен едновременно — точно типът мъж, на който жените не могат да устоят.

 

 

— Не съм сигурен, че присъствието им тук ми харесва. Може точно това да накара Блекторнови да дойдат и да ни нападнат.

— Преди малко ги видях шестимата да вървят надолу по улицата. Със сигурност не бих искал да ги срещна. Шерифът може и да е добър с пистолета, но оня сипаничавия изглежда достатъчно зъл, за да се справи с половината Блекторн.

— И близнакът му е достатъчно внушителен.

— Напразно се тревожите — обърна се Питър Колинс към мъжете, които се бяха събрали в бара на Елгин. — Рандолфови винаги се държат един за друг.

— Това не ме притеснява. Просто не ми се иска да попадам сред тях.

— Че защо ще го правиш?

— Ами не знам, Блекторнови може да си помислят, че ние ги защитаваме.

— А не ги ли защитаваме?

— Ние наехме шерифа да пази нас, а не ние него.

— Мисля, че трябва да се отървем от него — каза някой. — Не искам да носи неприятностите си тук.

— Но Блекторнови знаят, че сме го наели заради тях. Ако той си отиде, те може да ни нападнат.

— Никой не е чувал за Блекторнови, откакто шерифът залови онези крадци — отбеляза Бил Нортън. — Може и да не дойдат. А сега защо не изпием по едно и да поговорим за настъпването на дъждовния сезон?

Пожар! — чу се вик от улицата. — Някой е запалил града!