Лей Грийнууд
Лаура (21)

Глава двадесет и първа

— Каква полза има да се смяташ отговорен за това, което се случи? — каза Джордж.

Хен се обърна ядосано към брат си.

— А кого да обвинявам? — попита той.

— Всички и никого.

— Ако си изминал целия път от Тексас дотук само за да ми кажеш това, не е трябвало да си правиш труда.

— Добре тогава, кажи ми защо обвиняваш себе си?

— Не задавай глупави въпроси, Джордж. Твърде си голям, за да го правиш.

— Искам да разбера защо обвиняваш себе си.

— Не, не искаш. Искаш да извъртиш думите ми да прозвучат така, както на теб ти харесва. И после да ми покажеш, че не съм прав. Но вече не съм на седемнайсет и това няма да мине.

— Кажи ми все пак.

— По дяволите! — изруга Хен. Той премина през реката и дърветата след нея, докато стигна края на пустинята. Облаците, които предвещаваха дъжд, бяха далече и поне още няколко часа нямаше да стигнат до Сикамор Флетс. Слънчевата топлина го заливаше като огнена вълна. Знаеше какво се опитва да направи Джордж и му беше благодарен, но както и да извърташе нещата, положението оставаше едно и също.

— Трябваше да взема пистолета на Алисън още в самото начало. Ако го бях прибрал в затвора, това нямаше да се случи.

— А защо не го направи?

— Защото исках да му дам един урок. Мислех, че ако успея да му покажа, че в това няма нищо романтично, да му дам да разбере какво всъщност означава да убиеш някого…

— Щеше ли да го разбере, ако го бе пъхнал в затвора? — попита Джордж.

— Не. При първа възможност щеше да тръгне да ме преследва.

— А сега ще тръгне ли?

— Сега няма да безпокои никого.

— Тогава значи си успял.

— Но Хоуп плати с живота си за това. Само ако не бях така напълно уверен…

— Той можеше да те убие.

— Беше прекалено пиян.

— Можеше да застреля мен или собственика на бара, или когото и да било.

— Моята работа беше да се уверя, че няма да застреля никого. Всичко друго не беше толкова важно. Върни се в хотела, Джордж. Няма да направя нищо необмислено, но трябва да остана сам.

Той тръгна през пустинята. Там нямаше нищо, но самотата го водеше напред.

 

 

— Какво каза лекарят? — попита Лаура Хорас Уърти.

— Не знае какво да каже — отвърна той. — Преди няколко минути трябваше да бъде мъртва, но още е жива.

— Как е госпожа Уърти?

— Не мога да намеря думи да благодаря на теб и на Миранда, но не знам какво щеше да прави, ако я нямаше Рут. Грейс се държи за нея така, сякаш ако я пусне, ще полудее.

Грейс Уърти, която обикновено бе така спокойна и сдържана, още бе обезумяла от мъка. Лаура се зачуди как ли би го понесла, ако това се бе случило с Адам. Самата мисъл я накара да потрепери. Тревожеше се за Хен. Никога не го бе виждала така отчаян. Искаше й се да отиде при него, но не смееше да остави Хорас сам. Хоуп можеше да умре всеки момент, той щеше да има нужда от цялата подкрепа, която тя можеше да му даде.

Но дори и докато полагаше усилия да се увери, че всичко е готово, продължаваше да мисли за Хен.

 

 

— Не мисля, че е добре да влизаш — каза Хорас на Хен. — Грейс най-после започна да се успокоява. Може пак да се разстрои, като те види.

— Просто исках да видя Хоуп — отговори той.

— Док Евърсън казва, че никой не трябва да я вижда.

— Значи още не е… Още се държи, нали?

Хорас изглеждаше така сякаш се бе състарил с цели двайсет години за последните пет часа.

— Док казва, че няма да изкара нощта — промълви той.

Беше му твърде тежко да го сподели и той извърна очи.

— А сега по-добре си иди вкъщи. Изглежда, че ще вали. Дъждът ще бъде проливен, доколкото мога да съдя. Целият ще се измокриш.

Хен се чудеше защо Хорас трябва да се тревожи, че той ще се намокри.

— Лаура тук ли е? — попита той.

— Тя е при Хоуп. Откакто я доведоха вкъщи, не е напускала леглото й.

— А Томи?

— Миранда го взе със себе си у тях. А сега по-добре да се връщам.

Когато Хен се отдалечаваше от къщата на семейство Уърти, няколко капки дъжд паднаха по улицата. Но той не тръгна нито към затвора, нито към къщи. Нито към хотела. За него там нямаше нищо. Никъде нямаше нищо.

 

 

— Не знам къде е отишъл — каза Джордж на Лаура. — Дори и Джорди не може да го открие. А той ме изумява със способността си да намира всичко, което върви, пълзи или мърда.

Лаура леко се усмихна. Беше останала при Хоуп, докато госпожа Уърти се бе успокоила достатъчно, за да се присъедини към съпруга си до леглото й. След това почувства, че мястото й не е там. Нещо повече — не можеше да се отърве от подозрението, че семейството някак я обвинява. Ако не бяха тя и Адам, Алисън Блекторн нямаше да дойде в Сикамор Флетс.

Нямаше никакво съмнение, че Грейс смята Хен за виновен. Лаура го четеше в очите й. В тях нямаше топлота. Нямаше доброжелателство. Нямаше нищо, освен ужасната увереност, че любимата й дъщеря щеше да умре.

— Накъде беше тръгнал, когато го видя за последен път? — попита тя.

— Отвъд реката, нагоре към планината.

Като диво животно Хен предпочиташе да ближе раните си насаме. Тя също, но тази вечер нямаше да са сами. Нито той. Нито тя.

Силата, с която бурята се бе разразила отначало стихна, но дъждът продължаваше равномерно да вали. Лаура покри главата си с една кърпа, макар да знаеше, че само след секунди щеше да бъде мокра. Тръгна забързано надолу по калните улици и стигна до реката.

Тази вечер водата изпълваше коритото й.

Тя погледна нагоре към планините, които се издигаха точно където свършваше града и към каньона, който в продължение на хилядолетия се бе образувал в скалите. Хен беше някъде там горе. Тя щеше да го намери. Тази вечер нямаше да бъде сам.

 

 

Хен се взираше в ливадата с невиждащи очи. Той не виждаше нито елените и дивите кози, които пасяха мократа трева, нито усещаше дъжда, който го бе измокрил целия, и студа, който изсмукваше топлината от тялото му, докато не се почувства скован от студ. Усещаше само болката, която го разяждаше отвътре, и му се искаше да я изтръгне с двете си ръце.

Години наред бе отказвал да почувства каквото и да било и това го правеше силен и неуязвим. Но по-рано не беше така и трагедията от тази вечер върна спомените му към времето, когато беше по-уязвим и когато не усещаше нищо друго, освен болка.

Преди четиринадесет години стоеше на гроба на майки си. Нейната любов, красота и нежеланието й да забрави по-добрия свят, в който се беше родила, го предпазваха от жестокостта на баща му. Докато беше жива, можеше да й прости слабостите. Но смъртта й, горещото й желание да умре бяха последното й предателство. В този изсъхнал гроб в Тексас, заедно със слабото й тяло, той бе погребал и вярата си в доброто в живота. Тогава се закле, че никога вече няма да почувства нищо.

Но откакто дойде в Сикамор Флетс, се бе променил. Разбра го в мига, в който се изправи срещу Алисън.

Не бе видял нито пистолета, нито опасността, която го заплашваше, нито опасност за хората от града и тяхната собственост. Бе видял само едно момче, което толкова приличаше на него преди години, когато той самият вървеше по ръба на пропастта, за която Алисън дори нямаше представа, че съществува. След като веднъж убиеш някого, нещо в теб умира. Няма начин да останеш такъв, какъвто си бил преди. Хен го знаеше, защото се бе опитвал. Беше виждал и други да се опитват. Беше загрижен единствено да попречи на Алисън да падне в пропастта. Но като позволи на чувствата да вземат връх над разума му, бе забравил за себе си, за Джордж, за Тайлър и за всички останали. Едва не бе погубил Тайлър.

Но бе погубил Хоуп.

Бе дошъл тук горе, за да избяга от вестта за смъртта на Хоуп, и да остане насаме със себе си. През последните четиринадесет години никой от хората под негова закрила не е бил нараняван. Тази вечер се бе провалил два пъти. Помъчи се да прогони всички мисли за Хоуп, но съзнанието му сякаш бе населено от демони, които изпитваха удоволствие да го измъчват със спомени за нея, каквато беше, и каквато я видя последния път, когато лежеше на пода, бяла като тебешир, потънала в кръв, със зееща рана на гърдите. Виждаше как Грейс Уърти му крещи, посърналия и състарен Хорас.

Изправи се на крака и изскочи изпод скалата, която образуваше подслон над главата му. Студеният дъжд, шибащ лицето му, го накара да се закове на място. Отчаяно искаше да избяга, да се скрие, докато болката отшуми и успее да събере душевните си сили. Но знаеше, че е безполезно. Той не бягаше от Сикамор Флетс и от хората в него. Опитваше се да избяга от самия себе си. Но нямаше начин.

Беше твърде слаб. Точно като майка си. През цялото време го знаеше. Опитваше се да го отрече, но би трябвало да знае, че няма да може винаги да го избягва. А най-нелепо бе това, че се бе сметнал за достатъчно силен да обича Лаура и да се грижи за нея и за Адам.

Като по чудо тя се появи на отсрещния край на ливадата. Приближаваше се към него, а дъждът, който се стичате като порой, почти я скриваше от погледа му. Прокле собственото си въображение, че си прави такава шега с него. Затвори очи, но когато ги отвори, тя още стоеше там.

Твърде изтощен, за да прогони видението, което без жалостно му се надсмиваше, той отстъпи пред него и пожела да е живо и Лаура наистина да дойде при него. Тя бе единственото нещо, което имаше смисъл в опустошената му душа.

Само тя можеше да го спаси.

Той се загледа в призрака, който се въртеше и танцуваше в тъмнината. Беше толкова красива. Не само тялото, а и душата й. Беше жена, която може да направи мъжа по-добър, отколкото да го кара да извърши неща, за които никога не е вярвал, че може да върши. Можеше да го накара да повярва, че е достоен да бъде спасен.

Беше точно жената, за която би желал да се ожени.

И все пак в мига, в който разбра, че иска тя да стане негова жена, той знаеше, че това е невъзможно. Винаги щеше да бъде слаб. Привидно всичко щеше да бъде наред, както с майка му. Но един ден, когато всичко щеше да зависи от него, щеше да я предаде, както родителите му го бяха предали.

Не можеше да й причини това. Тя беше силна. Можеше да се оправи сама. Но ако някой ден си позволеше да зависи от него, това можеше да се окаже слабост, която да не успее да преодолее. Не. Ако я обичаше толкова, колкото си мислеше, нямаше да й причини още мъка.

Болката, която изпита, осъзнавайки, че трябва да се махне от единственото нещо, което искаше, бе по-силна от тази, която можеше да понесе. Тръгна напред със затворени очи, като удряше челото си с юмруци, за да разпръсне видението, което не преставаше да го измъчва. Залута се под дъжда, който го шибаше силно. Трябва да погледне действителността в очите. Трябва да реши какво да прави и видения като сегашното не биваше да му повлияват.

Но когато отново отвори очи се убеди, че Лаура не е видение. Беше жива и се приближаваше към него.

 

 

Лаура видя Хен под дъжда как блъскаше юмруци в челото си и отново се зачуди дали трябваше да идва. Той сигурно мислеше, че тя няма работа тук. Загърна се по-плътно в дъждобрана си и започна да си проправя път, а дъждът, който все повече се усилваше, не забавяше стъпките й и не намаляваше решителността й.

Не знаеше какво ще му каже. Нямаше представа какво ще направи. Не знаеше с какви зли духове се бори, но не искаше да го остави сам в тази битка. Не знаеше защо си въобразява, че ще му помогне, когато явно и семейството му не бе в състояние да го направи, но не се поколеба и продължи да върви. Страдаше мъжът, когото обичаше. Би направила всичко, за да му помогне. Сега той я гледаше втренчено. Почувства как ръката на съмнението я дърпа назад, но тя се отскубна от нея. Само Хен можеше да я отпрати, нищо друго.

Той не казваше нищо. Просто гледаше. Дрехите му бяха залепнали за тялото. Не беше забелязала колко е слаб. Спомни си как Хоуп й каза, че яде много малко. Трябваше да яде повече. Не е добре за един мъж да е толкова слаб, особено ако разчита предимно на физиката си.

Той продължаваше да се взира в нея. Беше й трудно да различи чертите на лицето му. Помагаше й само това, че дъждовните капки по кожата му отразяваха светлината. Лицето му беше безизразно, но в очите му гореше огън.

Лаура усети някои отговори да проблясват в съзнанието й. Преградите бяха паднали. Здравата обвивка, в която бе обвита душата му, се счупи, като го остави напълно незащитен и уязвим. Ако изобщо някога можеше истински да опознае мъжа, когото обичаше, това бе тази вечер.

— Донесох ти сухи дрехи — каза Лаура и извади сгънатия дъждобран.

— Защо дойде?

Тя знаеше, че той не се интересува от дрехите. Нито пък от своята безопасност. Въпросът му се отнасяше за нещо много по-важно от физическото му състояние. Той достигна най-съкровеното кътче в душата й.

— Защото те обичам.

Ето че му го каза. Каза му всичко. И все пак оставаха толкова неизречени неща. Невъзможно бе да сподели за болката в нея, която никога нямаше да стихне. Невъзможно бе да обясни как е успял да спечели сърцето й, когато толкова много мъже преди него се бяха провалили. И тя самата не можеше да го разбере. Знаеше само, че не би могла да живее без него. Той представляваше онази част от живота й, която дотогава не беше намерила, която дори не бе подозирала, че липсва.

Подаде му дъждобрана. Той го взе, но не отместваше поглед от лицето й.

— Защо дойде?

— Не знаеше ли, че ще дойда?

— Не.

Можеше да се закълне, че наистина не е предполагал, че се съмняваше в любовта й. Той не вярваше, че заслужава да бъде обичан.

— Аз съм стрелец и убиец.

— Ти използваш оръжието, но не си убиец.

Двамата стояха под дъжда и се гледаха. Водата капеше от носа му и се стичаше на струйки по лицето му, сякаш някой бе излял цяла кофа върху него.

— Къде ти е шапката? — попита тя.

Той вдигна рамене.

Лаура сложи ръка на лицето му и рече:

— Студен си.

Той сложи неговата върху нейната и отговори:

— Ти си топла.

Искаше й се да остане така завинаги, да усеща ръката му върху своята и да гледа очите му, които я поглъщаха цялата, не забелязвайки нищо друго. Но трябваше да говори. Трябваше да намери начин да му помогне да преживее тези тежки мигове.

— Ти не беше виновен.

Той пусна ръката й и се извърна. Не бе искала да каже точно тези думи, които прекъснаха магията на мига, но знаеше защо бе дошъл тук. Да не говори за това бе проява на страхливост. А и това нямаше да му помогне.

— Все едно че аз я застрелях.

Тя хвана ръката му, за да го накара да се обърне към нея, но той не помръдваше. Тя застана пред него. Дъждът я биеше право в лицето.

— Никой не вярва на това — каза тя като изтри водата от лицето си. Разбираше мъката, която го терзаеше. Би дала всичко, за да я заличи.

— Рядко се случва това, което очакваме. Алисън би могъл да застреля някой друг.

— Но защо точно Хоуп? — попита той.

— Щеше ли да е по-добре, ако беше застрелял Скот Елгин, или Тайлър, или теб?

Тя по-скоро усети, отколкото видя, сълзите в очите му.

— Как щеше да се почувстваш, ако бяха застреляли Адам? — попита той.

Не смееше дори да помисли за това. Тя беше останала вкъщи, защото се страхуваше, че Адам ще изтича надолу по улицата. Все още се чувстваше малко виновна за това, но трябваше да му отговори. Трябваше да бъде максимално откровена.

— Бих полудяла от мъка. Щях да съм ядосана на целия свят. Щях да се опитам да те нараня. Но каквото и да направех, щях да знам, че вината не е твоя. Щях просто да се опитам да залича раната в сърцето си.

— Мислиш ли, че госпожа Уърти също ще се чувства така?

— След известно време. По-важно е ти как се чувстваш.

Хен се извърна и каза колебливо:

— Ще замина веднага след погребението на Хоуп.

Лаура усети, че Хен ще си отиде. Опита се да сдържи страха, че ще го загуби завинаги.

— Къде ще идеш? — попита тя.

— Няма значение — отвърна той.

— Вкъщи ли?

— Не.

Лаура го дръпна за ръката, за да се обърне и да я погледне.

— Тогава има голямо значение — каза тя.

— Защо?

— Защото не може вечно да бягаш от себе си и от хората, които те обичат.

— Как можеш да ме обичаш, когато знаеш какъв съм?

— Никой не знае какъв си в действителност, дори и ти самият.

Защо не го бе забелязал по-рано?

— Не се ли страхуваш от това, какъв може да се окаже, че съм? — попита той.

— А ти страхуваш ли се?

— Да — промълви той. През целия си живот се беше страхувал, че ще стане същия като баща си. Всички се опасяваха от това, с изключение на Зак, който беше твърде малък, за да си спомня това копеле. Но той се страхуваше и да не бъде слаб като майка си.

— С нищо добро не са ме закърмили. Какво може да излезе от мене тогава? Вглеждала ли си се някога в себе си със страх от това, което може да видиш?

— През цялото време. Умирам от ужас да не открия собствения си баща. Той винаги е живял в свят на мечти и не обръщаше внимание на действителността, докато не стана прекалено късно. Една малка част от мене винаги ще прилича на него.

Затова никога нямаше да престане да се надява, че ще се омъжи за Хен.

— Но когато се изкуша да направя нещо, което той би направил, другата половина ми помага да стана разумна. Невинаги чувствата ми са такива, каквито трябва да са, но Адам ми помага. За него бих направила всичко.

Хен се почувства по-самотен от всякога. Той се грижеше за братята си, но подозираше, че Лаура изпитва такава загриженост към сина си, която му беше непозната. Мислеше за начина, по който се гледаха Джордж и Роуз. Толкова често ги беше виждал, че това беше престанало да му прави впечатление. Понякога ставаше нетърпелив, критичен, дори скептичен. Но то се дължеше на празнотата в него, на невъзможността да чувства, да не иска да чувства или винаги да изпитва желание да не се обвързва емоционално.

С Лаура обаче не се чувстваше така. Нито тази вечер, нито когато и да е било. Дори когато обърна гръб на града и жителите му, той отиде на нейна земя, там, където се усещаше присъствието й. За първи път в живота си не искаше да бъде сам. Погледна я и видя дъжда да се стича по лицето й, а гарвановочерните й коси да полепват по главата и раменете й. Никога не бе изглеждала по-красива. Бялата й кожа блестеше под дъждовните капки. Светлинки проблясваха в тъмнокафявите й очи. Тя изглеждаше като ангел, изпратен, за да го дръпне от ръба на пропастта.

— Мислиш ли, че в мен има нещо добро, че мога да изгоня дявола в себе си? — попита той?

— Сигурна съм, че можеш. Тази вечер го направи.

Той протегна ръка. Лаура му подаде своята.

— Защо дойде?

— Защото не исках тази нощ да си сам.

Желанието на Хен да се докосне до нея и да сподели чувствата си го връхлетя като бурен порой, помитащ всичко по пътя си. Животът му се стори опустошен. Още от самото начало знаеше, че Лаура е човекът, който може да се докосне до онази част в него, която винаги е била недостижима. Той искаше да защитава нея и Адам, но в желанието му имаше и известна доза егоизъм.

Искаше тя да го спаси.

Без да съзнава, че водата продължава да се стича по тях, Хен я прегърна и здраво я притисна към себе си. Допирът на гърдите й, чувството, че я държи в ръцете си беше като балсам за измъчената му душа. Напрежението в него и усещането, че всеки момент може да изгуби контрол над себе си, постепенно намаля. Тя бе опората в живота му. Докато можеше да я вижда и докосва, ще му бъде добре.

Той се надвеси над нея, за да я предпази от яростната атака на дъжда. Чудеше се защо мина толкова време, докато осъзнае, че не може да прави всичко сам. И защо мина толкова време, докато осъзнае, че искаше тази жена и че нуждата от нея нямаше нищо общо с другите му желания. Тази нужда беше физическа и дълбока, и той я беше погребал в съзнанието си и досега отказваше да я приеме.

Защото я смяташе за слабост.

Беше свободен тогава, когато не се нуждаеше от никого и нищо.

Но Лаура бе сложила край на тази свобода.

Не. Тя разруши клетката, която беше построил, за да защитава себе си и която щеше да го направи затворник завинаги. Тя ще го принуди да чувства, да иска, да се нуждае.

Не знаеше дали трепери от студ, или от страх. Никога преди това не е бил толкова безпомощен и уязвим. Протегна ръка към Лаура и каза:

— Имам нужда от теб.

Думите сякаш избухнаха в съзнанието му. Никога не си бе позволявал да бъде зависим от някого, дори от своя брат близнак. Живееше сам за себе си. Така искаше да бъде. Но ако тази нощ я напусне, ако се опита сам да се бори с мъката и болката от смъртта на Хоуп, никога повече няма да изпита каквото и да било.

— И аз имам нужда от теб — каза Лаура.

Той я притегли към себе си и прошепна дрезгаво:

— Прегърни ме.

Лаура обви ръце около кръста на Хен и склони глава на гърдите му. И тогава той заплака. Не бе предполагал, че може. Не знаеше защо. Знаеше само, че имаше нужда от това. Сълзите измиваха горчилката от годините, натрупаната злоба и нестихващия гняв. Те разбиваха последните остатъци от стената, която бе издигнал около себе си. Чрез тях оплакваше всичко, което беше загубил.

Тези сълзи бяха и за Хоуп.