Лей Грийнууд
Лаура (18)

Глава осемнадесета

Под дърветата беше тъмно като в рог. Луната беше съвсем намаляла и Хен се оправяше само благодарение на това, че познава добре пътеката. На практика Лаура не би трябвало да забележи, че някой се приближава към къщата. Когато стигна до сечището, той се поколеба. Не би трябвало да е тук. Ако някой го видеше, до сутринта клюката щеше да се разнесе из целия град. И все пак не можеше да се върне обратно. Трябваше да я види. Беше в безизходица.

— Лаура — извика той на безопасно място от кирпичената й къща. Беше виждал пушката й. Не искаше тя да го застреля по погрешка. — Лаура, аз съм, Хен… Трябва да поговорим.

Каналът откъм потока минаваше през двора като голяма черна змия. Кофите и коритата приличаха на гъби, поникнали от земята. Простата кирпичена къща се открояваше като черна купчина на фона на бледооранжевите стени на каньона. Тази гледка разкриваше ужасната мизерия, която говореше за дългите години изнурителна работа, която Лаура бе вършила, за да може да свързва двата края. За дните, когато е лежала болна, за онези, в които Адам е бил болен и когато е била толкова изтощена, че не е можела да стане от леглото. Дни, в които сигурно е копнеела да чуе нечий глас и да види приятелска усмивка. Но през всичките тези дни прането е трябвало да бъде изпрано.

Животът и на двамата зависеше от това.

Сигурно и тя понякога се е чувствала така изоставена, както той, когато умря майка му. Може би е била също толкова самотна, колкото и той, когато баща му ги напусна и все пак, тя не се бе предала. Беше станала по-силна и независима.

А той какво бе направил? Беше се затворил в себе си, не позволявайки обичта на близките му да го успокои и мъдростта им да му послужи за пример, нито бе допуснал някакви чувства да докоснат сърцето му. До момента, в който тази жена успя да го накара да излезе от черупката си. Въпреки силата на волята му, нещо го бе въвлякло в живота на Лаура, така че той се превърна в част от него. И сега трябваше да разбере какво е то.

— Лаура, вътре ли си? — отново извика той. Нямаше начин да не е чула. Не можеше да спи толкова дълбоко. Никоя майка не може. Но от къщата не се чуваше нищо. Той се приближи и почука на вратата. Пак нищо. Нещо не беше наред. Не бе възможно да се е разболяла.

— Лаура, добре ли си? Ще вляза.

И тогава изведнъж разбра, че вътре няма никого. Нямаше следи от борба. Трябва сама да е излязла, но не би отишла в града по това време. Оставаше ливадата.

Не можеше да си представи защо ще се разхожда наоколо посред нощ, но трябваше да се увери, че е в безопасност. Хен тръгна нагоре по тясната пътечка, която се извиваше сред скалите. Досега не бе идвал в тази част на каньона нощем, но разбираше защо Лаура се чувства така защитена в тази крепост, чиито стени бяха скалите.

Ливадата се очертаваше смътно на бледата светлина. Беше тихо и няколко сърни пасяха на около петдесет метра навътре. Един голям елен вдигна глава, когато Хен изникна от тъмнината. Еленът пазеше малкото стадо кошути и те продължаваха да ядат на спокойствие, защото знаеха, че той бди над тях.

Хен потърси Лаура с поглед, но нищо не видя. Тъкмо се канеше да се връща, когато се сети за малката пещера. Като се движеше под сенките на дърветата, за да не подплаши животните, той бързо стигна до пътеката, която водеше към мястото. Не бе изкачил и половината от стръмнината, когато я видя седнала, загледана в пространството над ливадата.

— Имаш ли нещо против да поседна при теб или предпочиташ да си сама с мислите си?

— Остани, бих се радвала.

Поканата бе толкова простичка, а успя да стигне до дъното на душата му.

— Какво те доведе тук горе? — попита той, докато сядаше на земята зад нея.

— Не можех да заспя — отговори тя и се обърна към него, а лицето й оставаше в сянка. — Разбираш ли, никога не съм си лягала, без да усещам Адам до себе си.

— Само затова ли не можеш да заспиш?

— Нима не е достатъчно?

Не, за него не беше. Той трябваше да бъде част от безпокойството й. Той трябваше да бъде част от въпросите, на които не можеше да намери отговор и които смущаваха покоя й.

— А ти защо не спиш? — попита тя. — Можеш ли да имаш доверие на две момчета, които могат да съборят къщата, докато те няма.

— После Джорди пак ще трябва да я оправя.

Тя тихо се засмя.

— Бях забравила. Остави прислужника да отговаря за къщата. Винаги си бил умен.

— Но не достатъчно, за да проумея това, което Хоуп разбра на момента.

— Какво е то?

— Не се ли сещаш?

— Не. Никога не мога да предположа, когато става дума за теб.

— Мисля, че те обичам. Не го проумявах до момента, в който разбрах, че не си вкъщи.

Лаура усети как дъхът й секна. За известно време сякаш нищо наоколо не помръдваше. После сърцето й заби силно и всичко започна да се движи с шеметна бързина. Хен я обичаше!

Тя забрави за Блекторнови и за начина, по който хората от града се отнасяха с нея. Забрави, че Адам бе променил отношението си към Хен, че той е от богато, аристократично семейство и че иска млада, непорочна и невинна жена за съпруга. Забрави дори и за думата „мисля“. Хен я обичаше.

— Нищо ли няма да кажеш? Винаги си намирала какво да кажеш.

— Много съм изненадана.

Но не тази бе причината. Необходими бяха часове, за да му зададе въпросите, които напираха в нея, и дни, за да му каже нещата, които искаше. Сега стоеше безмълвна, защото чувствата, които изпитваше, бяха толкова силни, че направо я задушаваха. Сякаш на гърлото й бе седнала буца, която не можеше да преглътне. Засега не бе способна да направи нищо друго, освен да си поеме дълбоко въздух, втренчена глупаво в очите му.

Хен се протегна и взе ръката й.

— Нали не ти е неприятно? — попита той.

— Не — отвърна тя.

— Изглеждаш толкова спокойна и сериозна. А аз мислех, че жените трябва да пищят или да припадат от радост, когато чуят подобно признание.

Тя се усмихна и отговори:

— Сигурно повечето го правят.

— А ти защо не го направи?

— Още ми е трудно да го повярвам.

— Защо? — попита Хен.

— Когато дълго време си чакал нещо, което си бил убеден, че никога няма да получиш, оставаш твърде изненадан, ако изведнъж ти го поднесат.

Хен хвана и другата й ръка. Струваше му се, че вече не може да задържа чувствата, които досега така добре бе овладявал.

— Да не искаш да кажеш, че си искала да те обичам? И че си влюбена в мен.

Сякаш беше изненадан. Защо иначе мислеше, че през последните няколко седмици го зяпа като смахната? Защо бе изоставила всичките си принципи и бе позволила да я накарат да прави неща, които не иска. Нима този очарователен глупак си мислеше, че тя ще направи всички тези неща за когото и да било?

— Отдавна те обичам — промълви тя.

— Въпреки че мразиш стрелци?

— Теб никога не съм те мразила.

Хен я хвана за раменете и я придърпа към себе си. Целуна я силно, почти грубо и каза:

— Успя добре да ме заблудиш.

— Страхувах се, а и сега ме е страх. Блекторнови…

Хен спря думите й с целувка:

— Тази вечер е само за нас двамата — прошепна той, докато устните им още се докосваха. — Остави Блекторнови, Сикамор Флетс и всичко останало за утре — каза той и отново я целуна. — Забрави за това. Забрави за всичко. Мисли само за мен и за нас.

Той нямаше представа, че тя копнее точно за това. Въпросите напираха в главата й, но тя ги изолира напълно. Щеше да ги отложи за утре. Каньонът бе такова тихо, спокойно и уединено място, че нищо нямаше да ги безпокои. Тези няколко часа щяха да бъдат само нейни.

— Кога разбра, че ме обичаш? — попита я той.

Лаура се сгуши в прегръдките му и отговори:

— Не знам дали ще ти кажа. Не искам тайно да се наслаждаваш на мисълта, че толкова бързо съм се влюбила в теб.

Хен я отдели от себе си, за да я погледне в очите и рече:

— Но ти ме мразеше.

— Мразех онова, което мислех, че си. И един ден просто се влюбих.

На лицето му се появи лека усмивка.

— Това любов ли е според теб?

— Да, има такава любов — отговори Лаура.

— Кажи ми какво усещаш? — помоли я той.

Тя се обърна с лице към него, погледна го и попита:

— Защо?

— Защото аз никога не съм бил влюбен. Искам да се уверя, че сега наистина съм. Но се чувствам някак особено. Не се държа като глупак, както прави Монти. Не чувствам, че полудявам. Дори ми е добре.

— Какво те кара да мислиш, че ме обичаш? — попита Лаура.

— Веднъж попитах Роуз откъде знае, че наистина обича Джордж. А тя отговори, че го е осъзнала, когато разбрала, че не може да си представи живота си без него. Аз изпитвам същото към теб, но в това сякаш няма особен смисъл. Двайсет и осем години съм живял без теб. Защо сега трябва да се чувствам така, сякаш няма да доживея до утре.

Лаура се опитваше да си внуши, че надеждите й не трябва да бъдат толкова смели, но сърцето й не искаше да я послуша. Тя копнееше за любовта му. Може би ако достатъчно силно повярва, че той я обича, това наистина ще стане.

— Защото не искаш — отвърна тя.

— Толкова било просто. Как не можах сам да се сетя? — учуди се той.

— Мъжете винаги очакват светът да се преобърне.

— Но аз се чувствам точно така. Никога не съм мечтал да седя на лунна светлина с някоя жена, да я държа в прегръдките си и да я целувам. А сега не искам тази нощ да свършва.

— Има още време, така че няма нужда да свършва. — Лаура не можеше да повярва, че говори толкова безсрамно. Години наред бе държала мъжете на разстояние, а сега направо го подтикваше да прави с нея, каквото пожелае. Нещо в нея като че ли я караше да изостави всякаква предпазливост. Това бе шансът й да получи любовта, за която винаги бе мечтала. Ако сега не се възползва, може да я загуби завинаги.

Когато Хен я взе в обятията си, тя не се опита да се противопостави, не отдръпна свенливо устни от неговите, когато се опита да я целуне. Отпусна се в прегръдките му, сякаш не за първи път, а на целувките му отвръщаше толкова пламенно, че нощта сякаш ставаше по-гореща. Той не я целуваше като опитен любовник, но начинът, по който го правеше издаваше силата и искреността на чувствата му. Харесваше й да усеща ръцете му обвити около нея. Силата им я замайваше като уиски. Топлината му я обгръщаше цялата. Беше на сигурно място. В безопасност.

Чувстваше се обсипана с внимание и грижи. Не така, както Карлин се бе грижил за нея, нито дори както родителите й. Това чувство надминаваше всичко, което някога бе изпитвала. И всичко, което беше очаквала. За пръв път разбираше, какво означава да не се тревожиш, да знаеш, че се намираш в безопасност в ръцете на мъж, който може и ще се грижи за теб.

Хен я притисна до гърдите си и я целуна по челото.

— Някога мислила ли си да се омъжиш повторно? — попита той.

Лаура изведнъж се стегна.

— Предполагам, че всяка жена мисли за женитба — отвърна тя.

— Аз не се интересувам от всяка жена, а само от теб.

Какво трябва да му каже? Не приличаше на човек, който лесно се плаши, но все трябваше да има някаква причина за такъв богат и красив мъж като него да не се ожени.

— Често съм си мислила за това. Не е лесно за една жена сама да отгледа сина си.

— Ами ти? Какво искаш за себе си? — попита той.

Тя ли? Какво очакваше? Ако брачното й свидетелство не липсваше, ако ги нямаше бедността и страхът, какво би искала?

— Бих искала някой, който ще обича мен и сина ми, и който ще се грижи и за двама ни.

— Това ли е всичко? — попита той.

— То е повече от достатъчно — отвърна тя.

Но това вече не бе достатъчно, не и след всичко, което се случи между тях. Искаше той да я обича така, както никой мъж не бе обичал жена, толкова силно, че страстта му да я погълне цялата. Всичко друго щеше да й се стори абсолютно недостатъчно.

Изведнъж Лаура усети, че земята под краката й се разтриса. Страхотен взрив разтърси нощта и отекна в каньона.

Сърните уплашено вдигнаха глави и само белите им опашки показваха как изчезват в нощта.

— Какво беше това? — извика Лаура, притискайки се в него.

— Експлозия — отвърна той.

— Къде? — попита тя.

— Долу в каньона.

Романтичното им настроение се бе развалило и те почти бяха забравили за него, когато тръгнаха бързо надолу. Като стигнаха до сечището, видяха, че въздухът бе изпълнен с облаци прах. Различни по големина камъни покриваха земята, която само до преди час беше чиста и равна. Когато прахът започна да се уталожва, Хен видя, че половината от канала бе разрушен, а коритата — затрупани. Когато прахът най-после изчезна, видяха само една дълбока дупка в земята, където по-рано се намираше къщата на Лаура.

— Боже мой! — възкликна Лаура. — Какво би могло да причини това?

— Динамит — отговори Хен. — И то много.

— Но защо? Никой не би искал да ме убие.

— Дори и Блекторнови ли?

Лаура го погледна с разширени от ужас очи.

— Не, ако искаха, отдавна можеха да го сторят — каза тя.

— Може да са знаели, че не си вкъщи. Може просто да са искали да те изгонят от каньона.

Студени тръпки побиха Лаура. Ако този някой, който и да беше той, знаеше, че не си е била вкъщи, това означава, че я следят, а тя дори нямаше и представа. Ако са мислили, че е била вътре, значи се опитваха да я убият. И в двата случая каньонът вече не бе безопасно място за нея.

Адам! Дали не го заплашваше нещо? Дали някой не го преследва?

По стените на каньона пробягнаха светлини и те чуха гласовете на няколко души, които идваха от града и се изкачваха нагоре по пътеката. Малко след това няколко мъже изникнаха от тъмнината.

— Какво става? — попита Скот Елгин. — Тъкмо затварях бара, когато чух експлозията.

— Видяхте ли някого, докато идвахте насам? — попита Хен.

— Не.

— Някой оставял ли е кон в конюшнята през последния половин час? — попита той Чък Уилсън.

— Джес, оставял ли е някой кон?

— Не са водили никакъв кон в конюшнята през последния един час — отвърна Джес.

— Някой е хвърлил динамит в къщата на госпожа Блекторн — им каза Хен, — и още може да е наблизо. Хайде да огледаме.

— Аз ще остана с госпожа Блекторн — предложи Джес. — Не можем да я оставим сама. Може да не са хора, а нещо друго — измънка той под носа си.

— Наоколо няма призраци — отвърна му Лаура. — От седем години живея тук и знам.

— Но ти невинаги можеш да ги видиш, ако те самите не искат — увери я Джес.

— А ако наоколо има призрак, той трябва да е доста добър. Когато чух взрива, бях горе на ливадата.

— Искаш да кажеш, че тук горе има повече места, където могат да се крият ли?

— Има хиляди места — отвърна Лаура с усмивка, въпреки че се страхуваше да остане насаме с Джес. — Има и пещери — добави тя.

Джес потрепери.

— Никого не видях — каза Хен като се върна. — Който да го е направил, сигурно е потънал сред мескита, преди някой от града да успее да си обуе панталоните. Но сега, след като половината му жители са се запътили насам, нищо не можем да разберем.

— Какво стана? Какво беше това? — викаше Хоуп, които внезапно изникна от мрака, следвана по петите от Джорди. Адам се втурна право в прегръдките на майка си толкова изплашен, че напълно забрави за това, че трябва да се държи като голямо момче. Лаура го притисна до гърдите си, като трепереше от облекчение.

— Някой е хвърлил динамит в къщата ми — каза тя на Хоуп.

— Но там няма нищо — рече Хоуп. Едва сега Лаура осъзна цялата чудовищност на онова, което се бе случило. Тя и Адам нямаха нищо друго, освен дрехите на гърба си. Нямаше къде да живеят. Бяха напълно съсипани.

— Милостиви боже — възкликна Грейс Уърти, която се появи като едва си поемаше дъх. — Как изкачваш тази пътека по десет пъти на ден?! Човек трябва да е здрав като бик.

Тя се втренчи в дупката, която бе останала в стената на каньона, и рече:

— Боже господи! Там ли беше твоята къща?

Лаура кимна. Тя стоеше вцепенена и не можеше да отрони дума. Никога не бе имала кой знае какво, но сега, когато разбра, че всичко, което бе притежавала, е разрушено, се почувства смазана.

— Могат да дойдат да живеят при мен — предложи Хен. — Имам много стаи.

— Адам може да остане при теб — каза Грейс Уърти. — Но Лаура ще дойде при нас.

— Не мога — отговори Лаура.

— Можеш да дойдеш при мен или да отидеш при Рут Нортън.

Струваше й се, че сънува. Тези хора всъщност се надпреварваха да й помогнат. Чувстваше се странно. Но й беше добре.

— Ще ти бъда задължена, ако мога да остана при теб, докато се наредя някак си — каза тя.

— Адам може да остане при мен и Джорди — предложи Хен. — Защо не пуснеш Томи да дойде при нас за няколко дни? — обърна се той към Грейс. — Ще ти бъде по-лесно да се оправиш.

— Не мога — отвърна тя.

— Разбира се, че можеш. Аз никога не стоя вкъщи, а хората от града ще построят наново къщата, ако децата я подпалят.

Грейс се засмя и каза на Лаура:

— Ела с мен и остави мъжете да оправят тази каша. Нали все пак затова са създадени.

Лаура се колебаеше. Загубата на всичко, което имаше, я караше да се чувства ужасно уязвима. Само Хен можеше да й осигури спокойствието, от което се нуждаеше.

— Иди — каза той, — ще намина да те видя по-късно.

— Нищо подобно — рече Грейс, — всичко, което искаш да й кажеш, може да почака до сутринта. Смятам да я заведа право в леглото и няма да ти позволя да я тревожиш отново тази вечер.

Лаура имаше чувството, че я обгръщат вълни на доброжелателност.

— Аз мога ли да остана? — попита Джорди.

— По-добре се върни с Адам. Той има нужда от мъж до себе си.

Джорди се изпълни с гордост. В този момент той бе най-големия деветгодишен малчуган в щата Аризона.

Докато Грейс Уърти я отвеждаше, Лаура хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед на Хен. Той й се усмихна успокояващо, доколкото можеше. Предпочиташе тя да остане при него, но разбираше, че Грейс ще се погрижи по-добре за нея.

— Мислиш ли, че е бил някой от Блекторнови? — попита го Елгин, след като дамите си заминаха.

— Няма кой друг да е — отговори Чък Уилсън. — Чудя се дали те не запалиха и моята конюшня.

— Не ме тревожи толкова кой го е направил, колкото това дали са мислили, че Лаура е била вътре — каза Хен.

— А тя къде е била? — попита Чък.

— На ливадата, където държат коня на Адам.

— А ти къде беше?

— Дойдох да й кажа, че Адам е добре — отвърна Хен. Това не бе единствената причина, но не смяташе, че те трябва да знаят. — Когато идвах към къщата не видях никого.

— Сигурно е вървял след теб — каза Чък. — Какво ще правиш?

— Ще се върна сутринта. Сега не можем да направим нищо. Най-добре е всички да си отидат вкъщи.

Но той остана, след като всички си заминаха. Нещо още го тревожеше. Знаел ли е мъжът, който го е направил, че Лаура я няма или е бил сигурен, че тя и Адам са в къщата? Това бе възможност, от която го побиваха студени тръпки. Той не знаеше много за Блекторнови, но ако те бяха способни на това, значи хората от Сикамор Флетс с основание се страхуваха.

Хрумна му една друга мисъл. Ами ако случайно е бил човек от града, някой, който е знаел, че Лаура не е вкъщи и е искал да я изплаши, за да се махне, като се е надявал, че Блекторнови ще оставят хората от града на мира. Никой не бе чул кон да препуска през пустинята и не бе видял някой да бяга. Възможно ли е този, който го бе извършил, и сега да е сред тях? Това не му се вярваше, но Хен нямаше нито улики, нито предположения, които да му допадат. Трябваше да обърне внимание на всички възможни варианти.

 

 

— Какво откри?

Тайлър потопи дървената лъжица в една голяма тенджера със сос, която вреше на огъня. Духна горещата каша, опита я, после пак я духна и пак опита. Прибави малко подправки и бавно я разбърка. Едва тогава вдигна глава към на брат си.

— Доста време мина, преди да попиташ.

— Хайде да не обсъждаме недостатъците ми — отговори Хен.

— Прав си. Ако започнем, няма да ни стигнат и дни.

Хен недоумяваше защо братята му винаги се опитват да го ядосват.

— Идеята да си пъхаш носа там, където не ти е работа и да заминеш един бог знае къде, за да те застрелят, беше твоя. Да ти е хрумвало, че може да се тревожа?

— Не.

— Е, тогава знай, че се безпокоях.

— Радвам се, че добре успя да го прикриеш.

Хен умираше от желание да излее скъпоценния сос на Тайлър навън при конете и те да минат през него. Може би това щеше да наруши неговото вечно самообладание.

— Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да спорим. Знам, че си разпитвал за Блекторнови. Какво откри?

— Защо не ме попита по-рано?

— По дяволите, Тайлър! Знаеш защо.

— Кажи ми.

— Ще има да вземаш.

Тайлър се ухили:

— Струваше си да опитам.

— Продължавай да ме предизвикваш и ще…

Какво можеше да направи? Тайлър му беше брат. Дори и да беше най-дразнещото човешко същество в целия свят — след Джеф, който бе превърнал способността си да вбесява в цяло изкуство — той все пак бе дошъл тук, защото се тревожеше за него.

— Какво откри? Кажи ми, защото то ще ми помогне да реша какво да предприема. — Хен можеше да се закълне, че Тайлър изглежда разочарован, че е отсъствал. — И когато ми кажеш ще хвърля скъпоценния ти сос на кучетата, ще те завържа за товарното ти магаре и ще го пусна към Рио Гранде.

Тайлър се ухили, доверието в брат му очевидно бе възобновено.

— Обаждането наистина свърши работа.

— Това го знам, но искам да разбера колко от тях са се отзовали.

— Не толкова, колкото очакваше старият. Може би цяла дузина. Неколцина може да пристигнат по-късно.

Тайлър опита соса, добави още някаква подправка. Обърка го и отново опита.

— Старият те мрази, но някои от семейството са се заели и с отглеждане на животни и са по-склонни да се занимават с кравите си, отколкото да водят война.

— Мислиш ли, че Ейвъри може да ги раздвижи?

— Да, може.

— Знам, че може — отвърна ядосано Хен. — Те всички биха могли да се преместят в Канада и да отглеждат овце.

Тайлър се ухили.

— Искам да знам, мислиш ли, че Ейвъри може да ги накара да се размърдат дотолкова, че да нападнат града.

— Да, но не всички ще го последват.

— Колко ще бъдат с него?

— Много. Поне две дузини.

— Как научи толкова много? — попита го Хен. Беше сигурен, че Тайлър се усмихна.

— Не всички жени в Тюбак предпочитат мъжете от рода Блекторн. Ако искаш, пак ще отида на разузнаване.

— Не, вече направи достатъчно. Благодаря.

Тайлър рязко вдигна глава и недоверчиво го погледна.

— Точно това исках да кажа, благодаря — пак се ядоса Хен, — но по-добре го запомни, защото следващия път ще го чуеш на куково лято.

Но не му бе толкова трудно да го каже, колкото бе очаквал. Дори не бе в лошо настроение. Всъщност се чувстваше много добре.

По дяволите, това, че е влюбен, направо го погубваше.