Лей Грийнууд
Лаура (17)

Глава седемнадесета

Лаура едва не се сблъска с Хоуп, когато момичето излизаше от ресторанта.

— Много добре изглеждаш днес — каза Лаура.

Хоуп си бе привлекателна, но напоследък бе започнала да носи някои много мъжки дрехи. Днес, обаче, бе облечена в яркожълта рокля, а косата си бе вързала с жълта панделка.

— Кой е щастливецът?

— Не се интересувам от момчета — каза Хоуп, като тръгна в крак с Лаура. — Те мислят само за коне и пистолети.

— Понякога — съгласи се Лаура. — Но обикновено стават достатъчно сериозни, когато срещнат подходящото момиче.

— Нямам време да ги чакам да станат сериозни.

— Твърде си млада, за да бързаш толкова да се омъжваш.

— На 14 съм — каза Хоуп, сякаш това означаваше, че е вече жена. — Много момичета се омъжват на моята възраст. Корин Андерсън е по-голяма от мен само с една година, и вече има бебе.

— Аз се омъжих на 16, а родих дете на 17. Определено си твърде млада.

Твърде млада, за да се омъжи, твърде млада, за да си помисли за последствията, твърде млада, за да поема отговорност.

— Повечето от момичетата на твоята възраст мислят за забавления, не за сватби.

— Трябва да започна да мисля за това, за да съм готова, когато някой ме помоли да се омъжа за него. — Те повървяха няколко крачки мълчаливи, после Хоуп се спря и се обърна към Лаура: — Мислиш ли, че ще съм подходяща булка за шерифа?

Въпросът така смая Лаура, че тя не можа да намери отговор. Всяка свободна жена в Сикамор Флетс ли се надяваше да се омъжи за Хен? Какво е направил той, за да накара Хоуп да си помисли, че може да се ожени за нея. Дали госпожа Уърти знае какво се върти в ума на дъщеря й?

— Наистина не мога да кажа — успя тя най-накрая да проговори. — Не мисля, че е добре за едно момиче да се ожени за човек, който е два пъти по-голям от нея.

— Но аз ще бъда точно съпругата, която той иска.

— Откъде знаеш?

— Питах го.

Лаура гледаше Хоуп с широко отворени от недоумение очи.

— Питала си го?

— Разбира се. Та как иначе щях да разбера?

Объркана, Лаура попита:

— И какво каза той?

Знаеше, че не трябва да задава този въпрос, но никога, когато ставаше дума за Хен, не можеше да прояви здрав разум. И сега нямаше да е по-различно.

— Той каза, че иска някоя млада, невинна и непорочна. Ако наистина е така, не мислиш ли, че може да ме хареса?

Млада, невинна и непорочна.

Лаура знаеше, че Хен не я смята за такава. Това, от което от известно време се страхуваше, се оказа вярно. Нямаше значение колко я харесва, колко често мисли за нея и колко силно го привлича — той никога не би помислил да се ожени за нея.

Тя не бе от онзи тип жени, които мъжете харесват за съпруги. Черната коса и бялата й кожа може и да възбуждаха апетита им, но те мислеха за нея само като за сексуален обект. За съпруга, домакиня и майка на децата си, искаха някоя млада, непорочна и невинна — някоя, която да уважават и боготворят.

— Той спомена за Миранда. Мислиш ли, че е възможно да ме харесва повече от нея?

Лаура подреди обърканите си мисли. В собственото си нещастие бе забравила за Хоуп. Би трябвало да й е мъчно за това дете. Това бе може би първото му любовно усещане, ако не се лъжеше, то щеше да бъде горчиво.

— Никой мъж не би намерил нещо лошо в теб. Ще станеш чудесна съпруга. Но ако искаш съвет от една възрастна жена, по-добре е да почакаш малко и да потърсиш някой, който е долу-горе на твоите години.

— Ти не си възрастна жена — каза Хоуп. — Все още си красива.

Лаура я прегърна.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Кой знае каква пакост ще направи Адам, ако се забавя още малко.

— Той си играе с Джорди. Току-що ги видях.

— Още по-лошо. Две малки момчета могат да измислят три пъти по-голяма беля, отколкото едно.

Лаура забърза към реката и се отправи към каньона. Но мислите й бяха далече от Адам и Джорди. Това бе още един удар върху надеждата й, че Хен би пренебрегнал произхода й. През цялото време знаеше, че позволява на надеждата да вземе връх над здравия разум. Хен може би я харесваше, но никога нямаше да се ожени за нея. Ако държеше тази връзка да продължава, тя трябваше поне да си дава сметка за реалното състояние на нещата. Така че, когато той си отиде, това да не бъде изненада.

Би ли могла да живее така? Ще може ли да понесе дните, часовете, минутите със съзнанието, че ще дойде краят и тя ще остане без нищо?

Не знаеше. Не можеше да си представи живота без него. Беше се провалила в опита си да го отблъсне. Нямаше представа дали ще може да продължава да се среща с него, след като знаеше, че не могат да имат общо бъдеще.

Никой мъж — нито баща й, нито вторият й баща, нито съпругът й — не се бе задържал дълго в живота й. Един ден щеше да я напусне дори и Адам. Но се бе надявала, че с Хен ще е различно.

 

 

— Какво каза на госпожа Блекторн? — каза Миранда на Хоуп.

— Защо? — попита Хоуп. Тя се бе загледала в една рокля в синьо и бяло на витрината на „Бейли“ за търговия на едро.

— Мина край мен и изглеждаше така, сякаш отива на погребение. Дори не ме забеляза.

— Просто обсъждахме каква съпруга би си избрал шерифа.

— И откъде ти ще знаеш нещо за това?

— Аз го питах.

Миранда ококори учудено очи:

— Нито една порядъчна жена не би направила такова нещо.

— Че защо не? — попита Хоуп засегнато.

— Мъжете не знаят какво искат. Те наистина не знаят кое е добро за тях.

— Е, шерифът знае. Той иска жена, която да е млада, непорочна и невинна.

— Точно това доказва моята теория.

— Защо?

— Ами, по принцип не бих казала и дума за такова нещо. Все едно, че клюкарстваме. Но като се има предвид това, което вече си направила, мисля, че трябва да ти кажа, преди да си сторила друго ужасно нещо.

— Аз не съм ужасна.

— Както добре ти е известно — започна Миранда, без да обръща никакво внимание на нейното възмущение, — шерифът е много загрижен за безопасността на госпожа Блекторн. Той дори стигна дотам, че й позволи да използва дома му, докато отсъства.

— Това всички го знаят.

— Това, което ти не знаеш обаче е, че е твърде вероятно вниманието, което й обръща да е продиктувано от по-сериозни намерения.

— Но тя въобще не отговаря на неговите изисквания.

— Точно това искам да кажа. Мъжете говорят едно, но винаги правят друго.

— Ти повече приличаш на жената, която той иска, отколкото тя.

— Никога вече не споменавай това пред когото и да било — каза строго Миранда. — Много е вероятно точно така ти да си наранила чувствата на госпожа Блекторн.

— Не съм.

— Наранила си я, ако харесва господин Рандолф. А сега предлагам да престанеш да се бъркаш в тези работи, с които само можеш да докараш неприятности. По-добре иди да видиш дали майка ти няма нужда от помощ в кухнята. И ако ще трябва да се влюбваш в някой по-голям от теб, защо не обърнеш внимание на вашия готвач. Той също е от рода Рандолф и е доста по-близо до твоята възраст. — С тази строга забележка Миранда се обърна и се отдалечи надолу по пътя.

Хоуп се ядоса, въпреки че се чувстваше малко виновна, защото Миранда може би имаше право. Тя се запъти към службата на шерифа с внезапно и твърдо решение. Когато влезе, Хен седеше зад бюрото си, качил крака върху него.

— Нали още не е дошло време за обяд?

— Харесваш ли госпожа Блекторн? — съвсем неочаквано попита Хоуп. — Влюбен ли си в нея?

Хен шумно смъкна крака от бюрото и се изпъна като струна.

— Това ли искаш да знаеш?

— Според Миранда, искам да кажа госпожица Трескот, хората мислят, че я обичаш. Говорят, че иначе не би й обръщал толкова внимание.

Хен преглътна. Очевидно не се бе държал така предпазливо, както му се искаше. Вече може би бе прекалено късно, но трябваше да направи каквото може, за да прекъсне слуховете.

— Какво ли не биха казали хората. Опитвах се да накарам Лаура да се премести в града. Притеснявам се да не би Блекторнови отново да направят опит да отвлекат Адам.

— Значи не мислиш да се ожениш за нея?

— За никоя не мисля да се женя.

Така си беше, но за негова голяма изненада, подобна мисъл не го изпълни с ужас, както винаги досега. Бракът все още не го интересуваше. Не, определено нямаше намерение да се жени. Но ако трябваше — е, тогава не би имал нищо против съпруга като Лаура.

— Някой ден все ще трябва да се ожениш — каза Хоуп.

Хен се обърна към нея:

— Някои мъже не ги бива за съпрузи.

— Мислех, че всички искат да се оженят.

— Може би искат, но не всеки може.

— Не разбирам.

Той също. Винаги си бе мислил, че разбира, но не беше така.

 

 

Лаура изцеди чаршафа и го пусна във водата за изплакване. Ядоса се, че не улучи и краят на чаршафа се опря в земята. Изплакна изцапаното място и изля мръсната вода на земята. Вече нямаше нужда от помощта на Адам да носи вода. Трябваше само да премести улея към коритото и да го наклони, за да се излее водата, която сега беше дори повече, отколкото й бе необходима за сутрешното пране. Цялата работа на Адам се състоеше в това да събира достатъчно дърва, за да поддържа огъня. Той прекарваше повечето време с Джорди и със Санди.

Липсваха й Адам и сутрините, които прекарваха заедно. Работата вървеше по-бързо и сякаш бе по-лека, когато Адам работеше наблизо или играеше и задаваше въпроси, като че ли е центъра на вселената. Вече не можеше да го задържи. Откакто се появи Хен. Всичко се бе променило от момента, в който той пристигна в каньона. Каналът бе едно доказателство за промените, които той бе донесъл в живота й. Като че имаше нужда от тях.

Млада, непорочна и невинна. Думите звъняха в ушите й като песен, с която й се присмиваха. Те я преследваха като зъл дух. Прокрадваха се зад всеки ъгъл, нападаха я неочаквано, убиваха доброто й настроение и й се подиграваха. Бяха като смъртна присъда. Само че тя нямаше да умре. Трябваше да продължи да живее и отново да се изправя срещу тях.

Бе решила да напусне Сикамор Флетс. Отначало се опита да залъже себе си, че го прави, за да предпази Адам, но вече не можеше да се преструва. Бягаше от Хен — това бе истината и тя трябваше да я приеме. Твърде дълго бе живяла в един свят на мечти.

Изцеди следващата риза и я пусна във водата за изплакване. Нямаше представа къде ще отиде, но едно нещо знаеше със сигурност. Никога вече няма да изпере нито една дреха, която не е на Адам или нейна.

 

 

Скрит зад една голяма топола до реката, Ейвъри бе чакал Джорди да си тръгне, за да свърши работата си, а Адам да тръгне към каньона.

— Не искам да говоря с теб — рече Адам, когато го видя.

— Винаги трябва да искаш да говориш с дядо си.

— Не те харесвам.

— Но харесваш шерифа.

Адам се смути:

— Аз и него не харесвам.

— Вчера го видях как те учеше да яздиш. Ти нямаш нищо против той да идва да вижда майка ти.

— Той е много силен. И освен това е добър — каза Адам, най-сетне събрал кураж да каже това, което наистина мислеше. — Той ми носи разни работи. Помага на мама. Дори ни разрешава да спим в къщата му, за да не ме отвлечеш.

— И в момента мога да го направя, ако искам.

Адам се отдръпна.

— Хиляди пъти можех да те отвлека, но искам ти да пожелаеш да дойдеш да живееш при нас.

— Искам да остана с мама.

— Дори и ако се омъжи за шерифа ли?

— Тя няма да се омъжва за никого.

— Когато се оженят, шерифът може и да не желае някакво чуждо момче да се мотае наоколо.

— Не е вярно. Той ме харесва. Сам ми го каза.

— Когато му се родят момчета, съвсем няма да му харесваш. Няма да му е приятно майка ти да се грижи за никого другиго, освен за собствените му деца.

— Не ти вярвам.

Ейвъри знаеше, че Адам не иска да му повярва, но бе посял семената на съмнението в ума на момчето.

— Аз мога да го накарам да си иде, ако ми помогнеш.

— Как?

— Той е много добър стрелец, нали?

— Най-добрият. Всички казват така.

Ейвъри забеляза, че Адам се гордее с това. Той все още бе на страната на Хен.

— Баща ти не би желал да се възхищаваш на такъв мъж като него.

— Шерифът е добър човек, също като татко. Така казва мама.

Ейвъри усети, че ще избухне. Това момче заслужаваше още сега да го отвлече. После винаги можеше да се върне за Хен. Но действителността укроти гнева му. Знаеше, че в престрелка не можеше да се мери с Хен. Никой Блекторн не можеше. Ако някой от тях докоснеше момчето, Хен щеше на момента да тръгне по петите му. Не, първо трябваше да измисли начин да убие него. След това нямаше да има никакви пречка да вземе Адам, когато поиска. Хрумна му една мисъл.

— Казвала ли ти е майка ти кой е убиецът на баща ти?

— Някакъв лош човек — отвърна Адам.

— Това е Хен Рандолф.

— Не е вярно — извика отчаяно Адам. — Мама не каза нищо такова.

— Тя не знае. Самият аз дълго време не знаех. Защо иначе мислиш, че не предприех нищо? Но сега вече знам и дойдох да го убия.

— Не ти вярвам — изкрещя Адам и лицето му се сви от болка, докато отстъпваше назад. — Той е по-бърз от теб. Бащата на Дани Елгин казва, че той винаги е бил най-добрия. И той ще те убие.

— Затова имам нужда от твоята помощ — каза Ейвъри. — Баща ти би пожелал да ми помогнеш.

— Няма да го направя. Не ти вярвам — извика Адам. Обърна се и с всички сили се затича надолу към реката.

Ейвъри се усмихна, като го видя как се спъна и падна, после се изправи на крака и отново тръгна да бяга. Щеше да му е нужно малко време да го приеме, но скоро щеше да повярва на лъжата, дори и да не му се иска. А щом веднъж повярва щеше да направи всичко, което Ейвъри му каже.

Ейвъри мразеше всички хора на закона, особено тексасците. Тези хора бяха изгонили семейството му от Тенеси. Един тексаски служител на закона го бе ранил в бедрото, което още го наболяваше винаги, когато яздеше. Един пенсиониран тексаски рейнджър бе хванал Карлин, когато се опита му открадне бика, с който бе печелил състезания, и го бе застрелял. А най-лошото от всичко бе това, че жената на Ейвъри бе избягала с един тексаски шериф.

Ейвъри хранеше особена омраза към Хен Рандолф. Той бе поставил синовете му в неудобно положение, бе накърнил репутацията на семейството му и бе откраднал вдовицата на сина му. Лаура принадлежеше на Карлин. Нямаше работа с други мъже.

Хен бе застанал между Ейвъри и внука му. Беше му крайно неприятно, че Адам мисли повече за Хен, отколкото за собствените си роднини. Над всичко за Ейвъри стоеше честта на семейството. Тя му даваше сила. Хен бе заплаха за тази сила и той бе решил да го унищожи.

Обърна се и тръгна обратно към града. След като приключеше с шерифа, щеше да се погрижи за Лаура. Лаура бе виновна за всичко. Щеше да накара тази кучка да си плати.

 

 

Звукът от стъпките на Хен по дъсчената пътека отекваха в нощта. Повечето от сградите бяха тъмни, собствениците им бяха затворили и си бяха тръгнали преди няколко часа. Повечето прозорци светеха, но в този край на града цареше тишина.

Накрая на града, от страната на каньона, улицата се осветяваше от седемте бара, които работеха. Те щяха да бъдат отворени поне още половин час.

Хен вървеше бавно. Обичаше тези часове на нощта. Дори и след най-горещия ден в пустинята, вечер ставаше хладно. И сега, докато правеше обичайната си обиколка, заслушан в звуците от стъпките си, които отекваха надолу по празната улица, той се наслаждаваше на хладния бриз, който леко повяваше откъм пустинята. Но мислите му бяха при каньона, където вятърът беше още по-хладен, защото идваше откъм планината.

Каньонът на Лаура. Откакто Хоуп го попита дали е влюбен в нея, тя рядко бе напускала мислите му. Но беше ли влюбен в нея или не?

Малко се учуди, като разбра, че няма представа какво значи да си влюбен. Той дори не знаеше какво е да обичаш. Замисли се за чувствата, които изпитваше към Джордж, Монти и другите от семейството му. Винаги бе смятал, че обича Монти. Бяха близнаци, в края на краищата.

Бутна вратата на ресторанта на Уърти. Беше заключена. Вътре бе тъмно и тихо и той продължи нататък по пътя.

Дали обичаше семейството си? Или изпитваше просто преданост и близостта с тях му действаше успокояващо, защото ги бе познавал през целия си живот. Може би никога не бе обичал или пък не беше способен да обича никого.

Тази мисъл го изплаши. Сам си бе избрал участта на самотник, но за пръв път мисълта за такова бъдеще не му хареса. Искаше да го сподели с Лаура. Дали това означаваше, че е влюбен или че просто е самотен и има нужда от някого?

Замисли се за Адам. Беше до него, когато момчето за първи път се качи на кон и искаше да е до него, когато за първи път се влюби, когато щеше да стане мъж. Обич ли беше това, или просто състрадание към едно момче, останало без баща, сърдито и объркано.

Точно така се бе почувствал и той самият, когато умря майка му.

Слезе от дъсчената пътека и тръгна надолу по тясната пътека между две сгради. Зад тях беше пусто и тъмно чак до шубраците и скалите, откъдето започваше планината, която се издигаше в далечината. Нищо не помръдваше. Никакъв звук не нарушаваше тишината.

Той се върна на улицата по дъсчената пътека. Цял ден не бе виждал Лаура. Когато завършат канала, трябва да си намери друго извинение, за да я вижда, но не бе сигурен дали трябва да го прави. Последните няколко пъти го посрещна сякаш с нежелание. Това го объркваше. Знаеше, че тя го харесва. Понякога я хващаше да го гледа с такъв силен копнеж, че лицето й изглеждаше изпито и измъчено. Несъмнено бе, че никоя жена не би гледала един мъж по този начин, ако не го харесва, и то много. И все пак думите й и действията й противоречаха на топлината в погледа и на близостта им онзи следобед, когато Адам се нахвърли върху него.

Трябваше да се откаже. Не бива да продължава да ходи там, когато не е сигурен, че е добре дошъл. Никога преди не бе правил такова нещо. Веднъж да му откажеха и си заминаваше. Завинаги.

Спря пред банката. Светлината на един прозорец отзад хвърляше кехлибарени отблясъци. Той заобиколи сградата и почука на вратата. След малко Бил Нортън отключи и се показа.

— Тази вечер си останал до късно — каза Хен.

— Имаше няколко депозита късно през деня. От миньорите. Открили са нова златна жилка.

— Очакваш ли голям наплив от златотърсачи?

— Няма да са толкова много, че да има полза и за града.

— Но ще са достатъчно, за да си имам неприятности — отговори Хен и му пожела лека нощ.

Излезе на улицата, а мислите му се върнаха към Лаура.

Защо ли продължаваше да мисли за тази жена? Защо му се искаше да е близо до нея. Трябваше да е сигурен, че тя е в безопасност. Не знаеше защо се бе привързал толкова към нея. Познаваше и по-красиви жени, но Лаура бе първата, която не му излизаше от ума. И единствената, за която толкова често мечтаеше, че всъщност не му оставаше време да мисли за друго.

Тя бе тази, която събуди желанията на тялото му, стаени дълбоко през всичките тези години.

Докато наближаваше новата конюшня на Чък Уилямс, Хен се чудеше на промяната в себе си. Години наред бе осъждал незадоволимата страст на Монти към жените, и не можеше да разбере как тъй беше в състояние да осъществи физически контакт без значение коя е жената. За Хен разликата между двете беше от съществено значение. Всяка страст, всяко желание на тялото угасваше, когато жената, която ги бе събудила, се окажеше недостойна. Той не можеше да приеме сливането на две тела, ако между тях не съществуваше душевна хармония.

Сега за пръв път виждаше всичко това събрано в един човек — в Лаура.

Спря се пред голямата цистерна за вода, която хората от града бяха сложили зад конюшнята. Трябваше само да напълнят с прясна, студена вода от каньона. Бяха решили да поставят такива цистерни из целия град. Той се усмихна вътрешно, като забеляза светлината струяща от едно малко прозорче на конюшнята. Тя идваше от фенера на Джес Маккафърти. Той не ходеше никъде нощем без него. Вярваше, че само фенерът може да държи духовете на разстояние.

Хен се върна на улицата. Пред бара на Скот Елгин имаше няколко коня, които стояха с отпуснати глави и от време на време повдигаха задните си крака, отегчени от дългите часове, които принудително трябваше да прекарат неподвижни и чакаха да ги отведат вкъщи и да ги разпрегнат. Един мъж бавно излезе от бара и се запъти към тъмната част на града.

— Лека нощ, шерифе — каза той и с несигурна крачи тръгна към къщи.

— Лека да е — отвърна Хен, докато се приближаваше към следващия бар.

Вътре беше спокойно. Някои се бяха съсредоточили в игра на карти, а други пиеха. В следващия бар вдигаха шум и за другите два. Две жени се разхождаха сред редовните посетители и се изплъзваха от протегнатите към тях ръце, като пееха някаква вулгарна песен. От време на време едната от тях закачливо смъмряше някой мъж, който успееше да я щипне, а той почервеняваше от удоволствие.

Хен продължи нататък.

Стигна до края на града. Беше завършил последната за тази вечер обиколка. Нямаше друга работа, освен да си отиде и да се увери, че Джорди си е измил краката, преди да се мушне и леглото. Не беше лесно да накара едно момче, което през по-голямата част от живота си е спало върху слама или на земята да разбере значението на хигиената.

Същото беше и с Адам. Усмихна се като помисли как се опитваше да подражава на Джорди. Доста трудно бе успял да придума Лаура да го пусне да прекара една нощ при приятеля си, но знаеше, че това е важно за Адам. И от дълго време насам Адам се държеше почти приятелски.

Но Хен бе твърде неспокоен, за да си отиде вкъщи. Не го беше грижа дали мръсните крака на Джорди ще изцапат чаршафа. Трябваше да намери някакво обяснение на растящото напрежение в себе си. Знаеше, че единственият човек, който може да му помогне, е Лаура.

Загледа се към каньона. Беше твърде късно. Сигурно си е легнала. Обърна се, за да тръгне към къщи, но краката му не помръдваха. Трябваше да я види.