Лей Грийнууд
Лаура (13)

Глава тринадесета

— Какво искаш от мен? — обърна се госпожа Уърти към Хен. — Защо смяташ, че ще послуша мен, след като никого не слуша?

— Тя вече ми обеща, че ще нощува в града — отвърна Хен. — От теб искам само да се увериш, че не си е променила решението.

— Опасяваш ли се, че ще го направи?

— Не й се искаше да идва.

— Защо тогава се е съгласила?

— Защото почти я насилих.

При тези думи госпожа Уърти го погледна така, че Хен се почувства неудобно.

— Това вече е второ нападение. Съгласи се, че не мога да тръгна спокойно и да я оставя сама. Горе може да се появи цяла армия и в града никой нищо да не усети.

— Ти усети.

— Това ми е работа.

— Само затова ли?

— Няма значение дали е само затова, или не е — подразнен отвърна Хен. Изглежда госпожа Уърти се интересуваше повече за неговите мотиви, отколкото за живота на Лаура. — Тя те харесва повече от всички други.

— Ще сторя, каквото мога. Винаги съм съжалявала за нея, но тя сякаш вижда само лошото в хората.

— Не знам. Просто искам тя и синът й да са в безопасност, докато се върна. Джорди ще бъде с тях. Казал съм му, ако нещо не е наред, да дойде при теб.

— Всички се учудват как така бързо успя да промениш това момче.

— Всеки можеше да го направи, стига да си беше дал труда.

— Често хората не знаят какво да правят, докато не се появи някой да им покаже.

Хен имаше чувство, че госпожа Уърти иска да разговаря с него за нещо друго, но реши, че сега не е моментът.

— Мисля си, че би могла да кажеш на госпожа Трескот да намине да я види.

— Съмнявам се, че двете се познават.

— Няма да е лошо да я заведеш на чай.

Госпожа Уърти се намръщи.

— Добре — каза тя и се усмихна на себе си, сякаш развеселена от някаква мисъл. — Чудя се какво общо има Рут Нортън с тази работа?

— Тя отправи поканата.

Грейс Уърти повдигна вежди.

— Е, ако Лаура успее да превземе тази крепост, всичко ще й тръгне по мед и масло.

— Добре. Сега да тръгвам, защото Питър Колинс ще раздрънка наляво и надясно, че го разтакавам, докато напълно го ограбят.

— Ако питаш мен, струва ми се, че вместо да се оплаква, господин Колинс щеше да направи по-добре, ако сам се справяше с проблемите си.

— Нали ми плащат за това.

— Не е лошо да си помислиш. Може да дойде ден, в който няма да си особено доволен от такава репутация.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъжете с твоя занаят обикновено не се задържат дълго. Или биват убивани, или се отказват и си налягат парцалите.

— Имам чувството, че говориш не ти, а Лаура.

— Изглежда всички жени мислим горе-долу за едни и същи неща. А сега отивай да преследваш крадците и не прави нищо, за което би се срамувал да разкажеш на сина си след петнайсет-двайсет години.

— Не мисля, че някога ще имам синове.

— Много са мъжете, които мислят като теб, и все пак един ден ги имат.

Хен реши, че е много по-здравословно да се преследват крадци, отколкото да се спори с жени. Изглежда каквото и да стореше, те очакваха от него нещо друго. Беше пропуснал да каже на Хоуп, че освен всичко друго, идеалната за него жена ще трябва да го приеме такъв, какъвто е.

 

 

— Никак не ми е по сърце тая работа — оплака се Лаура на госпожа Уърти. — Ако не бях дала дума, щях да се върна в каньона.

— Не би го направила. Още повече, че в такъв случай и аз ще трябва да дойда с теб — усмихна се госпожа Уърти, — а докато стигна догоре такъв език ще изплезя, че дори няма да мога да заспя и ти ще трябва да стоиш и да ми правиш компания.

Лаура се усмихна, но малко насила. Въпреки, че беше обещала на Хен, беше почти готова да не удържи на думата си и да се върне в каньона. Ако не беше Адам, който умираше от удоволствие, че ще бъде заедно с Джорди, навярно наистина щеше да наруши обещанието си.

Дървената къща на шерифа се намираше през две врати от затвора. Имаше по три стаи горе и долу с пожълтяла от прах и мръсотия ламперия. Голото дюшеме скърцаше на всяка крачка. Нямаше нито една картина, нито едно перде, поради което къщата изглеждаше необитаема, въпреки мебелите в нея.

— Можеш да дойдеш вкъщи, ако не се чувстваш добре тук — предложи й госпожа Уърти, после огледа полупразната стая. — Наистина тук няма много неща, но мъжете са така — стига им едно легло и удобен стол. Освен това и градът не би похарчил излишни пари, освен ако не се види принуден да го стори.

Лаура наистина се чувстваше смутена, но това нямаше нищо общо с къщата и мебелите в нея. Причината беше, че се намираше в дома на Хен и имаше чувството, че той е тук заедно с нея. Знаеше, че в момента Хен беше на мили оттук, но това сякаш не й помагаше.

— Ако беше до това, тази къща е по-добра от моята — отвърна Лаура.

— С парите, които ще получаваш за водата, ще можеш да я подредиш по-добре.

— Сигурно.

Лаура нямаше желание да казва на госпожа Уърти, че възнамерява да пести парите, за да може един ден да напусне Сикамор.

— Надявам се, че към седем ще съм готова със закуската ви.

— Не, не мога да я приема… наистина не мога.

— Как така? Та ние имаме уговорка да готвим за шерифа и сега, след като него го няма, все някой трябва да изяде тази храна.

— Дай я на Джорди. Предполагам, че той вече яде колкото Хен.

— Двойно повече, според Хоуп — усмихна се госпожа Уърти. — Момчетата вече се настаниха, така че няма за какво повече да се тревожиш. Шерифът ще се върне след ден-два и всичко ще си дойде на мястото. — Госпожа Уърти се запъти към вратата. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Аз живея през три къщи.

— Непременно. Благодаря ти, че беше така любезна.

— Няма защо. Сега съм по-спокойна да знам, че не си в каньона. На твое място там горе не бих могла да мигна.

— А на мен вече ми липсва.

— Сигурна съм, че е прекрасно за хора, които обичат такива места — скептично отвърна госпожа Уърти. — Аз обичам да живея между хората. Из тия планини има и диви котки.

— В каньона никога не са се появявали.

— Чукай на дърво — каза госпожа Уърти и отвори вратата да си тръгва. — И не казвай никога, за да не предизвика съдбата.

Лаура изпрати заглъхващите стъпки на госпожа Уърти по тротоара със смесени чувства. Изпитваше облекчение, че е останала сама. Същевременно обаче се чувстваше неспокойна, сякаш в стаята я преследваше присъствието на Хен. Приемайки да спи в дома му, си даваше сметка, че прави крачка към задълбочаване на връзката им, която намираше за абсурдна още от самото начало.

През целия ден си беше повтаряла, че е приела да дойде в дома на Хен единствено заради Блекторн. Ако те бяха решили да вземат Адам, рано или късно щеше да се наложи да напусне каньона. На Адам престоят у шерифа щеше да му хареса. Джорди беше най-добрият му приятел. Докато обаче изкачваше стълбището към втория етаж, за да укроти момчетата, които се бяха разлудували, се запита дали пък не беше дошла тук, защото се чувстваше по-близо до Хен. Това й даваше усещане за закрила, което все повече й харесваше.

Лаура стана от стола, изми чашата си и я постави на лавицата. Време беше да си ляга. Не можеше да отлага до безкрайност този момент. Взе лампата и се заизкачва по стълбището. Стаята на момчетата беше утихнала. Когато стигна до стаята на Хен, вдигна лампата, за да я освети, струваше й усилие да влезе, да се приближи до леглото, да запали лампата на нощното шкафче и да седне на ръба на леглото. С усилие преодоля и желанието да скочи и да избяга оттук.

Това е абсурдно. Ти не си малко момиче. Глупост е да се държиш така, сякаш ще си лягаш с някакъв дух.

Всъщност, защо ли бе казала дух? Тя направо физически усещаше присъствието на Хен.

Ако не си даваше сметка, че щеше да й се наложи да отговаря на неудобни въпроси, на момента щеше да скочи и да се върне в каньона. Никога през живота си не беше чувствала присъствието на мъж така осезателно. Едва ли щеше да е по-реално, ако Хен наистина се намираше в стаята. Събра цялата си воля, за да прогони измъчващото я чувство, но тази вечер едно нещо й беше станало кристално ясно.

Отношението й към Хен беше надскочило обикновеното приятелство.

Лаура направи усилие, отметна чаршафа и легна в леглото. В същия миг я заля нова вълна от чувства. Натрапчиво усещаше, че тялото й се докосва до същите места, до които само няколко часа по-рано се беше докосвало тялото на Хен. Цялата настръхна и мускулите й се стегнаха.

Събра всичките си сили, съсредоточи се и най-сетне тялото й успя да се отпусне. Ала докато мускулите й се успокоиха, дълбоко в утробата си усети нещо, което не беше изпитвала от години.

Връзката й с Карлин беше продължила по-малко от месец и не й беше донесла особено физическо удовлетворение, но все още си спомняше първата нощ с него и онова трепетно очакване на момента, в който щеше да се отдаде на мъжа, когото си беше въобразила, че обича с цялото си сърце. Нещо подобно чувстваше сега — някаква тръпка, която се отнасяше из цялото й тяло и която нямаше нищо общо с потръпването от студ, а по-скоро беше някакво очакване, ще се случи нещо безкрайно красиво и вълнуващо.

По чаршафите усети дъха на Хен.

Представи си го, че лежи в леглото, положил глава на възглавницата. Представи си как пружината леко простенва под тежестта на тялото му, а дългите му крака опират в таблата. В съзнанието й ясно и отчетливо изникна силуетът му, когато се отдалечаваше от нея, стройното му тяло с впитите по него панталони. Тръпката в утробата й се засили и мускулите на краката й отново се стегнаха.

Дали Хен спеше гол? Не успя да възпре представата за отпуснатото му сред чаршафите тяло, сред същите тези чаршафи, които сега се допираха до ръцете и краката й. Почти инстинктивно тялото й се отпусна в леглото. Картината на дългите му силни крака още по-ярко и живо изплува в съзнанието й.

С изненада Лаура усети, че зърната на гърдите й се втвърдяват. При мисълта за Хен Рандолф цялото й тяло беше обхванато от трескава възбуда.

И отново напрегна воля, за да се отпусне, да забрави допира на чаршафите, който събуждаше в нея представата за пръсти, пробягващи по кожата й, да забрави за желанието, което с години беше тляло в нея, да забрави за болезненото желание, което само Хен можеше да успокои.

Наложи си да мисли за нещата, които й предстояха да върши на следващия ден. И когато образът на Хен се засилваше дотолкова, че изместваше всичко останало, тя започваше да говори на глас. Изреди всичките си задължения, след което започна да прехвърля през ума си дрехите, които трябваше да изпере, онези, които трябваше да извари, да колоса, после изреждаше хората, които не сваляха дрехите от гърба си, докато не залепнеха от мръсотия и онези, които ги обличаха веднъж и ги даваха за пране.

Постепенно се успокои и сънят я унесе. Когато мисълта за Хен заплашваше да наруши така трудно спечеленото й спокойствие, тя още по-ожесточено прехвърляше наум задълженията си за следващия ден. Малко по малко умората от деня и от почти безсънната предишна нощ надделя и тя потъна в неспокоен сън.

Хен обитаваше сънищата й също така пълно, както и будните й мисли.

 

 

Ейвъри Блекторн спря коня си пред конюшнята. Овъглените останки бяха разчистени и на мястото й вече израстваше нова дървена сграда. Седеше приведен върху седлото на нещастния си кон и целият беше потънал в прах. Никой не знаеше името му, но лицето му издаваше чертите на фамилията Блекторн и ако високата фигура и силно изразените му испански черти не бяха достатъчни, за да привлекат вниманието върху този факт, то очите със сигурност щяха да го сторят. Те бяха жълто-кафяви като на котка и силно контрастираха с тъмната кожа и черните му коси. Освен това излъчваха твърдост и жестокост — нещо, от което той често се възползваше. Сега обаче беше спуснал над тях периферията на шапката си, за да не бъде разпознат.

Беше дошъл в града, за да убие Хен Рандолф.

— Къде мога да си оставя коня? — попита той един от мъжете, които дялаха дървените трупи.

— Опитай на площада пред ковачницата — отвърна мъжът, без да го погледне. — Ще видиш едно оградено място.

— А къде е тоя ковач?

— Ей там — посочи му мъжът една от съседните сгради. — Оттук се чуват ударите на чука му.

Ейвъри слезе от коня и стигна пеша до ковачницата, където ковачът поправяше някаква каруца.

— Казаха ми, че можеш да подслониш коня ми — обърна се Ейвъри към него.

Ковачът го погледна и отвърна:

— На Уилсън ще му трябва още време, докато довърши конюшнята, но ще трябва да говориш с него да подсигури сено.

Ейвъри вкара коня в ограденото място и започна да му сваля седлото.

— Кога е изгоряла конюшнята?

— Преди една седмица. Новата ще стане готова след два-три дена.

Ейвъри свали седлото и го остави до оградата.

— И как изгоря?

— Изглежда заради някой от ония кучи синове, които, като се напият, хич не гледат къде си хвърлят фасовете.

Ейвъри се промуши през оградата и излезе навън.

— Имали сте късмет, че е изгоряла само конюшнята — каза той и огледа дървените постройки наоколо. — Могъл е да изгори целият град.

— Затова сме решили да прокопаем канал от каньона дотук — отвърна ковачът. — Чакаме само да се върне шерифът и ще започнем.

Ейвъри се облегна на оградата.

— Чух, че си имате нов шериф.

— Тук никой шериф не се задържа за дълго.

— Да, но както разбрах, тоя бил по-различен от другите.

Ковачът се замисли за момент.

— Изглежда, че си разбира от работата.

— И кога ще се върне?

— Не знам.

Ейвъри си сви цигара, запали я, дръпна дълбоко и задържа дима, преди да го издиша.

— Къде може да се хапне нещо?

— В ресторанта на Уърти. На всяка цена иди там. С този нов готвач, който си имат, човек не може да се вреди да си намери място.

— Благодаря — отвърна Ейвъри и се запъти надолу по улицата. Почти от пет години не беше виждал Сикамор Флетс. Градът се беше разраснал и това го наведе на някакви мисли. Може би тук можеше да се направи това-онова.

Лесно намери ресторанта. Невъзможно беше да не усети миризмата на топъл хляб и апетитния дъх на телешко месо. Ресторантът беше пълен.

Ейвъри се настани на единствената свободна маса.

— Ей сега ще ви взема поръчката — каза му жената, която се появи и събра чиниите от предишните клиенти на масата.

— Аз не бързам — успокои я той, но тя вече беше изчезнала.

— Днес имаме само ястие — каза тя, когато се върна.

— Тогава донеси ми от него.

След няколко минути яденето беше сервирано. Докато ядеше, Ейвъри огледа хората на околните маси.

— Кой е собственик на ресторанта? — обърна се Ейвъри към жената, когато тя отново се появи.

— Аз. Казвам се госпожа Уърти.

— Моите поздравления за готвача, който си имате — каза Ейвъри. Изчака я, докато отиде в кухнята, за да му налее чаша кафе и когато се върна я попита: — Ще ми кажеш ли къде мога да намеря Лаура Симпсън?

Лицето на госпожа Уърти се вкамени.

— Не познавам човек с такова име.

— Струва ми се, че сега е известна като Лаура Блекторн.

Госпожа Уърти присви очи и го погледна внимателно.

— Ако търсиш Лаура Блекторн, защо каза друго име?

— Защото не исках да я наричам с име, което тя няма право да носи.

— Изглежда, че по този въпрос има различни мнения.

— Не мисля, че е толкова важно как я наричам.

— Важно е, щом я наричаш с погрешно име.

Ейвъри смръщи вежди. Не беше свикнал жена да му противоречи. Всъщност, не беше свикнал въобще да му се противоречи, затова му струваше усилие да се овладее.

— И как трябва да я наричам?

— Ако ти трябва — а аз те съветвам добре да си помислиш, преди да решиш дали наистина ти трябва — по-добре я наричай Лаура Блекторн. Така всеки ще разбере кого търсиш.

— Не си много любезна.

— Никога не съм любезна с хора, които търсят да създават неприятности.

— И какво те кара да мислиш така?

Госпожа Уърти го погледна с ледено изражение.

— Ако нямаш друга поръчка, ще те оставям, защото трябва да обслужа останалите клиенти.

Ейвъри седя мълчаливо, докато гневът му се уталожи. След като си изяде пая, изпи си кафето, хвърли пари на масата и стана. Беше сигурен, че не всички в града ще се окажат чак толкова твърдоглави и ще му дадат необходимата информация. Само за по-малко от тридесет минути бе намерил няколко човека, които с готовност му обясниха къде може да намери Лаура Блекторн и се зарадваха да научат моминското й име — единственото, което смятаха, че има право да носи. Научи също и това, че Адам прекарва повечето си време извън каньона. Откри го да язди напред-назад, учейки коня си да се обръща, като повдига краката си във въздуха.

— Доста голям кон имаш — каза Ейвъри, излизайки от сянката на едно дърво. — Кой те научи да яздиш така?

— Шерифът.

Ейвъри смръщи лице. Беше чул за този шериф повече, отколкото му харесваше.

— Сигурно е добър ездач.

— Той е добър във всичко.

Ейвъри реши, че е крайно време да направи нещо за този Хен Рандолф.

— Трябва да внимаваш с непознати. Никога не можеш да кажеш какво ще направят.

— Шерифът не е непознат. Той е тук толкова отдавна.

— Чух, че пребил чичо ти и го тикнал в затвора.

Адам дръпна поводите на коня.

— Той се опита да ме отвлече. Нарани мама.

— Той е искал само да те заведе при семейството ти. Не е имал намерение да й причини болка.

Адам го погледна ядосано.

— Напротив, той я удари.

Ейвъри реши, че ако иска да постигне нещо с това дете, трябва да смени тактиката.

— Не е бивало да го прави. Не е хубаво да удряш майката на едно момче.

Съпротивата на Адам като че ли поотслабна.

— Не бива да зависиш от непознати, когато си имаш собствено семейство.

— Мама казва, че само тя е моето семейство.

— Разбира се, че не е така. Имаш трима чичовци и дядо, който ти даде този кон. Ако не си добър с него, той може да си го вземе.

— Не! — Адам рязко дръпна поводите, сякаш се канеше да избяга. Ейвъри усети, че най-после бе намерил слабото му място. Явно Адам обичаше коня си.

— Почакай.

— Мама казва, че не трябва да говоря с непознати.

— Аз не съм непознат. Аз съм твоят дядо.

— Не ти вярвам — упорстваше Адам. — Не те познавам.

— Ако ми позволиш да поговорим, ще ме опознаеш. После може и да ме харесаш.

— Да не се опиташ да ме отвлечеш?

— Не. Искам да станем приятели. Искам да ми помогнеш да се справим с шерифа.

— Не. Той е добър човек като татко.

Ейвъри се поколеба. Очевидно Лаура не бе казала на момичето как е умрял Карлин. Може би тъкмо това трябваше да използва.

— Ти обичаш баща си, нали?

Адам кимна.

— Мислиш, че той беше добър човек.

Адам кимна отново.

— Мислиш ли, че баща ти би желал да си на страната на някакъв непознат срещу неговото семейство? — Ейвъри веднага разбра, че е засегнал Адам там, където е най-уязвим. — Мислиш ли, че той би се гордял със син, който е помогнал на шерифа да нарани брат му?

— Не съм му помогнал — каза Адам.

— Не си му попречил.

Адам изглеждаше объркан.

— Много съм малък.

— Можеш да ми помогнеш да го накажем.

— Той не е направил нищо лошо.

— Той нарани брата на баща ти. И точно в този момент е на свобода и търси да нарани още някой.

— Той търси конекрадци.

— Така казва, но иска да убие някой Блекторн. Какво момче ще бъдеш, ако помогнеш на един непознат да застреля чичовците ти?

Въпреки че Адам беше вдигнал упорито брадичка, Ейвъри виждаше, че е посял семената на съмнението в него. Беше доволен, че този ден е постигнал толкова.

— Искам само да ми помогнеш да му попречим да нарани някой друг от чичовците ти. Ще го направиш ли?

Адам мълчеше.

— Няма да си мъж, ако позволяваш на разни хора да посягат на семейството ти. Хората ще си помислят, че си пъзльо.

— Не съм пъзльо — извика Адам.

— Знам, че не си. Никой Блекторн не е, но хората може и да не мислят така. Помисли за това, което ти казах. Утре пак ще поговорим.

— Ще кажа на мама.

— Това е мъжка работа — каза Ейвъри, взирайки се изпитателно в Адам. — Само един глезльо би обсъждал мъжки работи с майка си.

— Не съм глезльо.

Ейвъри се усмихна.

— Помисли за това, което ти казах. Имаш добри ръце, с които можеш да усещаш коня. Някой ден ще станеш отличен ездач.

— Може да се каже, че беше доста тихо тия дни — каза Хорас Уърти на жена си. — Не обичам да се оплаквам от готвенето ти, но не можеш да се мериш с Тайлър.

— Не се засягам — каза Грейс. — Предпочитам всеки път да ни готви.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не и преди брат му да си дойде.

— Мислиш ли, че ще има полза от него? Все пак той е просто готвач.

— Той не е просто готвач. Той е мъж, който умее да готви.

През целия ден Лаура успя да не мисли за Хен, но когато започна да пере дрехите му, това стана невъзможно, и всички мисли, които се опитваше да пропъди, всички чувства, които отричаше, всички надежди, които бе отхвърляла, я връхлитаха като прииждащи вълни. Тя усещаше всяка минута от тридневното отсъствие на Хен.

Това, че спеше всяка вечер в неговото легло, усилваше напрежението до такава степен, че мисълта за него изцяло я превземаше. Но след като в продължение на три дни се стараеше да мисли за всичко друго, но не и за Хен, най-накрая трябваше да си признае, че когато ставаше дума за него, здравият разум й изневеряваше.

Не можеше да избегне въпроса, който натрапчиво я преследваше. Значеше ли тя нещо за него, или той беше просто особено галантен шериф, чиято слабост бяха самотни вдовици и осиротели момчета. Здравият разум й казваше, че като й позволява да спи в дома му, той само изпълнява част от задълженията си. Но сърцето й отказваше да повярва на това. Тя самата не искаше да го повярва.

Щеше да й липсва, ако не се появеше отново. С нетърпение очакваше посещенията му. Е, може би не съвсем с нетърпение, защото те не бяха в точно определено време, но не можеше да не признае, че се вълнува и се радва, когато той все пак идваше.

Беше й страшно трудно да признае това пред себе си. Това бе противно на всичките й желания. Но трябваше да бъде откровена. Нямаше значение що за човек беше, тя го харесваше повече от всеки мъж, който бе срещала.

Започна по-енергично да търка ризата, изцеди я, сложи я във водата за изплакване и взе друга.

Усмихна се вътрешно. Хен си беше суетен, поне според стандартите на Сикамор Флетс. Беше толкова висок и строен. Яркият контраст между черното и бялото, в което се обличаше създаваше поразяващо впечатление, особено в такъв душен и прашен град като Сикамор Флетс. Всеки ден обличаше чиста риза, която носеше с тясна вратовръзка, тъмна жилетка и черни панталони. Обличаше всичко само по веднъж. Лаура се чудеше дали всички богаташи от Вирджиния са толкова екстравагантни.

Все по-трудно беше да мисли за него като за стрелец. Дори се чудеше дали беше такъв добър стрелец, за какъвто го смятаха всички. Надяваше се да не е. Но ако не е, значи се намираше в смъртна опасност. Всеки път, когато в радиус от сто мили наоколо изчезваше животно, Блекторнови като че ли бяха замесени. Те бяха убийци.

Адам дотича в двора.

— Шерифът се върна — извика той. — Хванал е двама конекрадци.

Лаура изцеди ризата, пусна я в чистата вода и се втурна след Адам, като бършеше ръце в престилката си.