Майн Рид
Скватерите (7)

VII
Вода! Вода!

Малкият керван потегли, но не мълчаливо. Гласът и подсвиркването на Свартбой се чуваха почти непрестанно. Плющенето на бича му, сякаш изстрели от пистолет, се носеше из долината и навярно цяла миля наоколо. Хендрик от своя страна доста увеличаваше този шум и дори спокойният Ханс трябваше сега да крещи, за да накара стадото да върви напред в желаната посока.

От време на време двете момчета трябваше да помагат на Свартбой да се справи с упоритите бикове, които понякога не слушаха и кривваха настрана от правия път. В такива случаи Хендрик или Ханс излизаха напред и като ги обсипваха щедро с удари с ужасния „ямбок“, ги караха да вървят където трябва.

Този „ямбок“ укротяваше бързо и най-упоритите бикове. Това е еластичен бич, направен от ремъци от кожа на носорог или бегемот, дълъг е около шест фута и към края постепенно се стеснява.

Щом биковете започнеха да се опъват, а Свартбой не можеше да ги достигне с дългия си бич, Хендрик тутакси ги накарваше с гъвкавия си ямбок да се подчинят. Принудиха се едно от момчетата почти постоянно да е при тях.

В Южна Африка биковете за впрягане ги кара обикновено говедар. Но биковете на Фон Блум бяха научени без такъв, откак освободените роби-хотентоти го бяха напуснали. И Свартбой бе изминал с тях вече много мили, без каквато и да било друга помощ, само с бича си. Но странният вид на равнината след скакалците плашеше биковете. При това скакалците бяха унищожили всяка следа от прокараните пътеки или пътища, по които биковете можеха да вървят. Цялата равнина имаше съвсем еднакъв вид — никъде и следа от пътека. Фон Блум с мъка можеше да различава местността и беше принуден да се ръководи от положението на слънцето.

Хендрик почти през всичкото време се занимаваше с упоритите бикове, а със стадото се справяше Ханс; и това не беше трудно, защото изплашените животни се трупаха на едно място, а и при това наблизо нямаше трева, която би могла да ги примами настрана.

Фон Блум яздеше отпред като водач на керван. По обичая на повечето бури той беше облечен с широки кожени гащи, дълга и широка светлозелена куртка с множество джобове отстрани и тъмна кожена жилетка. На главата си имаше бяла, плъстена шапка с много широки поли, а на краката — селски обувки от груба кожа. Над седлото бе метната леопардова кожа, а през рамото му висеше голяма около шест фута, дълга, тежка старомодна кремъклийка. Подобни пушки са на голяма почит у бурите. Американският ловец би се изсмял, като я види, но ако се запознае по-отблизо с Капската колония, той ще промени мнението си за това оръжие. Малката американска пушка с голям колкото грахово зърно куршум би била безполезна срещу дивите зверове, които населяват горите на скватерите. Във всеки случай, каквото и да е оръжието, в Африка има също такива прекрасни ловци, както в прериите на Америка.

На левия хълбок на скватера висеше грамаден крив барутник, толкова голям, колкото може да бъде рогът на американски бик. Този рог беше от бушменски бик, макар че изобщо всички капски бикове се отличават с грамадни рога. Този барутник събираше не по-малко от шест фунта барут. На десния хълбок висеше ловна чанта, ловджийският нож бе мушнат в пояса, а голяма лула от морска пяна — в лентата на шапката му.

Ханс и Хендрик бяха облечени и въоръжени по същия начин — със също такива кожени панталони, бели шапки с широки поли и селски обувки.

Ханс беше с лека ловджийска пушка, а Хендрик с прекрасен йегер — дълга карабина за едър дивеч. Хендрик с гордост смяташе, че е прекрасен стрелец и, наистина, избиваше гвоздей с куршум от сто крачки. Всяко момче имаше също голяма барутница и чанти с куршуми. На техните седла също бяха метнати наметки, с тази разлика, че вместо от леопардови кожи, те бяха от по-обикновени — на единия от антилопа, а на другия от чакал. Малкият Ян, макар че беше малко по-висок от един метър, също така бе облечен като истински бур в миниатюр — същите кожени панталони, куртка, бяла широкопола шапка. Гертруда беше със синя вълнена пола и светло елече, по обичая на холандците, избродирано, а прекрасните й къдрици бяха прикрити с лека сламена шапка, украсена с лента. Тоти беше с много проста дреха от грубо домашно платно, с гола глава. Колкото, до Свартбой, целият му костюм се състоеше от блуза на ленти и стари кожени панталони, ако не се смяташе овчата кожа до него.

Пътешествениците изминаха двадесет мили, но никъде не видяха нито вода, нито пасища. Цялата равнина беше опустошена, нито едно стъбълце, нито капка вода не можеше да намери добитъкът. Между това слънцето цял ден безмилостно гореше. Пътешествениците щяха да изнемогнат съвсем, ако не беше лекият ветрец, който духаше в лицата им и вдигаше гъсти стълбове прах. И стълбове от този прах съвършено обвиваха малкия керван и правеха движението напред трудно и неприятно. Дрехите им много скоро се покриха с дебел слой прах, който изпълни устите им и досаждаше на очите им.

Всичко това все още бе твърде малка неприятност, дълго преди мръкване те почувстваха друго, много по-голямо нещастие — недостига на вода.

В бързината да напусне опустошената си ферма, Фон Блум не помисли да си вземе запас вода. Това беше непростима немарливост в страна като Южна Африка, където изворите са много редки, а бързите поточета често пресъхват. И скоро всички се убедиха, че тази немарливост беше наистина фатална. Дълго преди да се мръкне, всички се измъчваха от жажда.

Фон Блум страдаше не по-малко от другите, но той не мислеше за себе си. Виждаше мъчението на децата и съзнаваше, че бе станал причина за това, понеже не бе взел запас вода. И тези угризения на съвестта го мъчеха много по-силно, отколкото жаждата.

Сега той не можеше с нищо да облекчи страданията на децата, с нищо, докато не срещнеха на пътя извор. Но той знаеше, че наблизо няма такъв. Знаеше, че е невъзможно да намерят извор до вечерта, че ще трябва да се измъчват цялата нощ, защото бяха тръгнали късно, биковете вървяха бавно и беше невъзможно да разчитат да изминат повече от половината път до залез слънце.

За да стигнат до извор, трябваше да не спират цялата нощ, но това беше невъзможно по много причини. От една страна биковете имаха нужда от почивка, още повече, че бяха много гладни. И тогава Фон Блум си спомни, и пак много късно — за друго свое нехайство: трябваше да насъберат голям запас скакалци за изхранване на добитъка в първите дни, докато стигнат до пасище.

При подобни обстоятелства винаги се прави така. Но Фон Блум и за това не беше помислил; и освен малкото количество скакалци, които се бяха промъкнали в оборите, добитъкът не беше ял от предния ден. Воловете явно отслабваха и бавно влачеха фургона; виковете и ударите с бича на Свартбой се чуваха непрестанно, но не помагаха много.

Освен това имаше още една причина, поради която трябваше да спрат, щом настанеше нощ. Фон Блум не беше сигурен, че няма да сбърка пътя, защото всъщност нямаше дори и най-малка следа от пътека. През деня той вървеше, като наблюдаваше положението на слънцето, а по какво можеше да се ръководи през нощта? Най-после пътешествието през нощта беше опасно и за това, защото излизаха за плячка ужасните лъвове, тези същински разбойници на Африка.

И тъй, необходимо беше да спрат да нощуват, независимо от това дали ще намерят вода или не.

Оставаше още половин час до залез слънце, когато Фон Блум взе решението и след това изминаха само малко разстояние с надежда да намерят някъде поне трева. Вече повече от двадесет мили бяха изминали от краала си и местността все още беше съвсем оголена от скакалците, земята — черна, ни стръкче трева, а по храстите — нито листенце!

На Фон Блум дори му мина през ума, че върви в посоката, откъдето бяха дошли скакалците. Че беше пътувал на запад, в това той беше напълно уверен. Но наистина ли скакалците бяха дошли от север, както мислеше той? Дали не бяха дошли от запад? Ако бе така, те можеха да вървят още много дни и да не намерят и стръкче тревица.

Тези мисли то смущаваха и той с мъка и тревога се взираше в далечината — напред, надясно и наляво.

Изведнъж далекогледият бушмен извика радостно: беше видял далече напред зеленина! Бе видял трева, няколко храста с листа! Наистина, трябваше да изминат още около миля, но воловете, сякаш разбрали вика на бушмена, се ободриха и тръгнаха по-бърже.

Наистина, след известно време пътниците намериха трева. Но какво пасище беше това! Само няколко мизерни тревни храстчета, разхвърляни по червеникавата безплодна почва. Тревата беше точно толкова, колкото да измъчи бедните животни, в никакъв случай — да ги нахрани. Но Фон Блум се радваше много, щом имаше поне няколко стръкчета трева, значи те вече се бяха измъкнали от местността, опустошена от скакалците. И той отиде малко по-нататък, надявайки се да намери по-добро място.

Напразна надежда. Местността, където бяха, представляваше дива, безплодна равнина, почти също толкова оголена, както и онази, по която бяха пътували досега. Разликата беше само тази, че тук причината за липса на растителност бе липсата на вода.

Вече нямаше време да дирят друго пасище. Слънцето се беше скрило зад хоризонта; трябваше да се разположат за нощуване.

Лесно можеха да направят „краал“ и за себе си и за добитъка. Наблизо имаше много храсти за тази цел, но всички бяха измъчвани от жегата и от жаждата и никой нямаше сили да сече клони и да ги носи.

Тежко им беше дори да заколят овен, да приготвят вечерята и да съберат клони за огън. Краал не направиха. Конете завързаха за фургона. Воловете, овцете, козите и кравите бяха оставени свободни — можеха да вървят, където щат. Тъй като наблизо нямаше пасище, което да ги съблазни, можеха да се надяват, че след такова уморително дълго пътешествие няма да отидат надалече от лагерния огън, който щеше да гори цялата нощ.