Майн Рид
Скватерите (46)

III
Начин за преминаване на реката през брод

Ловците се събудиха на другата сутрин в тъмни зори и веднага погледнаха към реката. Водата беше спаднала за голямо тяхно задоволство и това можеше да се види по мокрите следи върху крайбрежните дървета.

Всички реки в Южна Африка, а и всички потоци в тропическите страни, особено в гористите места, излизат много по-лесно от бреговете си, отколкото реките в умерените географски пояси. Това е заради огромното количество влага, което се получава след тропическите поройни дъждове, по нищо не приличащи на нашите. У нас дъждовете падат на отделни капки, а тропическите дъждове са порои, които се изливат в продължение на часове, и след тях реките преливат. Също както у нас лятно време след силен дъжд долчинките се превръщат в потоци, а потоците — в реки. Разбира се, поройните дъждове в нашия географски пояс не са продължителни, най-много половин час. Но представете си пороен дъжд, който вали седем-осем денонощия без спиране и ще разберете какви страшни наводнения може да има в тропиците.

Не е трудно да се обясни и бързото спадане на водата в африканските реки. Тъй като наводненията стават след дъжд, а не поради топене на ледници и снегове, както е у нас, то след спирането на дъжда, веднага настъпва и спадане на водата в реката. Като се вземе предвид и бързото й изпаряване под лъчите на тропическото слънце и грамадното количество вода, попило в изсъхналата почва, става ясна причината за бързото спадане на водите до естественото им равнище. Затова не е чудно, че нашите ловци дочакаха спадането на водата още на сутринта.

Но те все още не знаеха дали ще могат да преминат реката през тукашния брод. Знаеха само, че хотентотите, бечуаните, търговците и скитниците бури използваха този брод. Но сега трябваше да измерят дълбочината на реката, защото равнището й бе по-високо от обикновено.

Нямаше никакъв признак, по който да се съди за дълбочината на водата. Дъното не се виждаше през мътната и жълта вода, която беше обикновено явление след прииждането на водата. Дълбочината можеше да бъде метър и половина, но можеше да бъде и два метра и половина. Течението беше бързо и можеше да ги отнесе.

Какво да правят? Искаха час по-скоро да минат на отвъдния бряг, но как да преминат, без да се изложат на опасност?

Хендрик предлагаше да минат, яздейки конете, защото беше уверен, че неговият кон ще успее да преплува през брода. Дебелия Вилхелм, който не искаше да остане по-назад, също поддържаше това предложение.

Ханс обаче, който беше най-възрастен от всички и чиито благоразумни съвети се приемаха винаги на драго сърце, се противопостави на това предложение. Силното течение можеше да отнесе плуващите коне към такова място, от което да не могат да излязат, и тогава и конниците и конете, щеше да ги очаква неминуема гибел. Пък дори и конете да преминеха с плуване до отсрещния бряг, как щяха да минат воловете и колите? Така че за предпочитане беше да се чака спадането на водата до обикновеното й равнище. А това нямаше да ги задържи повече от едно денонощие на същото място в бивака.

Решението беше добро. И Хендрик, и Дебелия Вилхелм признаха това. Но последният гореше от толкова голямо желание да се окаже по-скоро между слоновете и жирафите, че му се искаше на всяка цена на мине на другия бряг. Хендрик споделяше това негово желание не толкова от страст към лова, колкото от стремеж към приключения. Той имаше само един недостатък: беше прекалено смел.

Тъй като очевидно воловете, запрегнати в колите, не можеха да преминат с плуване през реката, Хендрик макар и с неохота се подчини на общото решение да се чака още едно денонощие.

Но не се наложи да чакат дълго. Само след един час не само конете и конниците, но и колите с воловете успяха да минат през реката и да стигнат до отвъдния бряг.

Но защо ловците толкова скоро решиха да тръгнат? Как успяха да се убедят, че воловете ще могат да минат през брода? За това им помогна Конго.

Докато правеха предположения за дълбочината на реката, зулусът стоеше на брега и хвърляше камъни в реката. Като мислеха, че той само се забавлява с това или изпълнява някакъв обред, нашите приятели не му обърнаха внимание и продължиха да спорят. Хотентотът обаче го следеше с очи и очевидно проявяваше голям интерес към неговите занимания.

Вниманието на младежите се насочи към слугите след неочаквано избухналия презрителен смях на хотентота и присмехулните му думи.

— Конго — викаше Фацетане, — нещастен безумецо! Ти си мислиш, че по този начин ще разбереш колко е дълбока реката? Имаш ли ум, глупак такъв?

Но зулусът продължаваше да хвърля камъни, без да обръща внимание на това оскърбително отношение.

Ловците също започнаха да го следят и забелязаха, че при хвърлянето той също така следи за нещо. Щом хвърлеше камък, той веднага се навеждаше към повърхността на водата и се вслушваше внимателно. След затихването на звука от потъването той се изправяше, хвърляше друг камък, малко по-далеч от преди, и пак се вслушваше в звука.

— Какво прави твоят зулус? — се обърна Хендрик към Вилхелм, който беше господарят на Конго.

— Нищо не разбирам — отговори младият Фон Дик.

— Може би това е хитър зулуски трик. Той знае много такива, за всички случаи, които животът може да поднесе.

— Но аз наистина не разбирам към какво се стреми. Слушай, Конго — викна Вилхелм, — какво правиш?

— Проверявам колко е дълбока реката — важно отговори зулусът.

— По такъв начин ли ще разбереш? Негърът утвърдително кимна с глава.

— Това е глупост! Той нищо не знае, старият глупак! — провикна се Фацетане, който от завист не можеше да понесе и най-малкото внимание, оказано на съперника му.

Макар и малко раздразнен от тези думи на бушмена, кафърът и сега не възрази нищо и продължи да хвърля камъни, докато последният от тях не достигна на около два метра от срещуположния бряг, по-точно на около стотина метра далеч. Тогава зулусът се изправи в цял ръст, обърна се към бушмена и каза с уверен и учтив тон:

— Господине, вие ще можете да минете през брода. Всички го изгледаха с недоверие.

— Колко е дълбоко според теб? — попита най-възрастният Фон Блум.

Кафърът допря ръка до бедрото си, с което показваше, че водата в реката е до пояс.

— Какво говори старият глупак! — завика Фацетане. — Водата е два пъти по-дълбока! Заради него всички ще се издавим!

— Ти може и да се удавиш — спокойно отговори зулусът, като измери с поглед ниския хотентот, чийто вид предизвикваше презрение у него.

Ловците се разсмяха силно, а Фацетане, силно засегнат, не беше в състояние да говори цели няколко минути. Най-после той се окопити и каза:

— Глупости дрънкаш! Хитър си, то се знае. Да пуснем колите, че да потънат и те, и воловете! Не, я се опитай да минеш сам през брода, щом не е толкова дълбок. Хайде де, тръгвай напред, разбойнико!

Като мислеше, че зулусът няма да рискува да тръгне сам през реката въпреки увереността си, Фацетане предварително тържествуваше, без да предвиди очакващото го поражение.

Зулусът слезе до брега на реката. Щом разбраха намерението му, ловците му завикаха да се върне на брега и да не рискува напразно. Но силно засегнат от обидите на бушмена, Конго не се вслуша в тези предупреждения и смело нагази във водата, носейки в ръце над главата си един близо петдесеткилограмов камък. Отначало ловците бяха учудени, но скоро разбраха, че по този начин той увеличаваше теглото си за по-голяма устойчивост спрямо течението на реката. След малко действията на зулуса се увенчаха с пълен успех, не минаха и пет минути и той се изкачи на противоположния бряг на реката здрав и невредим. После се върна обратно и беше възнаграден от ръкопляскания, в които обаче бушменът не участваше.

Веднага пристъпиха към събиране на багажа. Впрегнаха воловете, оседлаха конете, възседнаха ги и след малко конниците, воловете и кучетата преминаха от другата страна на реката и потеглиха на север.