Майн Рид
Скватерите (44)

I
Лагерът на младите скватери

Близо до мястото, където се сливат Жълтата и Оранжевата река, тези два големи водни пътя на Южна Африка, се е настанила група млади скватери. Те са направили лагер под сянката на плачещи върби, чиито сребристи листа се спускат грациозно надолу, от двете страни на реката, и образуват нещо като ресници.

Плачещата върба е извънредно красиво дърво. Палмите, тези принцове на горите, едва ли са по-хубави от нея. Когато виждаме това дърво в Европа, без да искаме, ставаме тъжни. Свикнали сме още от детинство да свързваме с това дърво чувство на скръб. Нарекли сме го плачеща върба и сме обградили гробовете с нейния посърнал листак като със саван, обшит със сребро.

Съвсем друго впечатление ни прави това дърво сред пустинните равнини на Южна Африка. Плачещата върба е сигурен признак, че в този край има вода, макар че земята е толкова бедна откъм реки и извори; вместо скръб, напротив, върбата предизвиква чувство на радост.

И наистина, весело оживление царуваше в лагера, разположен под върбите, с които от край до край са покрити бреговете на Оранжевата река. Чуваше се непрекъснат буен смях, повтарян от ехото на двата бряга на реката.

Кой се веселеше толкова шумно? Нашите млади ловци. Кои ловци?

Да отидем по-близо до лагера им и ще ги видим. Макар че е нощ, лесно ще разпознаем лицата им и ще опишем външността им, благодарение на светлината на огъня, около който са се настанили.

Те се шестима. Между тях има двама или трима, а може би и повече, които искат да приличат напълно на възрастни хора.

Измежду тях тутакси ще познаете нашите стари приятели Ханс, Хендрик и Ян.

Изминаха няколко години от последната ни среща с тях. Те пораснаха, макар че още не бяха възмъжали напълно. Последният от тях, когото наричахме едно време Мъничкия Ян, и сега носеше същото име. Той трябваше да застане много изправен, за да стане висок един метър и десет сантиметра. Струва ми се дори, че той достига тази височина само когато се изправи на пръсти.

Ханс порасна, откакто се разделихме с тях. Той може би беше поотслабнал. Във всеки случай, беше станал по-бледен. Прекара две години в училище, занимаваше се усърдно и получи всички първи награди.

Що се отнася до Хендрик, той се беше променил съвсем. По-висок на ръст и с по-здраво телосложение от по-големия си брат, той сега беше истински младеж, който прехвърляше осемнадесетте си години. Вървеше изправен и човек тутакси забелязваше военната стойка в цялата му външност и в израза на лицето му, което не бе никак чудно, защото от миналата година беше станал знаменосец на капските стрелци. В това вие можете да се уверите и по униформената му фуражка, чиято лента беше обточена със злато.

Такива бяха сега горските деца, нашите стари познайници.

Но кои бяха другите трима, седнали с тях около огъня? Очевидно техни другари, ако се съди по най-добрите им приятелски отношения. Това бяха тримата синове на Дитрих фон Дик.

А кой беше Фон Дик? Един заможен скватер. В неговите краали се събираха всяка вечер повече от три хиляди глави едър добитък, в това число и конете, и пет пъти повече кози и овце. Дитрих фон Дик се смяташе за най-състоятелния скотовъдец в селището Грааф-Райнет. Фермата, или по-скоро имението на Дитрих, беше съседно на имението на нашия стар познайник Хендрик фон Блум. Топла дружба свързваше съседите. Не минаваше ден без те да се видят поне веднъж. Всяка вечер Хендрик яхваше коня си и се запътваше към Дитрих или Дитрих навестяваше Хендрик, за да изпуши с него лула тютюн или да изпие чаша домашно питие от праскови. Те бяха стари приятели в пълния смисъл на тази дума. На младини и двамата бяха военни и като всички бивши военни обичаха да си спомнят за миналите походи и сражения, в които и двамата бяха участвали. При тези условия беше напълно естествена сърдечната дружба и между децата на двамата съседи. Освен приятелството между бащите имаше още една връзка между двете семейства: жените в семействата Фон Дик и Фон Блу бяха роднини. Майките им бяха родни сестри. Следователно децата им се оказваха братовчеди и братовчедки. Вероятно беше в бъдеще да се постигне още и по-тясно сближаване между двете роднински линии. Хендрик имаше прелестна, светлоруса дъщеря Гертруда, а Дитрих — дъщеря Вилхелмина, миловидна брюнетка. Във всяко семейство имаше и по трима синове. Тези младежи не бяха още за женене. Все пак обаче става дума за брачни връзки в едно по-близко или по-далечно бъдеще между семействата Фон Блум и Фон Дик за голямо удоволствие на двамата стари приятели.

И тъй, във всяко семейство имаше по трима синове. Вие вече познавате синовете на семейство Фон Блумй Ханс, Хендрик и Ян. Запознайте се сега с тези на Фон Дик: Вилхелм, Аренд и Клаас. Вилхелм Дебелия макар да не беше навършил още деветнадесет години, вече се чувстваше мъж. Наричаха го заради снажната му фигура Дебелия Вилхелм. Физическата сила отговаряше на ръста му. Той не се отличаваше с изтънченост в облеклото си. Куртката му беше от дебел домашен плат, ризата му беше на квадратчета, широките му кожени панталони го правеха още по-голям, отколкото беше; широкополата му шапка от агнешка кожа беше нахлупена до очите му; носеше обувки, много по-широки от краката му. Характерът му беше твърде сговорчив. Той беше силен като бик, осъзнаваше това и все пак и на мравката правеше път. Доброжелателен и способен на вярна дружба, той предразполагаше към себе си всички, които имаха работа с него.

Вилхелм беше първокласен ловец, въоръжен с пушка, грамаден калибър, същинска холандска пушка. Носеше също грамаден барутник и торбичка с куршуми. За един обикновен човек тази тежест би била непосилен товар, но за Дебелия Вилхелм беше нищо.

Не трябва да се забравя, че Хендрик фон Блум беше изпитан ловец. Искрената дружба между него и Фон Дик не допускаше съществуването на завист, но все пак не може да не се спомене за едно малко съперничество — Хендрик предпочиташе карабината, Вилхелм — обикновената пушка. Често възникваха спорове, понякога твърде горещи, между двамата ловци за достойнствата на тяхното оръжие. Но тези спорове не минаваха границите на благоприличието, защото Дебелия Вилхелм, въпреки привидната си разпуснатост, беше напълно възпитан младеж.

Аренд, вторият син на Фон Дик, по външност и държание беше много по-изискан от Вилхелм. Неговата мъжествена хубост, изведнъж се набиваше в очи и можеше да се сравни успешно с красотата на Хендрик, макар че нямаше никаква прилика между тях. Хендрик беше светлорус, Аренд — черноок, с мургаво лице. Всичките Фон Дик бяха чернооки, родом от онази част на Холандия, където наричат жителите „черните холандци“. Мургавият цвят на кожата подхождаше на нежните черти на лицето на Аренд и едва ли имаше по-красив младеж от него в цялата колония.

Мълвеше се, че така мисли и Гертруда Фон Блум. Това може би бяха клюки, защото красивата блондинка беше само на тринадесет години и всички знаеха, че е невъзможно тя да има вече определено мнение по този въпрос.

Аренд се обличаше изящно: костюмът му се състоеше от куртка от кожата на антилопа, добре скроена и много красива. Беше обточена с леопардова кожа. Той носеше широки панталони също от кожа на антилопа с лампази от леопардова кожа. Впечатлението беше, че костюмът е богат и изящен. Както и Хендрик Аренд носеше униформена шапка на полка на капските стрелци и мога да ви уверя, че беше изящен офицер.

Клаас, последният Фон Дик, беше връстник на Ян, висок колкото него. Но докато Ян беше пъргав и нервен юноша, то приятелят му Клаас беше нисък на ръст и толкова дебел, че бяха нужни два колана на Ян, за да опашат кръста на Клаас. И двамата носеха къси куртки, широки панталони и широкополи шапки. И двамата посещаваха едно и също училище и макар че никак не си приличаха, бяха твърде изкусни птицеловци. Тъй като бяха въоръжени с едноцевки малък калибър, те не мечтаеха да ходят на лов за антилопи. Но беше жалко за яребиците и дивите петли, които им разрешаваха да се приближат до тях.

По-горе споменахме за едно ловно съревнование между най-големите братя от двете семейства. Също такова съревнование с мъничко завист съществуваше отдавна и между най-младите ловци и понякога то преминаваше в неочаквани, но краткотрайни свади. Ханс и Аренд не изпитваха чувства на завист към братовчедите си. Ханс беше твърде голям философ и не завиждаше на никого. По специалност беше ботаник и в тази област нямаше съперници. Всичките му приятели се прекланяха пред неговата ученост и приемаха мнението му без никакви възражения. Що се отнася до Аренд, той също нямаше възражения. Едва ли можеше да се намери по-скромен младеж, макар че бе красив, изящен, храбър и благороден.