След като оставих валианта в гараж под наем, взех автобуса за Сан Франциско, който имаше връзка с директния за летището, но попаднахме в задръстване. Както вървеше, щях да закъснея за полета. Започнаха да ме изпълват тревожни мисли, усетих напрежение в стомаха — но щом си дадох сметка за това, махнах с ръка на всичко и престанах да се притеснявам, както вече се бях тренирал. Отпуснах се и започнах да се наслаждавам на гледката по крайбрежната магистрала, размишлявайки как все повече успявам да контролирам затормозяващите мисли, които обикновено ме завладяваха в миналото. Накрая все пак хванах самолета, дори ми останаха няколко секунди да се помотая.

На летището със здраво ръкостискане и сърдечна усмивка ме посрещна баща ми — една по-стара версия на мен самия с оредяваща коса, облечен с яркосиня спортна риза, която очертаваше мускулестите му гърди. Лицето на мама трогателно се набръчка, като ме посрещна на вратата на апартамента с прегръдки, целувки и новини за сестра ми, за племенниците и племенничките ми.

Вечерта ме заведоха да слушам едно от любимите произведения на майка ми — мисля, че беше от Бах. На сутринта още в ранни зори с татко вече бяхме на игрището за голф, разбира се. През цялото време се изкушавах да им разкажа за приключенията си със Сократ, но накрая предпочетох да ги премълча. Може би някой ден щях да им обясня всичко в писмен вид. Хубаво беше да погостуваш у дома, но този дом вече ми изглеждаше нещо толкова далечно и отдавнашно.

След голфа с татко седнахме в сауната на минералната баня „Джак Лалан“ и той заговори:

— Дани, май колежанският живот ти се отразява добре. Различен си — някак по-спокоен, на човек му е по-приятно да бъде с теб… не че и по-рано не беше приятно с теб, но… — търсеше точните думи, но аз го разбрах.

Усмихнах се. Само ако знаеше истината!

В Лос Анджелис прекарвах повечето си време в обикаляне да търся мотоциклет и накрая намерих един 500-кубиков триумф. Трябваха ми няколко дни докато посвикна с него и на два пъти едва не паднах, понеже ми се бе сторило, че мернах Джой да излиза от един магазин или да завива зад ъгъла.

Скоро дойде и последният ми ден в Лос Анджелис. Рано на другата сутрин щях да забръмча по крайбрежната магистрала към Бъркли, вечерта щяхме да се срещнем със Сид и да отлетим към Югославия за Световния шампионат по гимнастика. През деня си почивах и се мотаех из къщата. След вечерята си взех каската и тръгнах да си потърся пътен сак. Докато излизах през входната врата, татко извика подире ми:

— Внимавай, Дан, нощем мотоциклетите трудно се забелязват — обичайните му предупреждения.

— Да, татко, ще внимавам — извиках му аз. После дадох газ и с рев навлизах в движението, със самочувствието на истински мачо в спортната си тениска, изтърканите „Ливайс“ и кожените боти. Ободрен от прохладния вечерен въздух, поех на юг към Уилшиър. Бъдещето ми след миг щеше да се промени, защото в същия момент, на три пресечки напред по булевард „Уестърн“ Джордж Уилсън се канеше да направи ляв завой.

Аз фучах през мрака, уличните лампи прелитаха покрай мен, докато приближавах към „Уестърн“ и „Седма“. Тъкмо щях да пресека кръстовището, когато забелязах точно пред себе си бялочервен буик да дава мигач за ляв завой. Намалих — дребна предпазна мярка, която вероятно ми спаси живота.

Тъкмо когато моторът ми навлизаше в кръстовището, буикът внезапно ускори и зави точно пред мен. Още няколко безценни секунди тялото, с което бях роден, си беше все така цяло.

Имах достатъчно време да мисля, но не и да реагирам. „Дай наляво!“ — изкрещя умът ми. Но имаше насрещно движение. „Отбий вдясно!“ Но щях да се разбия в мантинелата. „Падни с мотора!“ Но щях да се озова между колелата. Нямах никакъв изход. Набих спирачки и зачаках. Беше нереално, като насън, докато не ми се мярна образът на ужасеното лице на шофьора. С кошмарен тъп звук и мелодичното прозвънтяване на строшено стъкло моторът ми се заби в предната броня на автомобила — а десният ми крак се натроши. После всичко ужасно се ускори и светът потъна в мрак.

Сигурно съм загубил съзнание и съм дошъл отново на себе си, точно когато тялото ми е прелетяло над колата и се е разбило на бетона. Миг на благословена безчувственост и после започна болката — изгарящо, нажежено до червено менгеме, тя стягаше и трошеше крака ми все по-силно и по-силно, докато накрая не можах да издържа повече и закрещях. Исках да престане; молех се да загубя съзнание. Далечни гласове: „… изобщо не го видях…“ „… телефонът на родителите му…“ „… спокойно, скоро ще дойдат…“

След това дочух далечна сирена, едни ръце свалиха каската ми и ме вдигнаха на носилка. Погледнах надолу и видях един бял кокал да стърчи през разкъсания ми кожен ботуш. Когато вратата на линейката се затръшваше, внезапно си спомних думите на Сок: „… и ще бъдеш подложен на сурово изпитание, преди да си готов“.

Секунди по-късно, както ми се стори, вече лежах на рентгеновата маса в спешното отделение на лосанджелийската Ортопедична болница. Лекарят се оплакваше, че е уморен. Родителите ми се втурнаха в стаята, изглеждаха много състарени и пребледнели. Чак тогава ме сграбчи действителността. Изпаднал в шок и вцепенен, аз се разплаках.

Лекарят работеше експедитивно, сложи ми упойка, намести изкълчените пръсти на краката ми и заши дясното стъпало. По-късно, в операционната, скалпелът му проряза дълга червена линия дълбоко в кожата, разсичайки мускулите, които ми бяха служили толкова добре. Той извади кост от таза и я присади към парчетата от дясната ми бедрена кост. Накрая заби тясна метална пластина по средата на костта по протежение на цялото бедро, нещо като вътрешна шина.

Три дни бях в полусъзнание, в морфинен унес, който едва ме отделяше от нетърпимата, непрестанна болка. По някое време на третия ден вечерта се събудих и усетих в тъмното нечие тихо като сянка присъствие да седи до мен.

Джой стана, коленичи до леглото и погали челото ми, а аз извърнах засрамен глава. Тя ми прошепна:

— Дойдох веднага, щом научих — толкова ми се искаше тя да споделя победите ми, а вечно ме виждаше победен. Прехапах устни и усетих вкуса на сълзи. Джой нежно обърна лицето ми към себе си и ме погледна в очите. — Сократ има послание за теб, Дани, помоли ме да ти разкажа тази история. Аз затворих очи и внимателно заслушах.

Един стар човек и синът му работели в малка ферма, имали само един-едничък кон, който да тегли плуга. Веднъж конят избягал.

— Колко ужасно — съчувствали им съседите. — Какъв лош късмет.

— Кой знае дали това е лош късмет или добър късмет — отвърнал фермерът.

След седмица конят се върнал от планините, като довел пет диви кобили в обора.

— Какъв добър късмет! — казали съседите.

— Добър ли? Лош ли? Кой знае? — отвърнал старецът.

На следващия ден, докато синът се опитвал да обязди една от дивите кобили, паднал и си счупил крака.

— Колко ужасно. Какъв лош късмет!

— Лош късмет ли? Добър ли?

Дошли военните да отведат на война младите мъже от всички ферми. Синът на фермера не бил годен, затова го оставили.

— Добро ли? Лошо ли?

Усмихнах се тъжно, после пак прехапах устни в пристъп на силна болка.

Гласът на Джой ми действаше успокоително.

— Всяко нещо си има предназначение, Дани, от теб зависи да се възползваш възможно най-добре от него.

— Как изобщо мога да извлека някаква полза от тази злополука?

— Няма злополуки, Дани. Всяко нещо е урок. Всяко нещо си има предназначение… предназначение… предназначение — повтаряше тя шепнешком в ухото ми.

— Ами гимнастиката, тренировките ми — с тях е свършено.

— Това сега е твоята тренировка. Болката може да пречисти ума и тялото, тя изгаря множество пречки — Джой видя въпросителния поглед в очите ми и добави: — Воинът не търси умишлено болката, но ако тя все пак дойде, той се възползва от нея. А сега си почивай, Дани, почини си — и тя се изниза покрай влизащата сестра.

— Не си отивай, Джой — промърморих аз и потънах в дълбок, безпаметен сън.

Приятели идваха на свиждане, а родителите ми ме посещаваха всеки ден, но повечето време през тези двадесет и един нескончаеми дни аз лежах сам, проснат по гръб. Гледах втренчено в белия таван и с часове медитирах, прекъсван от упорити мисли на меланхолия, самосъжаление и напразни надежди.

Един вторник сутринта, опрян на нови патерици, аз излязох в яркото септемврийско слънце и бавно закуцуках към колата на родителите ми. Бях свалил десетина килограма, десният ми крак беше станал на клечка, с дълъг, лилав белег отстрани.

Свеж бриз погали лицето ми в този рядко ясен ден, без никакъв смог. Вятърът носеше аромати на цветя, които бях забравил; чуруликането на птички в короната на близко дърво се смесваше със звуците на уличното движение и звучеше като симфония за новопробудените ми сетива.

Останах за няколко дни у родителите си, почивах си на топлото слънце и бавно плувах в плитката част на басейна, като болезнено раздвижвах зашитите мускули на крака си. Хранех се здравословно — кисело мляко, ядки, сирене и пресни зеленчуци. Жизнеността ми започна да се възвръща.

Едни приятели ме поканиха да им погостувам няколко седмици в къщата им в Санта Моника, само на пет преки от плажа. Приех с радост възможността да прекарам повече време на чист въздух.

Всяка сутрин бавно отивах до топлия пясък, оставях патериците и сядах до вълните. Слушах чайките и плясъка на вълните, после затварях очи и медитирах с часове, забравяйки света наоколо. Имах чувство, че Бъркли, Сократ и миналото ми се бяха изгубили, останали в друго измерение.

Скоро се залових да правя упражнения, отначало бавно, после с все по-голямо натоварване, докато накрая по цели часове всеки ден се потях под горещото слънце — правех лицеви опори, коремни преси, вдигах крака от легнало положение. Внимателно и с огромно напрежение се вдигах в стойка на ръце и от това положение ги свивах и изпъвах от лактите отново и отново, пухтях от напрежение, докато всеки мускул не стигнеше до предела на възможностите си, а цялото ми тяло лъщеше от пот. После подскачах на един крак до вълните, сядах на плитко и започвах да си мечтая как летя в салтомортале във въздуха, докато солената вода отмиваше в морето лъсналата пот и реещите се мечти.

Тренирах яростно, докато мускулите ми станаха твърди и очертани като на мраморна статуя. Станах един от „редовните посетители“ на плажа, които превръщаха морето и пясъка в свой начин на живот. Масажистът Малкълм сядаше на хавлията и ми разправяше вицове. Док, мозъкът на корпорация „Ранд“, присядаше до плажната ми хавлия всеки ден, за да побъбрим за политика и жени, но предимно за жени.

Време имах предостатъчно време да обмисля всичко, което ми се бе случило, откакто се бях срещнал със Сократ. Мислех си за живота и предназначенията му, смъртта и нейната загадка. И си спомнях моя тайнствен учител — думите му, живите му изражения — най-много обаче си спомнях смеха му.

Топлината на октомврийското слънце повяхна в ноемврийските облаци. Все по-малко хора идваха на плажа и в този период на самота аз се наслаждавах на такъв покой, какъвто не бях изпитвал от много години. Представях си, че оставам на плажа за цял живот, но знаех, че след Коледа ще се върна в университета.

Лекарят ми даде резултатите от рентгена.

— Кракът ви оздравява добре, господин Милман, дори необикновено добре, бих казал. Но ви предупреждавам; не хранете прекомерни надежди. Естеството на вашата катастрофа едва ли би ви позволило да се занимавате отново с гимнастика.

Аз не казах нищо.

Скоро след това се сбогувах с родителите си и се качих на самолета, време беше да се връщам в Бъркли.

На летището ме посрещна Рик, останах няколко дни при него и Сид, докато си намерих квартира в една стара къща близо до университета.

Всяка сутрин, здраво стиснал патериците, аз се добирах до гимнастическия салон и започвах да се упражнявам на уредите за вдигане на тежести, след това изтощен се стоварвах в басейна. Там, подпомаган от водата, натоварвах крака си до точката на болката, опитвайки се да ходя — но винаги до точката на болката, не повече.

След това лягах на полянката зад гимнастическия салон и започвах да разтягам мускулите си, за да поддържам гъвкавостта, която щеше да ми е нужна за бъдещите тренировки. Накрая си почивах в библиотеката, като четях, докато не ме унесеше в дрямка.

Бях се обадил на Сократ, за да му кажа, че съм си дошъл.

Той не беше много разговорлив по телефона, каза ми само да го посетя, когато мога да ходя без патерици. Това ме устройваше; още не се чувствах готов да се срещна с него.

Коледата на тази година беше самотна, докато Пат и Денис, двама от съотборниците ми, не почукаха на вратата ми и не ме награбиха наедно с якето ми, като на практика ме отнесоха до колата. Поехме нагоре към Рено, където имаше сняг, и спряхме на връх Донър. Докато Пат и Денис тичаха в снега и се боричкаха, целеха се със снежни топки и се търкаляха надолу по хълма, аз предпазливо закуцуках през снега и леда и седнах на един пън.

Мислите ми се върнаха към предстоящия семестър и гимнастическия салон. Питах се дали кракът ми някога щеше да бъде отново здрав и прав. От един клон се посипа сняг, тупна глухо на замръзналата земя и ме извади от унеса ми.

Не след дълго потеглихме към къщи. Пат и Денис пееха неприлични песни, аз гледах как белите кристалчета се спускат и проблясват пред фаровете на колата в залязващото слънце. Замислих се за моето дерайлирало бъдеще и изпитах желание да можех да оставя този вилнеещ ум някъде далеч зад себе си, погребан в бял крайпътен гроб нейде из снежната планина.

Веднага след коледните празници отпътувах за кратко до Лос Анджелис, за да се видя с моя доктор и той ми разреши да сменя патериците с лъскав черен бастун. Тогава отпътувах обратно към университета и Сократ.

Беше сряда, 23:40 вечерта, когато, куцукайки, аз влязох през вратата на офиса и видях лъчезарното лице на Сократ. Отново си бях у дома. Почти бях забравил какво е да седиш и да пиеш чай със Сократ в нощната тишина. Беше едно по-изтънчено и в много отношения по-голямо удоволствие от всичките ми атлетични победи. Гледах този мъж, който беше станал мой учител, и виждах неща, които никога преди не бях забелязвал.

В миналото бях забелязал едно сияние, което сякаш го обвиваше, но бях решил, че се дължи само на преуморените ми очи. Сега не бях уморен и нямах никакво съмнение: това беше едва доловима аура.

— Сократ — казах аз, — около тялото ти се излъчва светлина. Откъде идва тя?

— От чистия живот — засмя се той. Тогава камбанката звънна и той излезе да развесели някого под претекста, че обслужва автомобила му. Сократ зареждаше с нещо повече от бензин. Може би и с тази аура, тази енергия или емоция. Във всеки случай, хората почти винаги си тръгваха по-щастливи, отколкото бяха дошли.

Но това, което най-много ме впечатляваше у него, беше не сиянието му, а простотата, тази пестеливост на движенията и действията му. Преди така и не бях си давал истински сметка за всичко това. Имах чувство, че с всеки нов урок, който научавах, аз виждах все по-дълбоко в Сократ. И понеже вече бях осъзнал цялата усложненост и заплетеност на моя ум, разбрах, че той отдавна бе надмогнал своите.

Като се върна в офиса, аз го попитах:

— Сократ, къде е Джой сега? Ще я видя ли пак скоро?

Той се усмихна, сякаш се радваше да чуе отново моите въпроси.

— Дан, не знам къде е тя, това момиче е пълна загадка за мен… и винаги е била.

Тогава разказах на Сократ за катастрофата и всичко, което последва. Той слушаше мълчаливо и внимателно, кимайки с глава.

— Дан, ти вече не си онзи млад глупак, който преди година влезе в този офис.

— Една година ли мина? На мен ми се сториха десет — пошегувах се аз. — Да не би да искаш да кажеш, че вече не съм глупак?

— Не, само, че вече не си млад.

— О, трогнат съм, Сок.

— Но сега ти си глупак с дух, Дан. А това е много съществена разлика. Все още имаш мъничък шанс да намериш вратата и да минеш през нея.

— Коя врата?

— Светът на воина, Дан, се пази от една врата. Тя е добре скрита, като манастир в планините. Мнозина чукат, но малцина влизат.

— Добре, покажи ми тази врата, Сократ. Готов съм, ще изнамеря начин да мина през нея.

— Не е толкова просто, готованко. Тази врата съществува вътре в теб и ти трябва сам да я намериш, аз мога само да те напътствам. Ти обаче още не си готов, ни най-малко. Ако се опиташ сега да минеш през вратата, това би означавало почти сигурна смърт за теб. Предстои ти още много работа да свършиш, докато се подготвиш да почукаш на вратата.

Сократ произнасяше това с тон на официална декларация.

— Дан, с теб разговаряхме доста, ти имаше някои видения и научи някои уроци. Аз те уча на начин на живот, начин на действие. Време е да поемеш пълната отговорност за действията си. За да откриеш вратата, първо трябва да се научиш да следваш…

— Правилата на дома ли? — предположих аз.

Той се засмя, в този момент камбанката звънна и един автомобил плавно мина през една дъждовна локва и навлезе в бензиностанцията. Гледах през замъгления прозорец как Сократ бързо излезе в ръмящия дъжд, намятайки пончото си. Виждах как зарежда резервоара, как отива откъм страната на шофьора и казва нещо на брадатия рус мъж в колата.

Прозорецът пак се замъгли и аз го избърсах с ръкав точно навреме, за да видя как двамата се разсмяха. После Сократ отвори вратата на офиса и рязко ме блъсна нахлулият студен вятър — заедно с него за първи път осъзнах, че изобщо не се чувствам добре.

Сократ се канеше да направи чай, но аз му казах:

— Моля те, седни, Сок. Аз ще направя чая — той седна, кимайки одобрително. Подпрях се на бюрото, защото ми се зави свят. Болеше ме гърлото, чаят сигурно щеше да ми помогне.

Напълних чайника, сложих го на котлона и попитах:

— В такъв случай трябва аз да прокарам някакъв вид път към тази врата, така ли?

— Да. В известен смисъл всеки трябва да го направи. Ти лавираш пътя със собствения си труд.

Предугаждайки следващия ми въпрос, той продължи:

— Всеки — всяко човешко същество, било мъж или жена, вътре в себе си има способността да открие вратата и да премине през нея, но много малко от тях изпитват подтик да го направят, малцина проявяват интерес. Това е много важно. Не аз реших да те обучавам поради някаква твоя вродена дарба — всъщност, наред със силните си страни, имаш и някои очевидни слабости — а ти прояви „волята“ да поемеш на това пътешествие.

Това докосна една чувствителна струна.

— Струва ми се, че може да се сравни с гимнастиката, Сок.

Дори човек, който е с наднормено тегло, или пък кекав, или тромав, може да стане чудесен гимнастик, обаче с много по-дълга и трудна подготовка.

— Да, точно така стоят нещата. И едно мога да ти кажа: твоята пътека ще бъде много стръмна.

Главата ми изгаряше в треска, започваше да ме боли цялото тяло. Подпрях се пак на бюрото и с ъгълчето на очите видях как Сократ идва до мен и посяга към главата ми. „О, не, не сега, не съм в състояние“, помислих си аз. Той обаче само пипна пламналото ми чело. После провери жлезите на шията ми, вгледа се внимателно в лицето и очите ми и продължително измери пулса ми.

— Дан, енергиите ти са доста разбалансирани, далакът ти, изглежда, е увеличен. Съветвам те да отидеш на лекар тази вечер, още сега.

Чувствах се наистина окаяно, когато докуцуках до болницата „Коуъл“. Гърлото ми изгаряше, болеше ме цялото тяло. Лекарят потвърди диагнозата на Сок — далакът ми е силно увеличен. Бях с тежка мононуклеоза и ме приеха в клиниката.

През тази първа трескава, накъсана нощ сънувах, че единият ми крак е огромен, а другият — съсухрен. Когато се опитвах да се залюлея на успоредката или да направя кълбо, всичко излизаше изкривено и аз падах, падах и падах до късния следобед на следващия ден, когато Сократ дойде с букет изсушени цветя.

— Сократ — казах немощно аз, зарадван от неочакваното му посещение, — не трябваше.

— Да, трябваше — отговори той.

— Ще кажа на сестрата да ги сложи във ваза и ще си мисля за теб, като ги погледна — слабо се усмихнах аз.

— Те не са за гледане, за ядене са — каза той и излезе от стаята. След няколко минути се върна с чаша гореща вода. Стри малко от цветята, сложи ги в една марля, която бе донесъл и потопи торбичката чай във водата. — Този чай ще те подсили и ще спомогне за пречистването на кръвта. Ето, пий.

Беше горчиво на вкус — явно силно лекарство.

После извади шишенце с жълта течност, в която плуваха други стрити билки и започна да втрива течността дълбоко в десния ми крак, точно над белега. Зачудих се какво ли би казала сестрата, много хубава млада жена с вид на бизнесдама, ако влезеше в този момент.

— Какво е това жълто нещо в шишенцето, Сок?

— Урина, с малко билки.

— Урина ли! — възкликнах аз, докато хващах крака си и с отвращение го отдръпнах.

— Не ставай глупав — каза той, хвана крака ми и го притегли обратно. — Урината е много почитан еликсир в древните лечителски традиции.

Затворих уморените си очи, главата ми пулсираше като тъпани в джунгла. Усетих треската отново да се засилва. Сократ сложи ръка на главата ми, после хвана китката ми и премери пулса.

— Добре е, билките действат. Довечера ще бъде върхът на кризата, но утре ще се чувстваш по-добре.

Успях да промълвя едва чуто:

— Благодаря ви, доктор Сок.

Той се пресегна и сложи ръка на слънчевия ми сплит. Почти в същия миг всичко в тялото ми се напрегна. Струваше ми се, че главата ми ще се пръсне. Треската направо ме изгаряше, жлезите ми пулсираха. Най-лошо от всичко беше една ужасна, прогаряща болка в десния крак, на мястото на раната.

— Стига, Сократ, спри това! — извиках.

Той отдръпна ръка и аз се сринах в леглото.

— Само въведох в тялото ти малко повече енергия, отколкото си свикнал да има — обясни той. — Това ще ускори процеса на оздравяване. Усещането за горене е само там, където имаш възли. Ако се беше освободил от задръстванията — ако умът ти беше чист, сърцето — отворено, и тялото ти — освободено от напрежението, ти щеше да усетиш тази енергия като неописуемо удоволствие — по-хубаво и от секса. Щеше да ти се стори, че си в рая и в известен смисъл щеше да си прав.

— Понякога ме плашиш, Сократ.

— По-висшите хора винаги внушават боязън и страхопочитание — засмя се той. — В някои отношения ти също си по-висш, Дан, поне отвън. Изглеждаш като воин — строен, гъвкав и силен, благодарение на дългата си подготовка като гимнастик. Но ти предстои да свършиш още много работа, докато извоюваш този вид здраве, на което се радвам аз.

Бях прекалено слаб, за да споря. Влезе сестрата.

— Време е да ви премерим температурата, господин Милман. Сократ учтиво стана при влизането й. Аз лежах в леглото бледен и окаян на вид. Никога досега не бях усещал толкова силно контраста между нас двамата. Сестрата се усмихна на Сократ и той й се ухили широко в отговор.

— Мисля, че с малко почивка синът ви ще бъде съвсем наред — каза тя.

— Точно това му казвах и аз — съгласи се Сок с греещ поглед. Тя пак му се усмихна — дали не флиртуваше? С бяло прошумоляване тя излезе от стаята, изглеждаше шеметно привлекателна.

Сократ въздъхна.

— Има нещо в жените с униформа… — после сложи ръка на челото ми. Потънах в дълбок сън.

На следващата сутрин се чувствах нов човек. Докторът вдигна вежди, докато преглеждаше далака ми, опипа дали са подути жлезите и отново провери картона ми. Беше направо смаян.

— Не мога да намеря нищо нередно у вас, господин Милман — звучеше почти като че ли се извинява. — Можете да се приберете у дома след обяда… м-м, почивайте си много — и излезе, взирайки се в картона ми.

Сестрата отново прошумоля на вратата.

— Помощ! — извиках аз.

— Да? — каза тя, влизайки.

— Не мога да си го обясня, сестро. Изглежда имам проблеми със сърцето. Всеки път, когато минете, то се разбива.

— Искате да кажете, че забива по-силно ли? — попита тя.

— О, наречете го както искате. Тя се усмихна и каза:

— Май сте готов да си отивате вкъщи.

— Всички така ми казвате, обаче до един грешите. Сигурен съм, че ще имам нужда от частни медицински грижи. Усмихвайки се привлекателно, тя се обърна и излезе.

— Сестро! Не ме оставяйте — извиках подире й.

Същия следобед, докато вървях към къщи, ме изуми подобрението в крака ми. Още накуцвах силно, замятайки бедро настрани при всяка крачка, но почти можех да ходя без бастуна. Може би това имаше нещо общо с магичното уринолечение на Сок или със зареждането на батериите, което ми бе направил.

Учебната година бе започнала и отново бях заобиколен от други студенти, книги и домашни, но за мен всичко това сега беше на втори план. Можех да играя играта, без да се притеснявам. Имах да правя много по-важни неща в една малка бензиностанция на запад от университета.

След като си подремнах доста дълго, отидох в бензиностанцията. Щом седнах, Сок каза:

— Много работа за вършене.

— Каква, например? — попитах аз, прозях се и се протегнах.

— Основен ремонт.

— Доста работа, а?

— Наистина доста, ще ремонтираме теб.

— О, така ли? — казах аз. „Ох, по дяволите“, помислих си.

— Като феникс, ти ще се хвърлиш в огъня и ще се въздигнеш от пепелта си.

— Готов съм! — казах аз. — Едно от твърдите ми решения за новата година ще бъде да спра поничките.

Сократ се засмя и каза:

— Де да беше толкова просто. В момента ти си една задръстена маса от усукани схеми и допотопни навици. Ще трябва да промениш навиците си в действията, мисленето, сънуването и начина да гледаш на света. По-голямата част от това, което си ти, е поредица от лоши навици.

Той започваше да ме дразни.

— По дяволите, Сократ, преодолях някои трудни премеждия и все още правя най-доброто, което мога. Не можеш ли да проявиш поне малко уважение?

Сократ отметна глава назад и се разсмя. После дойде до мен и ми издърпа ризата. Докато я загащвах отново, той ми разроши косата.

— Чуй ме, о, Велики палячо, всеки иска уважение. Но не става просто като кажеш „Моля, уважавайте ме.“ Трябва да заслужиш уважение, като се държиш достойно — а уважението на един воин не се заслужава лесно.

Преброих до десет, след което попитах:

— Как тогава да заслужа вашето уважение, о, Велик и Страховит Воин?

— Като смениш ролята си.

— За коя роля става дума?

— За ролята ти на „ах, горкичкият аз“ естествено. Престани да се гордееш толкова с посредствеността, покажи малко дух! — ухилен, Сократ скочи и закачливо ме плясна по бузата, после ме ръгна в ребрата.

— Престани! — изкрещях аз, нямах никакво настроение за игричките му. Посегнах да го сграбча за ръката, но той леко скочи върху бюрото. Оттам прелетя над главата ми, извъртя се и ме повали на дивана. Ядосано се надигнах на крака и се опитах да го изблъскам, но в момента, в който го докоснах, той отскочи назад и прелетя над бюрото. Аз паднах по лице на килима.

— Дявол да те вземе! — изкрещях вбесено, като гледах на кръв.

Той се изниза през вратата към гаража. Впуснах се, куцукайки подире му.

Сократ кацна на една броня и почеса глава.

— Я, ти май си ядосан, Дан.

— Изумителна наблюдателност — запелтечих задъхано.

— Добре де — каза той. — Като се вземе предвид затрудненото ти положение, нормално е да си ядосан — но гледай само да насочиш този гняв мъдро — Сок сръчно започна да сменя свещите на един фолксваген. — Гневът е едно от основните ти оръжия, за да трансформираш старите си навици — той развинти една стара свещ с френския ключ — и да ги замениш с нови. — После намести новата и я затегна здраво с ключа.

— Гневът може да изгори старите ти навици. Както виждаш, страхът и мъката възпират действието, гневът подтиква към действие. Когато се научиш да използваш правилно гнева си, можеш да трансформираш страха и тъгата в гняв, а гневът — в действие. Това е тайната на вътрешната алхимия на твоето тяло.

Като се върнахме в офиса, Сократ наля минерална вода и направи чаения специалитет на вечерта — от розови шипки — а през това време продължаваше да говори.

— Ти имаш много навици, които отслабват силата ти. Тайната на промяната е да фокусираш цялата си енергия не в борбата със старите навици, а за изграждането на нови.

— Как мога да контролирам навиците си, като не мога да овладея дори емоциите си, Сок?

Той се облегна назад в стола си.

— Виж как стоят нещата: когато умът ти създаде проблем, когато се възпротиви на живота такъв, какъвто е в момента, тялото ти се изпълва с напрежение и ти усещаш това напрежение като „емоция“, интерпретирана в различни думи: „страх“, „тъга“, „гняв“. Истинската емоция, Дан, е чиста енергия, която тече свободно из тялото.

— Това означава ли, че воинът никога не изпитва нормалните разстройващи емоции?

— В известен смисъл е така. Но все пак емоциите са естествена човешка способност, начин на изразяване. Понякога е добре да дадеш израз на страха, тъгата или гнева — обаче енергията трябва да се насочи изцяло навън, а не да се задържа вътре. На емоциите трябва да дадеш пълен израз, с цялата си сила, тогава те ще изчезнат, без да остане и следа. Така че начинът да контролираш емоциите си е да ги оставиш да текат, да ги оставиш да си отидат.

Аз станах, вдигнах свирещия чайник от котлона и налях от димящия чай.

— Можеш ли да ми дадеш конкретен пример, Сократ?

— Ами, да — каза той. — Да постоиш известно време с едно бебе, например.

Усмихнах се и задухах чая си.

— Странно, никога не бях си мислил за бебетата като за майстори на емоционалния контрол.

— Когато на бебето нещо не му е наред, то се изразява с адски писъци — само с рев. Изобщо не се чуди дали би трябвало да заплаче. Вземеш ли го на ръце или го нахраниш, само секунди след това сълзите му секват. Ако бебето е ядосано, то те кара да разбереш това по съвсем категоричен начин. Но пък после много бързо му минава, можеш ли да си представиш едно бебе да се чувства виновно за гнева си? Бебетата просто му дават воля, после го забравят. Дават му пълен израз, след което млъкват. Пеленачетата са много добри учители и демонстрират чудесно правилното използване на енергията. Научиш ли това, ще можеш да трансформираш всеки свой навик.

Един форд ранчеро спря на бензиностанцията. Сократ се запъти към шофьорското място, а аз ухилен грабнах маркуча и отвинтих капачката на резервоара. Вдъхновен от неговото просветляващо откровение за контролирането на емоциите, аз се провикнах над покрива на автомобила:

— Само кажи какво да правя и ми развържи каишката, Сок.

Ще ги разкъсам на парченца аз тия гадни навици! — едва тогава погледнах пътниците — три потресени монахини! Задавих се от думите си и, изчервен, се залових да мия стъклата. Сократ само се облегна на колонката и покри лице с дланите си.

Щом за голямо мое облекчение ранчерото си тръгна, пристигна друг клиент. Беше пак онзи рус мъж — с къдравата брада. Той изскочи от колата и обхвана Сократ в огромната си мечешка прегръдка.

— Радвам се да те видя, Джоузеф, както винаги — каза му Сократ.

— И аз така… Сократ беше, нали? — и той ми отправи една дяволита усмивка.

— Джоузеф, тази млада машина за въпроси се нарича „Дан“. Натискаш копчето и той задава въпрос. Чудесно е да имаш такова нещо край себе си, наистина, особено ако нямаш с кого да си говориш.

Джоузеф ми стисна ръката.

— Поукротил ли се е старецът в залеза на живота си? — попита ме той с широка усмивка.

Преди да успея да го уверя, че Сок, изглежда, е по-заядлив от всякога, „старецът“ се намеси:

— А, всъщност съм станал доста ленив — на Дан му е много по-лесно, отколкото на теб.

— О, разбирам — каза Джоузеф със сериозна физиономия. — Не си го водил на пробег от 100 мили, а и още не сте минали упражнението с жаравата, нали?

— Ами, къде ти! Едва започваме, още сме на основните неща — как да яде, да ходи и да диша.

Джоузеф се засмя от сърце. Улових се, че и аз се смея заедно с него.

— Като стана дума за ядене — добави той, — защо двамата не наминете сутринта в кафенето? Ще бъдете мои лични гости и ще ви спретна нещо за закуска.

Тъкмо щях да кажа: „О, много бих искал, но наистина не мога“ и Сократ ме изпревари:

— С удоволствие. Сутрешната смяна идва след половин час — и тогава ще наминем.

— Чудесно. Е, до тогава — той подаде на Сок пет долара за бензина и си тръгна.

Заинтересувах се за Джоузеф.

— И той ли е воин като теб, Сок?

— Никой не е воин като мен — отвърна той и се засмя. — Нито пък някой би го пожелал. Всеки мъж или жена има природни дарби. Докато ти, например, се отличаваш в гимнастиката, Джоузеф е майстор в приготвянето на храна.

— Искаш да кажеш в готвенето?

— Не точно. Джоузеф почти не обработва топлинно храната, това разгражда природните ензими, нужни за пълното й смилане. Той приготвя естествени храни по начин, който скоро сам ще видиш. Веднъж опиташ ли кулинарната магия на Джоузеф, повече няма да стъпиш в закусвалня за бързо хранене.

— И какво му е толкова особеното на неговото готвене?

— Всъщност само две неща — и двете много фини. Първо, той влага цялото си внимание в това, което прави, второ, любовта, в буквалния смисъл, е една от основните съставки на всичко, което прави. Вкусът й ти остава дълго време след яденето.

Смяната на Сок — един върлинест тийнейджър, пристигна с обичайното си изръмжаване вместо поздрав. Ние си тръгнахме, пресякохме улицата и поехме на юг. Забързах, накуцвайки, за да следвам широката крачка на Сократ. Спускахме се по живописни малки улички, за да избегнем претовареното движение в този час на сутринта.

Под стъпките ни шумоляха изсъхнали листа, докато минавахме край многообразието от сгради, характерно за жилищния район на Бъркли — смесица от стилове — викториански, испански колониален, неоалпийски фънк и подобните на кутийки малки блокове, подслоняващи повечето от 30-те хиляди студенти.

Както вървяхме, Сократ заговори:

— Дан, ще ти е нужно огромно количество енергия, за да се провреш през мъглите на ума си и да откриеш вратата. За тази цел е изключително важно да се заемеш с пречистващи, възстановителни практики.

— Би ли повторил малко по-ясно, моля?

— Ще те разглобим, ще те почистим и после пак ще те сглобим.

— О, защо не ми го каза така още първия път? — подразних го аз.

— Ще трябва да усвоиш наново всяка своя човешка функция — движение, спане, дишане, мислене, усещане и особено хранене. От всички човешки дейности храненето е едно от най-важните неща за стабилизирането ти.

— Чакай малко, Сократ. С храненето наистина нямам никакви проблеми. Аз съм строен, общо взето се чувствам доста добре, а гимнастиката доказва, че имам достатъчно енергия. Каква разлика, ако променя няколко неща в диетата си?

— Сегашната ти диета — каза той и вдигна поглед към слънчевите клони на едно красиво дърво — може да ти дава „нормално“ количество енергия, но голяма част от това, което ядеш, те кара да се чувстваш отпаднал, отразява се негативно на настроението ти, понижава твоето ниво на осъзнаване и не позволява на тялото ти да достигне оптимална жизненост. Неуравновесената диета оставя в организма ти токсични вещества, което в дългосрочен план засяга дълголетието ти. Повечето от твоите душевни и емоционални проблеми могат да се сведат до минимум просто като отделяш внимание на правилното хранене.

— Как може смяната на диетата да се отрази на енергията ми? — възразих аз. — Искам да кажа, аз поемам калории, а те представляват определено количество енергия.

— Това е традиционният възглед, но той е повърхностен, воинът трябва да различава по-фини въздействия. Основният ни източник на енергия в тази система — каза той и с широк жест изобрази Слънчевата система, — е слънцето. Но общо взето, човешкото същество — тоест ти…

— Мерси за комплимента.

— … на сегашното си ниво на еволюция не е развило способността да използва пряко слънчевата енергия, ти не можеш да „се храниш със слънчева светлина“, освен по някои ограничени начини. Когато човечеството най-сетне развие тази способност, храносмилателните органи ще закърнеят и компаниите, които произвеждат разхлабителни, ще фалират. Но засега храната е тази форма на складирана слънчева светлина, която ти е нужна.

Правилната диета ще ти позволи да използваш възможно най-пряко слънчевата енергия. Произтичащото от нея натрупване на енергия ще отвори сетивата ти, ще разшири осъзнаването ти и ще изостри концентрацията ти като бръснач.

— И всичко това ще стане само като престана да ям тарталети?

— Да, като престанеш да ядеш тарталети и още някои други боклуци.

— Веднъж един японски гимнастик-олимпиец ми каза, че не се броят лошите ти навици, а само добрите.

— Това означава, че добрите ти навици трябва да станат толкова силни, че да анулират безполезните — Сократ посочи напред към едно малко кафене на „Шатък“, близо до „Ашби“. Бях минавал много пъти оттам, без всъщност да го забележа.

— Значи ти вярваш в естествените храни, Сок? — попитах аз, докато прекосявахме улицата.

— Не е въпрос на вярване, а на правене. Едно нещо ще ти кажа: аз ям само това, което е здравословно, и ям само толкова, колкото ми е нужно. За да оцениш онова, което ти наричаш естествени храни, трябва да изостриш инстинктите си, трябва да станеш природен човек.

— Звучи ми доста аскетично. Ти не си ли хапваш понякога поне по един малък сладолед?

— Диетата ми отначало може да ти се стори спартанска, Дан, в сравнение с твоите глезотии, които наричаш „умереност“, но начинът, по който се храня аз, всъщност е изпълнен с наслада, защото съм развил способността да се наслаждавам на най-простите храни. И с теб ще стане така.

Почукахме на вратата и Джоузеф отвори.

— Заповядайте, заповядайте — покани ни ентусиазирано той, сякаш ни посрещаше в собствения си дом. Всъщност това наистина изглеждаше като дом. Дебели килими покриваха пода на малкото предверие. Вътре в салона имаше тежки, полирани, грубо издялани маси, а меките столове с прави облегалки приличаха на антики. По всички стени висяха гоблени, освен на една, която беше почти изцяло закрита от огромен аквариум с многоцветни риби. Утринната светлина се лееше през остъкления таван. Седнахме точно под него, в топлите лъчи на слънцето, от време на време засенчвано от минаващите облаци.

Джоузеф се приближи, понесъл над главата си две чинии. Поднесе ни ги с изкусен замах, първо на Сократ, после на мен.

— Ах, колко вкусно изглежда! — възкликна Сократ и затъкна салфетка на врата си. Сведох поглед. В бялата чиния пред мен имаше един нарязан морков и малко маруля. Зяпнах от смайване.

От изражението ми Сократ едва не падна от стола си от смях, а Джоузеф трябваше да се подпре на масата.

— А-а — казах аз и въздъхнах от облекчение. — Значи е майтап, а?

Без думичка да каже, Джоузеф отнесе чиниите и се върна с Две красиви дървени паници. Във всяка имаше по едно съвършено оформено, миниатюрно копие на планина. Самата планина беше хармонично съчетание от оранжев пъпеш и жълт пъпеш от сорта „медена роса“. Малки парченца орехи и бадеми, всяко издялано поотделно, представляваха кафяви морени.

Скалистите зъбери бяха направени от ябълки и тънки резенчета сирене. Дърветата бяха направени от множество стръкчета магданоз, всяко подрязано в съвършена форма, като дръвче бонзай. Снежна покривка от кисело мляко покриваше върха. В подножието бяха разпръснати нарязани наполовина гроздови зърна и кръг от пресни ягоди. Седях и гледах вторачено.

— Джоузеф, толкова е красиво! Не мога да изям такова нещо, искам да го снимам.

Забелязах, че Сократ вече беше започнал да яде, както винаги бавно и на съвсем малки хапки. Аз се нахвърлих лакомо на планината и почти привършвах, когато Сократ внезапно започна да се тъпче като свиня. Осъзнах, че имитира мен.

Постарах се съвестно да взимам малки хапки и между тях да дишам дълбоко, както правеше той, но това ми се струваше потискащо бавно.

— Насладата, която ти получаваш от храненето, Дан, се свежда до вкуса на храната и усещането за напълнен корем. Трябва да се научиш да се наслаждаваш на целия процес — предшестващия глад, внимателното приготовление, красивото подреждане на масата, дъвченето, дишането, мириса, вкуса, преглъщането и усещането за лекота и енергия след яденето. Накрая можеш да се насладиш на пълното и леко освобождаване от храната след смилането й. Когато отделяш внимание на всеки от тези елементи, ще започнеш да оценяваш простите ястия и няма да ти е нужна толкова много храна.

— Иронията в сегашните ти хранителни навици е, че докато се притесняваш да не пропуснеш едно ядене, ти не осъзнаваш напълно това, което в момента ядеш.

— Никога не съм се притеснявал да не пропусна ядене — възразих аз.

— Радвам се да го чуя. В такъв случай няма да ти е чак толкова трудно следващата седмица. Това ядене ти е последното за следващите седем дни.

По-нататък Сок ми описа пречистващата диета, която щях да започна веднага. Разреден плодов сок или чист билков чай щеше да бъде единствената ми храна.

— Но, Сократ, аз имам нужда от протеини и желязо, за да заздравее кракът ми, нужна ми е енергия за гимнастиката — напразно. Сократ можеше да бъде и много неразумен човек.

Помогнахме на Джоузеф в някои дреболии, поговорихме си още малко, после му благодарихме и си тръгнахме. Вече бях гладен. Докато се връщахме към университския град, Сократ обобщи реда, който трябваше да следвам, докато тялото ми си възвърне природните инстинкти.

— След година-две няма да имаш нужда от правила. Засега обаче оставяш настрана всички храни, които съдържат рафинирана захар и брашно, месо и яйца, както и всякакви наркотици като кафе, алкохол, тютюн или каквато и да било друга безполезна храна. Ще ядеш само пресни, непреработени, нерафинирани храни, без химически добавки. По начало гледай закуската ти да се състои от пресни плодове, може би с малко извара или кисело мляко. Обядът ти, основното ядене, трябва да бъде от сурова салата, печен или задушен картоф, може малко сирене, пълнозърнест хляб или варено жито. Вечерята трябва да е сурова салата и от време на време леко задушени зеленчуци. Добавяй към всяко ядене сурови, неосолени ядки и семена.

— От всичко това виждам, че си страхотен спец по ядките и заядките, Сок — измрънках аз.

На връщане минахме покрай един магазин за хранителни стоки. Понечих да вляза и да си купя нещо сладко, но си спомних, че повече не ми се позволява да ям купешки сладкиши до края на живота ми! А пък през следващите шест дни и двадесет и три часа изобщо нищичко нямаше да ям.

— Сократ, гладен съм.

— Никога не съм казвал, че тренировката на един воин е фасулска работа.

Минахме през територията на университета точно в почивката, така че площад „Спроул“ гъмжеше от хора. Заглеждах се с копнеж подир красивите състудентки. Сократ докосна ръката ми.

— Това ми напомни още нещо, Дан: кулинарните сладости не са единствената глезотия, която ще трябва да избягваш известно време.

— Виж ти! — заковах се на място. — Искам да бъда напълно сигурен, че не съм те разбрал погрешно, Сок. Може ли по-конкретно?

— О, да. Можеш естествено да се наслаждаваш на близки, сърдечни връзки, но докато не станеш достатъчно зрял, ще трябва да се въздържаш напълно от сексуални занимания. Казано още по-просто: дръж си го в гащите.

— Но, Сократ — оспорих думите му аз, сякаш животът ми беше изправен пред съд, — това е старомодно, пуританско, безсмислено и нездравословно. Едно е да намаля храната, но това тук е съвсем друго! — И започнах да му привеждам цитати от „Философията на «Плейбой», Албърт Елис, Робърт Римър, Джаклин Сюзън и «Маркиз дьо Сад». Прибягнах дори до «Рийдърс Дайджест» и рубриката «Скъпи Аби», но нищо не го трогна.

Той каза:

— Излишно е да се захващам да ти обяснявам доводите си, просто се налага в бъдеще да намираш тръпка в свежия въздух, прясната храна, прясната вода, прясното осъзнаване и слънчевата светлина.

— Как изобщо мога да следвам всички правила, които ти ми налагаш?

— Поразмишлявай над последния съвет, който Буда е дал на последователите си.

— И какво им е казал той? — попитах го и зачаках вдъхновителен отговор.

— «Правете възможно най-доброто» — и след тези думи той се загуби в тълпата.

През следващата седмица започнаха ритуалите по моето посвещаване. Докато стомахът ми къркореше, Сократ изпълваше нощите ми с «основни» упражнения, учеше ме как да дишам по-дълбоко и по-бавно — със затворена уста и език допрян до небцето. Бъхтех се да правя възможно най-доброто, изпаднал в някаква летаргия, в очакване на следващия ми (уф!) разреден плодов сок и билков чай, мечтаех си за пържоли и палачинки. А всъщност никога не съм обичал особено пържолите и палачинките!

Един ден той ми казваше да дишам от корема, а на следващия — да дишам от сърцето. Започна да ми прави забележки за походката, за начина, по който говоря или че очите ми блуждаели из стаята така, както «умът ми блуждаел из вселената». Нищо, което правех, изглежда не го удовлетворяваше.

Непрекъснато ме поправяше, понякога спокойно, понякога много остро. «Правилната стойка е начин да бъдеш в унисон с гравитацията, Дан. Правилната нагласа е начин да бъдеш в унисон с живота.» И неща от този род.

Третият ден от диетата беше най-тежък. Чувствах се отмалял и разнебитен, имах главоболие и лош дъх.

— Всичко е част от пречистващия процес, Дан. Тялото ти се изчиства, освобождава се от натрупаните токсини.

По време на тренировките единственото, което правех, бе да разтягам мускулите си в легнало положение.

На седмия ден от диетата се чувствах наистина много добре — дори взех да се перча. Имах чувство, че бих могъл да продължа още. Гладът ми бе изчезнал; на негово място усещах единствено приятна отпадналост и чувство за лекота. На тренировките определено ставах по-добър. Ограничаван единствено от слабия си крак, аз тренирах усилено, но се чувствах релаксиран и по-гъвкав от всякога.

Когато на осмия ден започнах захранването, отначало със съвсем малки количества плодове, трябваше да използвам цялата сила на волята си, за да не започна да се тъпча с всичко, което ми беше позволено да ям.

Сократ не търпеше никакви оплаквания и никакви възражения. Всъщност той искаше изобщо да не говоря, освен при крайна необходимост.

— Без повече празни приказки — каза ми той. — Онова, което излиза от устата ти, е точно толкова важно, колкото и това, което влиза в нея.

Поне така можах да цензурирам безсмислените си коментари, които обикновено ме караха да приличам на глупак. Всъщност веднъж като му хванах цаката, се чувствах много добре да говоря по-малко. Някак си ставах по-спокоен. Но след няколко седмици ми писна.

— Сократ, обзалагам се на един долар, че ще мога да те накарам да кажеш повече от две думи.

Той протегна длан към мен и каза:

— Загуби.

Заради гимнастическите си успехи в миналото аз преливах от кураж и увереност през първия месец и нещо. Не след дълго обаче осъзнах, че — както беше казал Сократ — хич нямаше да ми е лесно.

Главният ми проблем беше как да се пригодя социално към приятелите си. С Рик и Сид водехме момичетата си на пица в «Лавал». Всички, включително и моето момиче, си разделяха една огромна пица с наденички, аз си поръчвах малък, пълнозърнест, вегетариански сандвич. Те си взимаха млечен шейк или бира, аз си пиех ябълковия сок. След това решаваха да отидем в сладоледената къща «Фентънс». Докато те ядяха мелбите си, аз смучех парче лед. Гледах ги завистливо, те пък ме гледаха с известно раздразнение. Вероятно ги карах да се чувстват гузни. Социалният ми живот рухваше под бремето на строгия ми режим.

Заобикалях по странични улици, за да избягвам сладкарниците, лавките за сандвичи и откритите ресторанти край университета. Давах си сметка за копнежите и желанията си, но успявах да се преборя с тях. Ако се превърнех в мекотело пред една поничка с желе, просто нямаше да мога да погледна Сократ в очите.

С течение на времето обаче започнах да усещам все по-голяма съпротива. Оплаках се на Сократ, въпреки мрачния му вид:

— Сок, вече не си забавен. Станал си обикновено сърдито старче, дори вече не светиш.

Той ме изгледа намръщено.

— И никакви фокуснически трикове вече.

Точно така си беше — никакви трикове, никакъв секс, никакви пържени картофки, хамбургери, шоколадчета, понички, никакви забавления и почивка, само строга дисциплина на бензиностанцията и извън нея.

Януари премина мудно, изтече февруари, а сега и март почти отминаваше. Отборът приключваше сезона без мен.

Отново споделих със Сократ чувствата си, но той не ми предложи никаква утеха, нито подкрепа.

— Сократ, станал съм същински духовен бойскаут. Приятелите ми вече не искат да излизат с мен. Ти ми съсипваш живота! Опасявам се, че ще се превърна в съсухрен, стар…

Прекъсна ме смехът му.

— Дан, ако те е страх от дехидратация, мога да те уверя, че покойната ми съпруга ме смяташе за доста сочен.

— Твоята съпруга?

Той отново се разсмя на изуменото ми изражение. После ме погледна, сякаш щеше да добави още нещо. Но се залови отново с книжата си и каза само:

— Прави възможно най-доброто.

— Е, благодаря за вълнуващия, насърчителен разговор — дълбоко в мен ми беше обидно, че друг човек — пък бил той дори и Сократ — управлява живота ми.

И все пак, стиснал зъби, изпълнявах всяко изискване с твърда решимост, докато един ден по време на тренировка дойде ослепителната сестра, която играеше главната роля в еротичните ми фантазии от престоя ми в болницата насам. Тя тихо седна и загледа въздушните ни упражнения. Забелязах как почти веднага всички в гимнастическия салон се изпълниха с прилив на нова енергия, а и аз не правех изключение.

Престорих се, че съм погълнат от тренировката, но от време на време я поглеждах с ъгълчето на очите си. Прилепналият й копринен панталон и блузка без ръкави ме разсейваха, умът ми непрекъснато се отнасяше към по-екзотични форми на гимнастика. През останалата част от тренировката остро съзнавах, че тя ме наблюдава.

Изчезна точно преди края на тренировката. Аз се изкъпах, преоблякох се и тръгнах нагоре по стълбите. На площадката горе стоеше тя, облегната съблазнително на парапета. Изобщо не помня как съм изкачил последните стъпала.

— Здравей, Дан Милман. Аз съм Валери. Изглеждаш много по-добре от времето, когато се грижех за теб в болницата.

— По-добре съм, сестро Валери — ухилих се аз. — И толкова се радвам, че вие се грижехте за мен.

Тя се засмя и се протегна изкусително.

— Дан, дали би ми направил една голяма услуга. Да ме изпратиш до вкъщи? Вече мръква, а ме следи някакъв непознат.

Тъкмо щях да кажа, че вече е април и слънцето нямаше да залезе поне още един час, но си помислих: «Какво толкова — дребна подробност».

Вървяхме, разговаряхме и накрая се озовах на вечеря в апартамента й. Тя отвори бутилката си със «специално вино за специални случаи». Отпих само една глътка, но това се оказа началото на края. Направо цвърчах, по-сгорещен от пържола на скарата. В един момент тънко гласче ме попита: «Ти мъж ли си или мекотело?» Друго гласче отговори: «Аз съм едно възбудено мекотело». Тази нощ се издъних по всички параграфи, които бях спазвал. Ядох от всичко, което тя ми сервираше. Започнах със супа от миди, после пържола и салата. А за десерт — няколко порции Валери.

През следващите три дни не можах да спя добре, затормозен как да представя изповедта си на Сократ. Подготвих се за най-лошото.

През онази нощ влязох в офиса и му разказах всичко, без да се оправдавам. Зачаках със затаен дъх реакцията му. Сократ дълго време не проговори. Накрая каза:

— Забелязах, че още не си се научил да дишаш — преди да успея да отговоря, той вдигна ръка. — Дан, аз разбирам как би предпочел един сладолед или палуване с красива жена пред Пътя, който ти показвам, но ти можеш ли да разбереш? — той помълча. — Тук няма похвали, няма упреци. Сега вече разбираш колко властен е гладът на стомаха и слабините. Това е добре. Но помисли над следното: поисках от теб да правиш възможно най-доброто. Това ли беше най-доброто наистина?

Сократ включи очите си на «ярко»; блясъкът им ме прониза.

— Върни се след месец, но само ако си спазвал строго режима. Срещай се с младата жена, ако искаш; дарявай я с внимание и искрени чувства, но каквито и пориви да изпитваш, води се от по-висшия ред!

— Ще го правя, Сократ, кълна се, че ще го направя! Сега наистина разбирам.

— Нито взетото решение, нито разбирането ще те направят по-силен. Решимостта съдържа искреност, логиката съдържа яснота, но и двете не носят енергията, която ще ти трябва. Нека гневът бъде твоето решение, твоята логика. Ще се видим след месец.

Съзнавах, че ако отново пренебрегнех режима, това щеше да бъде краят за мен и Сократ. С нарастваща вътрешна решимост аз си казвах: «Никаква прелъстителна жена, поничка или парче печено кравешко месо няма повече да притъпят волята ми. Или ще овладея поривите си, или ще умра».

Валери ми се обади на следващия ден. В мен се надигнаха всичките познати тръпки при звука на гласа й, който толкова скоро бе стенал в ушите ми.

— Дани, много ми се иска да те видя довечера. Свободен ли си? О, добре. Свършвам работа в седем. Да те чакам ли в гимнастическия салон? Добре, ще се видим тогава — чао.

Вечерта я заведох в кафенето на Джоузеф за върховна салатена изненада. Забелязах, че Валери флиртуваше с Джоузеф. Той беше своето обичайно сърдечно «аз», но не показваше признаци да откликва на флирта й.

По-късно отидохме в апартамента й. Седнахме и си поговорихме. Тя ми предложи вино, аз поисках сок. Тя погали косата ми и ме целуна нежно, шепнейки в ухото ми. Отвърнах на целувката със страст. Тогава вътрешният ми глас се обади ясно и силно. «Я се освести. Спомни си каквото трябва.»

Изправих се на дивана и си поех дълбоко дъх. Хич нямаше да е лесно. Тя също се изправи и вдигна ръце да поприглади косата си.

— Валери, знаеш, че те намирам за много привлекателна и вълнуваща, обаче спазвам определен… ъ-ъ… личен режим, който вече не ми позволява това, което се канехме да направим. Приятна ми е компанията ти и бих искал пак да се виждаме. Но ти предлагам отсега нататък да мислиш за мен като за близък приятел, нещо като любящ с-с-свещеник — чак не можах да го произнеса.

Тя си пое дълбоко дъх и пак приглади коса.

— Дан, чудесно е наистина да си с човек, който не се интересува само от секс.

— Е — казах аз окуражен. — Радвам се да го чуя, понеже знам, че можем да имаме много общи неща освен леглото.

Тя погледна часовника си.

— О, колко късно стана, а утре съм рано на работа, така че ще ти кажа лека нощ, Дан. Благодаря за компанията. Много приятно ми беше.

Звъннах й на другия ден, но даваше заето. Обадих се и на по-другия и накрая се свързах с нея.

— През следващите няколко седмици ще бъда много заета с изпитите за медицински сестри.

Видях я след една седмица, когато дойде към края на тренировката, за да вземе Скот, едно друго момче в отбора. Двамата минаха точно покрай мен, докато се качвах по стълбите — толкова наблизо, че усетих парфюма й. Тя учтиво кимна и ми каза здрасти.

Скот ме погледна закачливо и ми смигна многозначително. Не знаех, че може толкова да ме заболи просто от едно намигване.

С отчаян глад, който една сурова салата изобщо не можеше да задоволи, аз се озовах пред «Чарбройлер». Взех да душа цвърчащите на скарата наденички, подправени със специален сос. Спомних си всички прекрасни случаи, когато бях идвал тук да ям хамбургер с маруля и домати — и то с приятели. Замаян, влязох без да мисля, отидох направо на касата и се чух как казвам:

— Един препечен с двойно сирене, моля.

Жената ми го подаде и аз седнах, поднесох го към устата си и отхапах голяма хапка. Внезапно осъзнах какво правя — избирах между Сократ и един сандвич. Изплюх хапката, ядосано хвърлих сандвича в кофата и излязох. Край — повече нямаше да бъда роб на случайни пориви.

Тази нощ сложи началото на нов прилив на самоуважение и чувство за лична сила. Знаех, че отсега нататък щеше да бъде по-лесно.

В живота ми започнаха да се насъбират дребни промени. От дете страдах от всякакви незначителни симптоми — вечер носът ми почваше да тече от хладния въздух, имах често главоболие, стомашно разстройство и изменчиви настроения, но смятах тези неща за нормални и неизбежни. Сега всичко това беше изчезнало.

Изпитвах постоянно чувство за лекота и енергия, които се излъчваха наоколо. Може би на това се дължеше фактът, че много жени флиртуваха с мен, а децата и кучетата идваха при мен с желание да си играем. Някои от моите съотборници започнаха да търсят съветите ми по свои лични проблеми. Вече не бях малка лодка в бурно море; започвах да се чувствам като Гибралтарската скала.

Разказах на Сократ за изживяванията си. Той кимна.

— Нивото на енергията ти се издига. Хора, животни, дори неща усещат привличане и страхопочитание в присъствието на енергийно поле. Просто така въздейства то.

— Правилата на дома? — попитах аз.

— Правилата на дома — кимна той и продължи: — От друга страна, твърде рано е за самопоздравления. За да запазиш перспективата, по-добре сравнявай себе си с мен. Тогава ще ти стане ясно, че едва си завършил детската градина.

Учебната година свърши, почти без да я усетя. Изпитите минаха гладко, ученето, което винаги ми бе изглеждало като огромна битка, беше станало дребна работа, която просто трябваше да отметна. Разпуснаха отбора за кратка ваканция, след която се събрахме отново за летни тренировки. Започвах да ходя без бастун и дори се опитвах да тичам много бавно по няколко пъти седмично. Продължавах да се насилвам до границите на болката, дисциплината и издръжливостта и естествено продължавах да правя възможно най-доброто по отношение на правилното хранене, правилното движение и правилното дишане — но моето «най-добро» все още не беше много добро.

Сократ започна да повишава изискванията си към мен.

— Сега, когато енергията ти се натрупва, можеш да започнеш да тренираш сериозно.

Практикувах толкова бавно дишане, че едно вдишване и издишване продължаваше цяла минута. Съчетано с пълна концентрация и контрол над определени мускулни групи, това дихателно упражнение сгорещяваше тялото ми като сауна и ми позволяваше да се чувствам добре навън, без значение каква е температурата.

С въодушевление забелязах, че развивам същата сила, която Сок ми бе демонстрирал в нощта, когато се запознахме. За първи път повярвах, че е възможно, макар и малко вероятно, да стана воин от неговия ранг. Вече не се чувствах изоставен от приятелите си, а някак по-висш от тях. Когато някой приятел се оплачеше от заболяване или друг проблем, които знаех, че могат да се излекуват просто като се храни правилно, тогава му разказвах това, което бях научил за отговорността и дисциплината.

Една нощ понесох новооткритата си увереност към бензиностанцията, бях сигурен, че щях да науча някакви древни и недостъпни тайни от Индия, Тибет или Китай. Вместо това, още от вратата ми бе връчен един парцал и ми бе казано да изчистя банята. «Излъскай тоалетните до блясък.» Седмици наред изпълнявах толкова много слугински задачи в бензиностанцията, че не оставаше време за важните ми упражнения. Непрекъснато пренасях гуми, изхвърлях боклук. Чистех гаража и подреждах инструментите. Никога не си бях представял, че е възможно такова нещо, но започваше да ми става скучно със Сократ.

В същото време той беше станал и невъзможно взискателен. Искаше за пет минути да свърша работа колкото за половин час, след това, ако не я бях свършил както трябва, безпощадно ме критикуваше. Държеше се несправедливо, непонятно и дори обидно. Докато възмутено размишлявах над това положение, Сократ влезе в гаража и ме упрекна, че съм оставил кал по пода на банята.

— Но някой е използвал банята, след като я изчистих — възразих аз.

— Без оправдания — скастри ме той и добави: — Изхвърли боклука.

Бях толкова вбесен, че стиснах дръжката на метлата като меч. Почувствах ледено спокойствие.

— Но аз едва преди пет минути изхвърлих боклука! Не помниш ли, старче, или вече те е хванала склерозата?

Той се ухили.

— Говоря за този боклук, маймуно! — той почука по главата си и ми намигна. Изтървах метлата на пода.

Друга една вечер, докато метях гаража, Сократ ме повика в офиса. Седнах навъсен и зачаках поредните заповеди.

— Дан, още не си се научил да дишаш естествено. Станал си доста мързелив и трябва да се концентрираш повече.

Това вече беше капката, която преля чашата. Разкрещях се:

— Ти си мързеливецът — а аз ти върша всичката работа!

Той помълча и ми се стори, че забелязах болка в очите му. После тихо каза:

— Не е редно да крещиш на учителя си, Дан.

Отново си спомних, че с обидите си винаги целеше да ми покаже собствената ми душевна и емоционална неустойчивост, да превърне гнева ми в действие и така да ме подтикне да продължавам напред. Преди да успея да се извиня, той каза:

— По-добре си върви, Дан, и не се връщай, докато не се научиш на учтивост… и не започнеш да дишаш правилно. Може би едно отсъствие ще ти оправи настроението.

Излязох натъжен, с наведена глава. Докато вървях към къщи, си мислех колко търпелив беше той към моите избухвания, оплаквания и вечни въпроси. Всичко, което изискваше от мен, беше с цел да ми помогне. Заклех се никога повече да не му крещя в яда си.

Останал сам, аз се опитвах по-усилено от всякога да преодолея навика си да дишам с напрежение, но изглежда само ставаше по-зле. Ако дишах дълбоко, забравях да си държа езика на небцето, ако пък се сетех да направя това, неусетно се изгърбвах и отпусках. Направо полудявах.

С чувство за пълен провал отидох пак в бензиностанцията да видя Сок и да го помоля за съвет. Заварих го да човърка нещо в гаража. Той ме погледна бегло и каза:

— Махай се.

Ядосан и уязвен, аз мълчаливо закуцуках навън в нощта. Чух гласа му зад себе си:

— След като се научиш да дишаш, направи нещо с чувството си за хумор.

Имах чувство, че смехът му ме преследваше почти до половината път към къщи.

Като стигнах до жилището си, седнах на стъпалата пред входа и се загледах в църквата на отсрещната страна на улицата, без всъщност да виждам нищо пред очите си. Казах си: «Ще взема да зарежа тези невъзможни тренировки». Но сам не си повярвах на думите. Продължих да паса салатите си, избягвайки всякакви изкушения и заинатено се борех с дишането си.

Веднъж, почти по средата на лятото, се сетих за кафенето на Джоузеф. До неотдавна бях толкова зает денем с тренировките, а нощем — със Сок, че не бях намерил време да го посетя. Сега, помислих си тъжно, нощите ми са напълно свободни. Отидох в кафенето му по времето, когато затваряше. Беше празно, намерих Джоузеф в кухнята, с любов чистеше изящните порцеланови съдини.

Джоузеф и аз бяхме толкова различни. Аз съм невисок, мускулест, атлетичен, с къса коса и гладко избръснато лице; а Джоузеф беше висок, слаб, дори изглеждаше крехък, с мека, къдрава руса брада. Аз се движех и говорех бързо, той правеше всичко бавно и внимателно. Въпреки различията ни или може би точно поради тях, той много ми допадаше.

Разговаряхме до късно вечерта, докато му помагах да подреди столовете и да измете пода. Дори като говорех, аз се съсредоточавах, колкото ми беше възможно, в дишането, поради което изпуснах една чиния и се спънах в килима.

— Джоузеф — попитах го аз, — Сократ наистина ли те е карал да пробягаш 100 мили?

— Не, Дан — засмя се той. — Темпераментът ми не е много подходящ за атлетични подвизи. Сократ не ти ли е казал? Аз бях негов готвач и личен прислужник в продължение на много години.

— Не, никога не е споменавал. Но как може да си му бил прислужник много години? Ти едва ли си на повече от двадесет и осем или двадесет и девет години.

Джоузеф грейна в усмивка.

— Е, малко по-старичък съм — на петдесет и две.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна. Определено всички тези занимания водеха до нещо.

— Но ако не си се занимавал особено с физическата си форма, какво си правил тогава? В какво се състоеше твоето обучение?

— Дан, аз бях много избухлив и егоцентричен млад човек. И като предявяваше изключително сурови изисквания към службата ми, той ме научи да се раздавам, с истинско щастие и любов.

— А какво по-добро място да се научиш да служиш — казах аз — от една бензиностанция!

Джоузеф се усмихна и каза:

— Той не винаги е работел на бензиностанция, да ти кажа. Имал е изключително необикновен и разнообразен живот.

— Разкажи ми за това! — настойчиво го помолих аз.

— Сократ не ти ли е разказвал за миналото си?

— Не, предпочита да си го пази в тайна. Не знам дори къде живее.

— Нищо чудно. Е, тогава по-добре и аз да го запазя в тайна, докато той сам не пожелае да ти каже.

Прикривайки разочарованието си, аз попитах:

— И ти ли си го нарекъл Сократ? Това ми изглежда доста невероятно съвпадение.

— Не, обаче новото му име, точно като новият му ученик, има дух — усмихна се той.

— Спомена, че имал много сурови изисквания към теб.

— Да, много сурови. Каквото и да правех, все не беше достатъчно добро. А хрумнеше ли ми дори една отрицателна мисъл, той винаги узнаваше и ме прогонваше за цели седмици.

— Всъщност аз може би няма да съм в състояние да се срещна повече с него.

— О? Защо така?

— Каза ми да не му се мяркам повече, докато не се науча да дишам правилно — без напрежение и естествено. Непрекъснато опитвам, но просто не мога.

— А, това ли било? — каза той и остави метлата. Дойде до мен и сложи едната си ръка на корема ми, а другата — на гърдите ми. — Дишай сега — каза ми той.

Започнах да дишам дълбоко — така, както ми беше показвал Сократ.

— Не, не се напрягай толкова.

След няколко минути изпитах много особено усещане в корема и гърдите — отвътре се затоплиха, отпуснаха и се разтвориха. Ненадейно се разплаках като бебе, безумно щастлив и без изобщо да знам защо. В този момент дишах без абсолютно никакво усилие; имах чувство, че аз съм дишан. «Такова удоволствие беше, помислих си. Изобщо не ти трябва да ходиш на кино, за да се забавляваш!» Едва сдържах вълнението си! И в този момент усетих как дишането ми отново се напрегна.

— Джоузеф, изпуснах го!

— Не се притеснявай. Дан. Просто трябва да се поотпуснеш малко. Аз ти помогнах за това. Сега вече знаеш какво е усещането от естественото дишане. За да го стабилизираш, просто трябва да се оставяш да дишаш естествено, все повече и повече, докато започнеш да го усещаш като нещо нормално. Контрол над дишането означава да развържеш всичките си емоционални възли и тогава ще откриеш един нов вид щастие на тялото.

— Джоузеф — казах аз и го прегърнах, — не знам какво и как направи, но ти благодаря — наистина много ти благодаря.

Той грейна в една от тези свои усмивки, които целия ме стопляха, остави метлата си и каза:

— Предай моите поздрави на… Сократ.

Дишането ми не се подобри веднага. Още се борех. Но един следобед, след ранна тренировка в салона, на която бях вдигал тежести с оздравяващия крак, както си вървях към къщи, забелязах, че без да съм се опитвал нарочно, дишането ми беше станало напълно естествено — почти по начина, по който го бях усетил в кафенето.

Вечерта влетях в офиса, готов да зарадвам Сократ с успеха си и да се извиня за поведението си. Той, изглежда, ме беше очаквал. След като ударих спирачки пред него, спокойно ми каза:

— Добре, да продължим — сякаш току-що се бях върнал от тоалетната, а не от шестседмични усилени тренировки!

— Нищо друго ли няма да ми кажеш, Сок? Поне едно: «Браво, момче» или «Добре изглеждаш»?

— Няма похвали, нито упреци по пътеката, която си избрал. Похвалите и упреците са форми на манипулация, от които вече нямаш нужда.

Поклатих ядосано глава, но после се насилих да се усмихна. Макар че щях все така да правя възможно най-доброто, за да заслужа повече уважение, все пак безразличието му ме огорчи. Но поне се бях върнал.

Когато не чистех тоалетни, аз учех нови и още по-трудно удаващи ми се упражнения, като медитиране над вътрешни звуци, докато започнах да чувам по няколко наведнъж. Една вечер, когато правех това упражнение, се улових, че съм навлязъл в едно състояние на покой и релаксация, каквото ми беше непознато дотогава. За известно време — не знам колко дълго — се усещах сякаш извън тялото си. Това беше първият път, когато със собствени усилия и енергия бях стигнал до паранормално изживяване — не трябваше Сок да притиска с пръсти главата ми.

С вълнение му разказах за това. Вместо да ме поздрави, той ми каза:

— Дан, не се разсейвай с изживяванията си. Вникни по-дълбоко в образите и звуците и виж уроците, които се таят зад тях. Те са знаци за трансформация, но не преминеш ли отвъд тях, няма никога никъде да стигнеш.

— Ако ти е нужно изживяване, върви да гледаш кино — по-лесно е от йога. Медитирай по цял ден, ако щеш, чувай звуци и виждай светлини или пък можеш дори да виждаш звуци и да чуваш светлини. Но ако се хващаш в капана на изживяването, ще си останеш все същият глупак. Зарежи това! Аз ти предложих да станеш вегетарианец, а не зеленчук.

Обезсърчен, аз отвърнах:

— Ами ако «изживявам», както го наричаш, то е защото ти ми каза да го правя!

Сократ ме погледна като че ли изненадан.

— Аз ли трябва да ти казвам всичко?

Както бях на път да се вбеся, изведнъж се улових, че се смея. Той също се засмя, сочейки ме.

— Дан, ти току-що изживя великолепна алхимична трансформация. Превърна гнева си в смях. Това означава, че енергийното ти ниво е много по-високо отпреди. Бариерите вече се трошат. Май все пак постигаш известен напредък.

Както се смеехме, той ми връчи парцала за миене.

Следващата вечер Сократ за първи път не каза нито дума за моето поведение. Схванах посланието му: отсега нататък аз поемах отговорността да наблюдавам себе си. Едва сега установих колко добронамерени са били неговите забележки. Вече почти ми липсваха.

Тогава още не го осъзнах, а и месеци след това нямаше да си дам сметка, но от въпросната вечер Сократ бе престанал да ми бъде «родител» и бе започнал да ми бъде приятел.

Реших да се отбия при Джоузеф и да му разкажа какво се бе случило. Докато вървях по «Шатък», покрай мен префучаха с вой две пожарни коли. Така и не им обърнах внимание, докато не наближих кафенето и видях оранжевото небе. Тогава хукнах към него.

Когато стигнах, тълпата вече се разпръсваше. Самият Джоузеф също току-що бе пристигнал и стоеше пред овъгленото си, изтърбушено кафене. Все още бях на двадесетина метра от Джоузеф, когато го чух как изстена от мъка, бавно коленичи и заплака. После скочи с вик на ярост, а миг след това беше напълно овладян и релаксиран. Забеляза ме.

— Дан! Радвам се да те видя пак — лицето му беше напълно спокойно.

Началникът на пожарникарите отиде при него и му каза, че пожарът вероятно е тръгнал от съседното ателие за химическо чистене.

— Благодаря — отговори му Джоузеф.

— О, Джоузеф, толкова съжалявам — казах аз. Но след миг надделя любопитството ми. — Джоузеф, видях те преди минута. Беше много разстроен.

Той се усмихна.

— Да, бях много разстроен, затова позволих на мъката да избликне навън.

Спомних си думите на Сок: «Остави го да избликне и да изтече». Досега това ми се бе струвало просто една хубава идея, но тук, пред почернелите, облени с вода останки на неговото красиво кафене, този крехък воин наистина бе демонстрирал съвършено владеене на емоциите си.

— Толкова красиво местенце беше, Джоузеф — въздъхнах аз, поклащайки глава.

— Да — отвърна замислено той, — нали?

По някаква причина неговото спокойствие ме разтревожи.

— Сега вече изобщо ли не си разстроен?

Той ме погледна безстрастно и после каза:

— Имам една история, която може би ще ти хареса, Дан. Искаш ли да я чуеш?

— Ами, да.

В едно малко рибарско селце в Япония живеела млада, неомъжена жена, която родила дете. Родителите й се почувствали опозорени и настояли да научат кой е бащата. Тя се страхувала и не искала да им каже. Рибарят, когото обичала, й казал тайно, че заминава да си търси късмета и ще се върне, за да се ожени за нея. Родителите й продължили да настояват. Отчаяна, тя ги излъгала, че бащата е Хакуин, един монах, който живеел на хълма.

Разгневени, родителите занесли малкото момиченце до вратата му, чукали, докато той им отворил и му подали бебето с думите:

— Това дете е твое, трябва да си се грижиш за него!

— Така ли? — казал Хакуин, взел бебето в обятията си и помахал на родителите за сбогом.

Минала една година и истинският баща се върнал да се ожени за момичето. Отишли при Хакуин да го помолят да им върне детето.

— Трябва да вземем дъщеричката си — казали те.

— Така ли? — отвърнал Хакуин и им подал детето.

Джоузеф се усмихна и зачака реакцията ми.

— Интересна история, Джоузеф, но не разбирам защо ми я разказваш точно сега. Искам да кажа, точно когато кафенето ти изгоря!

— Така ли? — отвърна той. После двамата се разсмяхме и аз примирено поклатих глава.

— Джоузеф, ти си смахнат колкото Сократ.

— О, благодаря, Дан… а ти се притесняваш колкото за двама ни. Но не се тревожи за мен, аз бях готов за промяна. Вероятно скоро ще замина на юг… или на север. Все едно.

— Все пак не си тръгвай, без да се сбогуваш.

— Довиждане, тогава — каза той и ме прегърна по този свой начин, който ме изпълваше с топлина. — Утре потеглям.

— Ще се сбогуваш ли и със Сократ?

Той се разсмя и отговори:

— Ние със Сократ много рядко си казваме «здравей» или «сбогом». Някой ден ще разбереш.

При тези думи се разделихме. Това щеше да се окаже последният път, когато виждах Джоузеф.

В 3:00 часа в петък през нощта минах покрай часовника на «Шатък» на път за бензиностанцията. Съзнавах повече от всякога колко много още имам да уча.

Още от вратата на офиса заговорих:

— Сократ, кафето на Джоузеф изгоря тази вечер.

— Странно — каза той. — Кафето обикновено само загаря.

И на всичко отгоре се шегуваше!

— Има ли пострадали? — попита той, не особено загрижен.

— Не, доколкото знам. Ти чу ли ме всъщност, не си ли поне малко разтревожен?

— Джоузеф разтревожен ли беше, като говори с него?

— Ами-и… Не.

— Добре тогава.

И с това темата просто приключи.

После, за мое удивление, Сократ извади пакет цигари и си запали една.

— Като стана дума за дим — каза той, — споменавал ли съм ти някога, че няма такова нещо като лош навик?

Не можех да повярвам на очите и на ушите си. Това не може да бъде, казах си аз.

— Не, не си. А аз да хвърля толкова труд да променям лошите си навици по твоя препоръка.

— Виждаш ли, това беше, за да развиваш волята си и да си поосвежиш инстинктите. Да, може да се каже, че навикът сам по себе си — всеки несъзнателен, автоматичен ритуал — е нещо отрицателно. Но някои занимания — пушене, пиене, дрога, ядене на сладки неща или задаване на глупави въпроси — са едновременно лоши и добри, всяко действие си има своя цена и своя наслада. Като признаеш и двете му страни, ти ставаш реалист и отговаряш за действията си. Едва тогава можеш да упражниш свободния избор на воин — да го правиш или да не го правиш.

— Има една приказка: «когато седиш, седи, когато стоиш, стой; каквото и да правиш, прави го без колебание». Веднъж направиш ли даден избор, прави го от все сърце. А не като проповедник, който мисли за молитва, докато люби жена си, и мисли за любов, докато се моли.

Разсмях се от този образ, а Сократ пусна няколко съвършени кръгчета дим.

— По-добре е да правиш грешка с цялата сила на съществото си, отколкото предпазливо да избягваш грешките с трепереща душа. Отговорност значи да осъзнаваш и насладата, и цената, да направиш избора си въз основа на това осъзнаване и после да живееш в съответствие с този избор, без да се терзаеш.

— Звучи прекалено «или-или». Ами умереността?

— Умереност ли? — той скочи на бюрото си и застана като проповедник. — Умереността? Това е замаскирана посредственост, страх и объркване. Това е благоразумната заблуда на дявола. Това е колеблив компромис, от който никой не се чувства щастлив. Умереността е за мекушавите, вечно оправдаващите се, безгръбначните на света, които се страхуват да заемат позиция. Тя е за тези, които се страхуват да се смеят или да плачат, страхуват се да живеят или да умрат. Умереността — той си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за разгромителната си присъда — е като блудкав чай, напитката на дявола!

Разсмях се и казах:

— Твоята проповед започна като лъв и завърши като агънце, Сок. Трябва повечко да се поупражняваш.

Той сви рамене и слезе от бюрото.

— И в семинарията все това ми казваха.

Никога не знаех кога се шегува и кога не.

— Сок, все пак мисля, че пушенето е нещо гадно.

— Ама ти още ли не си загрял посланието? Пушенето не е гадно, гаден е навикът. Аз мога да изпуша една цигара днес, после изобщо да не пуша шест месеца, мога да се наслаждавам на една цигара дневно или седмично, без неустоимата потребност да си запаля друга. И когато пуша, аз не се преструвам, че дробовете ми няма да платят цената, а след това взимам съответните мерки, за да противодействам на отрицателните последици.

— Просто никога не бях си представял един воин да пуши.

Той издуха едно кръгче дим в носа ми.

— Никога не съм казвал, че един воин се държи по начин, който ти ще сметнеш за съвършен, нито пък че всички воини се държат точно като мен. Но всички ние следваме Правилата на дома, разбираш ли?

— Така че независимо дали моето поведение отговаря на твоите нови стандарти или не, трябва да ти бъде ясно, че аз владея всички свои навици, цялото си поведение. Всъщност аз нямам навици, действията ми са осъзнати, умишлени и извършвани с цялото ми същество.

Сократ остави цигарата и ми се усмихна.

— Ти май се позадръстил с цялата си гордост и свръхдисциплина. Време е да си направим малък купон.

И Сократ извади бутилка джин от бюрото си. Гледах го абсолютно невярващо и само клатех глава. Той наля джин и газирана вода.

— Газирана вода? — попитах го аз.

— Тук имаме само плодови сокове, млади господине — каза той, припомняйки ми думите, които бе казал много отдавна, като го срещнах за първи път. А ето ти го сега, предлагаше ми джин и изпи своя на екс.

— И така — каза той, след като гаврътна джина. — Време е за купон, никакви задръжки.

— Харесва ми твоят ентусиазъм, Сок, но в понеделник имам тежка тренировка.

— Вземи си якето, синко, и ме последвай.

Така и сторих.

Единственото нещо, което си спомням ясно, е, че в Сан Франциско беше събота вечер, започнахме отрано и изобщо не спряхме. Нощта беше шемет от светлини, звънтящи чаши и смях.

Спомням си обаче неделята призори. Беше около пет часа. Главата ми пулсираше. Вървяхме по «Мишън» и прекосихме «Четвърта». Едва съзирах табелите на улиците през гъстата утринна мъгла, която се бе спуснала. Внезапно Сок спря и се взря в мъглата. Аз се блъснах в него, изкикотих се, но после бързо се освестих — нещо не беше наред. От мъглата изникна едра тъмна фигура. В съзнанието ми се върна моят полузабравен сън, но изчезна, когато видях още един силует, след него и трети: трима мъже. Двамата от тях — високи, слаби, наежени — препречиха пътя ни. Третият се приближи към нас и извади нож от протритото си кожено яке. Усетих как пулсът ми заблъска в слепоочията.

— Давай парите — нареди той.

Неспособен да мисля ясно, аз пристъпих към него, бръквайки за портфейла си, и залитнах напред.

Той трепна и скочи към мен, замахвайки с ножа. Сократ, със светкавично движение, каквото никога не го бях виждал да прави, хвана мъжа за китката, завъртя се и го запокити на улицата, точно когато другият разбойник се хвърли към мен. Така и не успя да ме досегне — Сократ го спъна със светкавична подсечка и той се просна. Преди третият нападател изобщо да помръдне, Сок го връхлетя, изви му китката и с помитащ удар го повали на земята. Седна върху мъжа и му каза:

— Не е зле да се позамислиш по въпроса за ненасилието, а?

Един от мъжете започна да се надига, но Сократ нададе мощен вик и мъжът падна назад. В това време главатарят беше успял да стане, намери ножа си и разярено закуцука към Сократ. Сократ се изправи, вдигна мъжа, върху когото седеше, и го запрати към онзи с вика «Дръж!» Двамата се свлякоха на бетона, после с яростни крясъци и тримата ни се нахвърлиха в последна, отчаяна атака.

Следващите няколко минути са ми в мъгла. Помня само, че Сократ ме бутна и аз паднах. После настъпи пълна тишина, с изключение на един стон. Сократ стоеше неподвижно, после отърси ръце да ги разхлаби и пое дълбоко дъх. Захвърли ножовете в канала. Тогава се обърна към мен.

— Наред ли си?

— Да, с изключение на главата.

— Удариха ли те?

— Те не, само алкохолът. Какво стана?

Той се обърна към тримата мъже, проснати на паважа, клекна и напипа пулса им. Обърна ги почти нежно и, леко натискайки, провери за наранявания. Едва тогава проумях, че правеше всичко възможно да ги изцели!

— Извикай полицейска линейка — обърна се той към мен.

Изтичах до една телефонна будка наблизо и се обадих. Чак тогава ги оставихме и тръгнахме бързо към автобусната спирка. Погледнах Сократ. В очите му имаше едва доловими сълзи и за пръв път, откакто го познавах, той изглеждаше блед и много уморен.

В автобуса на връщане почти не говорихме. Нямах нищо против, говоренето ми причиняваше болка. Когато автобусът спря на Университета и «Шатък», Сократ слезе и ми каза:

— Чувствай се поканен в офиса ми в сряда, на няколко чашки… — усмихвайки се на измъчената ми физиономия, той добави: — … билков чай.

Слязох от автобуса на една пряка от къщи. Главата ми щеше да се пръсне. Имах чувство, че сме загубили битката и ония още ме блъскат по главата. Опитвах се да вървя със затворени очи колкото може по-дълго, докато изминавах последните метри до блока си. «Значи така трябва да се чувстват вампирите, помислих си аз, — Слънчевата светлина направо ги убива.»

От нашето малко празненство, пропито с алкохолна мъгла, научих две неща: първо, бях имал нужда да поразхлабя малко и да му отпусна края, второ, бях направил отговорен избор — повече никакво пиене, не си струваше цената. Пък и удоволствието от него беше нищожно в сравнение с нещата, на които тепърва започвах да се радвам.

В понеделник тренировката ми по гимнастика беше най-добрата от месеци насам и тя затвърди решимостта ми отново да стана едно цяло — физически и духовно. Кракът ми заздравяваше по-добре, отколкото изобщо можех да очаквам; бях под крилото на един изключителен човек.

Като стигнах до къщи, ме изпълни такъв прилив на благодарност, че пред входа коленичих и докоснах земята. Взех шепа пръст в дланта си и се взрях нагоре през изумрудено зелените листа, които трептяха и проблясваха в бриза. За няколко безценни секунди сякаш бавно се стопих и се слях със земята. После, за пръв път от детството ми насам, усетих някакво животворно, безименно присъствие.

Тогава се обади аналитичният ми ум: «А, значи това било спонтанното мистично изживяване» и магията се развали. Върнах се в земното си състояние — отново бях обикновен човек, който стои под един бряст с малко пръст в ръката. Влязох в квартирата си в отпуснат унес, почетох малко и заспах.

Вторникът беше спокоен и тих ден — затишието пред бурята.

В сряда сутринта ме понесе течението на лекциите. Чувството на ведър покой, което бях сметнал за трайно, скоро беше изместено от дребни грижи и старите пориви. След всички тези дисциплинирани тренировки бях дълбоко разочарован. Тогава се случи нещо ново: усетих пробуждането на могъща интуитивна мъдрост, която можеше да се преведе в следните думи: «Старите пориви ще продължат да се надигат, вероятно с години. Но поривите нямат значение, важното са действията. Упорствай като воин.»

Отначало помислих, че умът ми прави номера. Но това не беше мисъл, не беше глас; беше чувство-увереност. Струваше ми се, че Сократ е в мен, един воин е вътре в мен. И това чувство щеше да остане трайно в мен.

Вечерта отидох в бензиностанцията да разкажа на Сократ за неотдавнашната хиперактивност на ума ми, както и за Чувството. Заварих го да сменя динамото на един поочукан мъркюри. Той вдигна поглед, поздрави ме и каза небрежно:

— Джоузеф почина тази сутрин.

Залитнах назад към някакво комби, потресен от новината за смъртта на Джоузеф и от безсърдечието на Сок. Накрая успях да проговоря.

— Как е починал?

— О, представям си, че много хубаво — усмихна се Сократ. — Разбираш ли, Джоузеф имаше левкемия. От години беше болен, но доста се задържа. Чудесен воин беше — той говореше с обич, но почти небрежно, без следа от мъка.

— Сократ, не си ли разстроен, поне малко?

Той остави гаечния ключ.

— Това ми напомня за една история, която бях чул много отдавна — за една майка, потънала в скръб от смъртта на младия й син.

«Не мога да се справя с болката и скръбта», казала тя на сестра си.

«Сестро, ти жалееше ли сина си, преди да се роди?»

«Не, разбира се», отговорила скърбящата жена.

«Значи не е нужно да го жалееш и сега. Той просто се е върнал на същото място, в изначалния си дом, който е имал преди изобщо да се роди.»

— Тази история за утеха ли ти служи, Сократ?

— Мисля, че е една хубава история. Може би с времето ще я оцениш — отвърна лъчезарно той.

— Мислех, че те познавам добре, Сократ, но никога не съм подозирал, че можеш да бъдеш толкова безсърдечен.

— Няма причина да бъдем нещастни.

— Но, Сократ, той вече си отиде!

Сок тихо се засмя.

— Може да си е отишъл, може да не е. А може и никога да не е бил тук! — смехът му отекна в гаража.

— Иска ми се да те разбера, но не мога. Как можеш да се отнасяш толкова равнодушно към смъртта? Пак ли така ще се чувстваш, ако аз умра?

— Разбира се! — засмя се той. — Дан, има неща, които още не разбираш. Засега мога само да ти кажа, че смъртта е трансформация — може би малко по-радикална от пубертета — той се усмихна, — но не е нещо, заради което трябва особено да се разстройваш. Тя е просто едно от измененията на тялото. Когато стане, стане. Воинът нито търси смъртта, нито бяга от нея.

Преди да заговори отново, лицето му леко помръкна:

— Печалното не е смъртта, печалното е, че повечето хора на практика така и не са живели — едва сега очите му се насълзиха.

Поседяхме още малко — двама смълчани приятели — после си тръгнах към къщи. Тъкмо завивах по една малка уличка, когато отново ме споходи Чувството: «Трагедия» е нещо много различно за воина, и за глупака“. Сократ не беше опечален, просто защото не смяташе смъртта на Джоузеф за трагедия. Аз все не успявах да проумея защо това е така чак до един момент, месеци по-късно, когато се намирах дълбоко в една планинска пещера.

И все пак, не можех да преодолея вярването, че аз — а следователно и Сократ — би трябвало да се чувстваме нещастни, когато смъртта сполети някого. Тези объркани мисли продължаваха да отекват в ума ми, чак докато най-сетне заспах.

На сутринта имах отговор. Сократ просто не се беше държал в съответствие с моите очаквания. Вместо това той ми бе демонстрирал върховенството на щастието. Изпълни ме нова решимост, бях видял колко безсмислени са опитите да живея в съответствие с условностите и очакванията на другите или на собствения си ум. Като воин, аз щях да избирам кога, къде и как да мисля и действам. При това твърдо решение почувствах, че вече започвам да разбирам какво е да живееш като воин.

Вечерта отидох в офиса на бензиностанцията и казах на Сократ:

— Готов съм. Вече нищо не може да ме спре.

Безпощадният му поглед отнесе цялата ми многомесечна тренировка. Разтреперих се. Той заговори шепнешком, но въпреки това гласът му ме пронизваше като меч.

— Не бъди толкова вятърничав! Може би си готов, а може би не. Едно е сигурно: не ти остава много време! Всеки ден, който отминава, е ден, който те приближава до смъртта ти. Тук не си играем игрички, разбираш ли?

Счу ми се, че вятърът навън започна да вие. Без предупреждение топлите му пръсти се допряха до слепоочията ми.

Бях се спотаил в един храсталак. На два-три метра, с лице към скривалището ми, се извисяваше мечоносец, висок почти два метра и половина. Масивното му, мускулесто тяло вонеше на сяра. Главата му, дори и челото, бе покрита с грозна, сплъстена коса, веждите му бяха като белези от меч върху противното, разкривено лице.

Той злобно беше вперил очи в един млад воин, изправил се пред него. Внезапно пет еднакви подобия на великана се материализираха и обкръжиха младия воин. Шестимата се разкикотиха един през друг — виещ, стенещ смях, дълбоко от корема. Доповръща ми се.

Младият воин извиваше глава наляво и надясно, бясно въртеше меча си, замахваше, отскачаше и сечеше въздуха. Нямаше никакъв шанс.

С ръмжене всичките образи наскачаха към него. Мечът на великана се спусна иззад гърба на младежа и отсече ръката му. Той изкрещя от болка при рукналата кръв и започна сляпо да сече въздуха в последно, обезумяло усилие. Огромният меч отново замахна и главата на младия воин падна от раменете му и се затъркаля по земята с изумено изражение.

— Оххх — неволно простенах аз и ужасно ми се доповръща. Вонята на сяра ме задушаваше. Нещо болезнено ме сграбчи за ръката, измъкна ме от храстите и ме тръшна на земята. Като отворих очи, мъртвите очи на отсечената глава на младия воин, само на сантиметри от лицето ми, мълчаливо ме предупредиха за собствената ми, неизбежна гибел. Тогава чух гърления глас на великана.

— Прощавай се с живота си, млади глупако! — изръмжа злият магьосник. Издевателството му ме разяри. Докопах меча на младия воин и със задно превъртане скочих на крака и се изправих пред великана.

— „Глупак“ ме е наричал много по-добър човек от теб, лигав евнух такъв! — и с пронизителен вик се нахвърлих към него, развъртял меча си.

От силата на париращия му удар не можах да се задържа на крака. Внезапно той стана на шестима. Докато скачах на крака, мъчех се да задържа с поглед оригинала, но вече не бях много сигурен кой е.

Всичките започнаха някакво монотонно баене, дълбоко от корема, то се превърна в ниска, ужасяваща гълчава на смъртта, докато те дебнешком се промъкваха към мен.

Тогава ме споходи Чувството и разбрах какво трябваше да направя. „Великанът представлява източника на всичките ти беди, той е твоят ум. Той е демонът, който трябва да съсечеш. Не се заблуждавай като падналия воин: фокусирай се!“ Умът ми най-абсурдно изкоментира: „Дяволски подходящо време за уроци“. В този момент се върнах към надвисналата смъртна опасност, изпълнен с ледено спокойствие.

Легнах по гръб и затворих очи, сякаш се предавах на участта си, държах меча в ръце, опрял острието върху гърдите и едната си буза. Илюзиите можеха да заблудят очите ми, но не и ушите. Само истинският мечоносец можеше да издава звуци, като върви. Дочух го зад себе си. Той можеше да направи само едно от двете — да си отиде или да убива. Реши да убива. Вслушвах се напрегнато. Точно като усетих как мечът му замахва надолу към мен, аз с всичка сила вдигнах острието нагоре и усетих как се забива, разкъсвайки дрехи, плът и мускули. Ужасен вой и после чух сгромолясването на тялото върху земята. Демонът, проснат по лице, беше нанизан на меча ми.

— Този път за малко да не се върнеш — каза Сократ, свил вежди.

Аз изтичах до банята и моментално заповръщах. Като излязох оттам, той вече беше направил чай от лайка с женско биле, „за нервите и стомаха.“

Започнах да разказвам на Сократ за това пътуване.

— Аз се бях скрил в храстите зад теб, всичко видях — прекъсна ме той. — По едно време едва не кихнах, добре, че се удържах. Определено не горях от желание да се забърквам с оня тип. В един момент си помислих, че ще ми се наложи, но ти сам се справи доста добре, Дан.

— Благодаря ти, Сок — усмихнах се. — Аз…

— От друга страна, ти май пропусна нещо важно, което едва не ти костваше живота.

Сега беше мой ред да го прекъсна.

— Най-важното, което ме занимаваше в момента, беше острието на онзи великан — казах му. — А освен това не съм пропуснал нещото.

— Така ли?

— Сок, цял живот съм се борил с илюзии, погълнат от всякакви дребни лични проблеми. Бях решил да посветя живота си на себеусъвършенстване, без да си дам сметка за главния проблем, изпратил ме на това търсене. Докато се опитвах да накарам всичко в света да работи за мен, аз винаги съм се предавал на ума си, вечно съм се занимавал прекалено много със себе си — все аз, аз, аз. Този великан е единственият ми истински проблем в живота — и той е моят ум. Обаче Сократ — казах аз с нарастващо вълнение, едва сега съзнавайки какво бях направил, — аз го съсякох!

— Не се и съмнявах в това — отвърна ми той.

— А какво, ако беше надвил великанът, тогава какво щеше да стане?

— Да не говорим за такива неща — изрече той мрачно.

— Искам да зная. Наистина ли щях да умра?

— Много вероятно — каза той. — Най-малкото щеше да полудееш.

Чайникът започна да свири.

Към следващата част или към съдържанието

Дан Милман Пътят на мирния воин (9)

Метаданни

Данни

Пътят на мирния воин

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга втораТрениране на воина

4. Мечът е наточен

Дан Милман
Пътят на мирния воин (9)

Книга втора
Трениране на воина