Дан Милман
Пътят на мирния воин (3)

Предговор

Една поредица от изключителни събития започна да се случва в живота ми от декември 1966 г., когато бях трети курс в Калифорнийския университет в Бъркли. Започна точно в 3:20 часа през нощта, когато за първи път се натъкнах на Сократ в една денонощна бензиностанция (той не ми каза името си, но след като бях прекарал известно време с него през тази първа нощ, аз импулсивно го кръстих така, на името на древния гръцки мъдрец. И той го хареса, така че си остана с това име). Тази случайна среща и последвалите приключения щяха да преобразят живота ми.

През годините преди въпросната 1966 съдбата беше много благосклонна към мен. Бях отгледан от любящи родители в спокойна и сигурна атмосфера и по-късно щях да спечеля Световния шампионат по гимнастика в Лондон, щях да пътувам из цяла Европа и да получавам много почести. Животът ми носеше много награди, но не и траен покой или удовлетворение.

Сега разбирам, че през всичките тези години аз в известен смисъл съм спял и само съм сънувал, че съм буден — докато не срещнах Сократ, който се превърна в мой наставник и приятел. Преди тази среща винаги бях вярвал, че един живот на добро ниво, изпълнен с радост и мъдрост, е мое рождено право, полага ми се от само себе си и с течение на времето така или иначе ще дойде. Никога не бях подозирал, че ще ми се наложи да уча как да живея, че има конкретни дисциплини и начини да гледаш на света, които ще трябва да овладея, преди да се пробудя за един простичък и щастлив живот, без разни заплетености.

Сократ ми посочваше грешките в моя начин на живот, като го поставяше в контраст на своя начин на живот — Пътя на мирния воин. Той непрекъснато ме занасяше за моя сериозен, изпълнен с тревоги и проблеми живот, докато не се научих да виждам чрез неговите очи — изпълнени с мъдрост, съпричастие и хумор. И той нито веднъж не намали огромната си взискателност към мен, докато самият аз не открих какво означава да живееш като воин.

Често оставахме заедно до ранните утринни часове — слушах го, спорех и против волята си се смеех заедно с него. Този разказ се основава на моите приключения, но всъщност е роман. Човекът, когото наричам Сократ, действително съществуваше. И все пак той по своеобразен начин успяваше така да се слее със света, че понякога ми е трудно да разгранича къде свършва той и къде започват други учители или изживявания. Позволил съм си известна свобода с диалога и последователността на случките, освен това изпъстрих разказа с анекдоти и някои метафори, за да хвърля повече светлина върху уроците, които Сократ искаше да предам.

Животът не е лична работа. Един разказ и уроците от него могат да бъдат полезни единствено, ако бъдат споделени и с другите. Затова реших да почета моя учител, като споделя с вас неговите дълбоко проникваща мъдрост и хумор.