Дан Милман
Пътят на мирния воин (14)

Епилог
Смях във вятъра

Преминал бях през вратата, видял бях каквото трябваше да видя, бях осъзнал, високо в една планина, истинската си природа. И все пак, подобно на стареца, който нарамил отново товара и продължил по пътя си, аз знаех, че макар и всичко да се бе променило, нищо не се бе променило.

Все така живеех обикновен човешки живот с обикновени човешки отговорности. Трябваше да се приспособя да живея щастлив, полезен живот в един свят, който се обиждаше, ако човек вече не се интересува от търсене или от проблеми. Един безпричинно щастлив човек, както установих, изнервя хората! Имаше доста случаи, при които започвах да разбирам и дори да завиждам на монасите, заселили се в далечни пещери. Но аз вече бях имал своята пещера. Времето да получавам беше свършило, сега беше време аз да давам.

Преместих се от Пало Алто в Сан Франциско и се хванах да работя като бояджия. Щом се установих в новия си дом, аз се заех с една недовършена работа. Не бях говорил с Джойс от Обърлин насам. Открих номера й в Ню Джърси и й позвъних.

— Дан, каква изненада! Как си?

— Много добре, Джойс. Случиха ми се разни неща напоследък.

Последва пауза.

— Ъ, как е дъщеря ти… и жена ти?

— Линда и Холи са добре. С Линда се разведохме преди известно време.

— Дан — последва още една пауза. — Защо се обаждаш?

Поех си дълбоко дъх.

— Джойс, искам да дойдеш в Калифорния и да живееш с мен. Нямам никакви колебания за теб… за нас. Тук има много място…

— Дан — засмя се Джойс, — доста бързо го даваш, според мен! И кога предлагаш да стане това дребно разместване?

— Сега или колкото можеш по-скоро. Джойс, имам толкова много да ти разказвам — неща, които никога не съм казвал на никого. Толкова дълго ги тая в себе си. Ще ми се обадиш ли, щом решиш?

— Дан, сигурен ли си?

— Да, повярвай ми, и ще чакам всяка вечер да ми се обадиш.

След около две седмици ми се обади в 7:15 вечерта.

— Джойс!

— Обаждам се от летището.

— От летище „Нюарк“? Заминаваш ли? Идваш ли?

— От летище „Сан Франциско“. Пристигнах.

За миг не можах да загрея.

— Летище „Сан Франциско“ ли?

— Да — засмя се тя. — Нали се сещаш, онази писта за приземяване на юг от града? Е? Ще ме вземеш ли или да тръгвам на стоп?

През следващите дни прекарвахме всеки свободен миг заедно. Аз престанах да работя като бояджия и се хванах да преподавам в малък гимнастически салон в Сан Франциско. Разказвах й за живота си — много от нещата, за които пише тук, и всичко за Сократ. Тя слушаше внимателно.

— Знаеш ли, Дан, когато ми разказваш за този човек, изпитвам странното чувство, че го познавам.

— Ами всичко е възможно — усмихнах се аз.

— Не, наистина имам чувство, че го познавам! Досега не бях ти казвала нещо, Дани, а то е, че напуснах дома си точно преди да започна гимназия.

— Е, малко е необичайно — отвърнах аз, — но не е чак толкова странно.

— Странното е, че годините между напускането на дома ми и отиването в Обърлин са напълно изличени от паметта ми. И това не е всичко. В Обърлин, преди ти да дойдеш, си спомням, че сънувах непрекъснато — много странни сънища, за човек като теб… и за един белокос мъж! А родителите ми… родителите ми, Дани… — големите й, сияйни очи се отвориха широко и се насълзиха. — … родителите ми винаги ме наричаха с прякора ми… — аз хванах раменете й и се вгледах в очите й. В следващия миг, като от електрошок, в паметта и на двама ни се отвори пролука, докато тя произнасяше: — … а прякорът ми беше Джой.

Оженихме се сред приятелите ни, в планините на Калифорния. Беше такъв миг, че бих дал всичко на света да можех да го споделя с човека, започнал всичко това — и за двама ни. Тогава си спомних картичката, която ми беше дал той — онази, която трябваше да използвам, ако някога истински имам нужда от него. Реших, че сега е моментът.

Измъкнах се за малко, прекосих пътя и отидох до една малка могилка, от която се виждаха горите и вълнистите хълмове. Там имаше градина с един-единствен бряст, почти скрит сред лози. Бръкнах в портфейла си и измежду разните хартийки намерих картичката. Беше малко поизлиняла, но още светеше.

Корпорация „Воин“ Сократ, собственик. Специализиран в: Парадокси, Хумор и Промени Само при спешност!

Хванах я с двете си ръце и тихо заговорих:

— Хайде, Сократ, стари магьоснико. Направи номера си. Ела да ни посетиш, Сок! — изчаках и после опитах отново. Нищо не стана. Абсолютно нищичко. Вятърът повя за миг — и това беше всичко.

Разочарованието ми ме изненада. Бях хранел тайната надежда, че той някакси ще се върне. Но той нямаше да дойде — нито сега, нито никога. Отпуснах ръце покрай тялото си и се загледах в земята.

— Сбогом, Сократ. Сбогом, приятелю.

Отворих портфейла, за да прибера обратно картичката и погледнах отново слабото й сияние. Картичката се беше променила. На мястото на „Само при спешност“ имаше само една дума, която светеше по-ярко от останалите. Думата беше „Щастие!“. Неговият сватбен подарък.

В този миг топъл бриз погали лицето и разроши косата ми, а едно падащо листо, откъснало се от бряста, ме перна леко по бузата.

Отметнах глава назад с радостен смях и погледнах нагоре през разпрострените клони на бряста към облаците, които лениво се носеха. После погледнах над каменния зид към къщите, осеяли зелената гора долу. Вятърът отново полъхна и покрай мен прелетя самотна птица.

Тогава почувствах истината. Сократ не дойде, защото никога не си беше отивал. Той само се бе изменил. Той беше брястът над главата ми, той беше облаците и птицата, и вятъра. И те винаги щяха да бъдат мои учители, мои приятели.

Преди да се върна при жена си, при дома си, при приятелите и бъдещето си, аз огледах внимателно света около мен. Сократ беше тук. Той беше навсякъде.