Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Tripout, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
- —Добавяне
Папазиан се появи, маскиран като човек. Бързо провери дали главата му си е на мястото. „Носът и върхът на обувките трябва да гледат в една посока“ — припомни си той. Всички системи функционираха отлично, включително и компактната душа, захранвана от батерийки за джобно фенерче.
Папазиан се оказа в неразбираемия, свръхестествен Ню Йорк, на кръстопътя на десет милиона човешки съдби.
Той излезе от телефонната кабина, за да се срещне с човеците. Веднага се натъкна на дебел мъж, около четирисетгодишен. Мъжът го спря и попита:
— Ей, приятел, как най-бързо да отида на ъгъла на Четирисет и девета и Бродуей?
Папазиан отвърна без никакво колебание:
— Опипвайте тази стена и когато намерите кухина, тръгвате направо. Този тунел го прокараха марсианците — когато все още бяха марсианци. Излизате точно на ъгъла на Четирисет и осма и Седмо авеню.
— Много остроумно! — промърмори мъжът и продължи, без да докосне стената.
— Какво невежество! — рече си Папазиан. — Трябва да го включа в рапорта.
Но нямаше понятие дали изобщо ще трябва да прави рапорт.
Беше време за хапване. Папазиан влезе в малка закусвалня на Бродуей, близо до Двайсет и осма улица, и попита бюфетчика:
— Бих искал да опитам един от вашите знаменити „хот-дог“.
— Знаменити ли? — изненада се бюфетчикът. — Де да беше дошъл този ден!
— Вече дойде — възрази Папазиан. — Вашите хот-дог се ползват с добра репутация в цялата Галактика. Някои преодоляват хиляди светлинни години само за да опитат тези питки с кренвирш и горчица.
— Глупости! — категорично отсече продавачът.
— Тъй ли? А може би трябва да ви кажа, че в момента половината от клиентите ви са пришълци. Разбира се, гримирани.
Половината клиенти прибледняха.
— Вие какво, чужденец ли сте? — попита бюфетчикът.
— Алдебаранец по майчина линия — обясни Папазиан.
— Е, тогава всичко е ясно.
* * *
Папазиан крачеше по улиците. Нищо не знаеше за живота на Земята и се радваше на своето неведение: колко много му предстои да узнава тепърва. Изумително е — изобщо няма представа какво ще прави по-нататък, на какъв ще се прави, за какво ще говори…
— Хей, приятелче! — повика го някакъв минувач. — Ще стигна ли по тази линия до Порт Вашингтон?
— Не знам — каза Папазиан и си беше истината.
За съжаление, в невежеството имаше известно неудобство. Някаква жена им обясни как се стига до Порт Вашингтон. Да научаваш нови неща е доста интересно, но Папазиан смяташе, че незнанието е по-увлекателно.
На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.
Папазиан влезе и я нае. Вярваше, че е постъпил правилно, но дълбоко в душата си се надяваше да е грешка, защото така би било по-забавно.
Влезе млада жена.
— Добър ден. Аз съм госпожица Марш. Изпраща ме агенция. Да ви трябва секретарка?
— Разбира се. Името ви?
— Лилиан.
— Подходящо. Можете да пристъпвате към работа.
— Но тук няма нищо, дори машина.
— Купете всичко необходимо. Ето ви пари.
— А какви ще са изискванията към мен?
— Вие мен ли питате? — с мек укор отвърна Папазиан. — Нямам понятие с какво ще се занимавам дори аз самият.
— А какви са намеренията ви, господин Папазиан?
— Ето точно това искам да си изясня.
— О… Добре. Ще ви потрябват столове, бюро, машина и всичко останало.
— Прекрасно, Лилиан! Да са ви казвали, че сте много хубава?
— Не…
— Е, значи аз греша. Щом вие не го знаете, откъде бих могъл да го знам аз?!
* * *
Папазиан се събуди в хотел „Централен“ под името Хол. Махна горната си кожа и я мушна под леглото, за да не се измие.
Лилиан беше вече в кантората и подреждаше новите мебели.
— Имате посетител, господин Папазиан — каза секретарката.
— Отсега нататък за вас съм Хол. Нека влезе.
Посетителят се оказа някакъв дребосък на име Джаспърс.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин Джаспърс?
— Изобщо нямам представа с какво — смути се посетителят. — Дойдох при вас, тласкан от някакъв вътрешен порив.
Хол бе напълно забравил къде би могла да бъде неговата Машина за Необяснимите Пориви.
— И къде усетихте този порив? — попита.
— На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнайста улица.
— Около пощенската кутия ли? Така и си знаех. Много ми помогнахте, господин Джаспърс. С какво мога да ви помогна?
— Нали ви казах — не знам. Това беше един необясним…
— Така. Но все пак нещо искате, нали?
— Повече време — печално отвърна Джаспърс. — Нима всички не искат същото?
— Не — твърдо отсече Хол. — Но може би ще ви помогна. Колко време ви трябва?
— Около стотина години — помоли Джаспърс.
— Елате утре. Ще видя какво мога да направя за вас.
Когато посетителят си отиде, Лилиан попита:
— Наистина ли можете да му помогнете?
— Това ще си го изяснявам утре.
— А защо не днес?
— А защо не утре?
— Защото карате да ви чакат, а това не е хубаво.
— Съгласен съм — рече Хол. — Но затова пък е изпълнено с живот. Докато пътешествах, забелязах, че животът е всъщност едно очакване. Значи докато очакваш, трябва да се наслаждаваш на всичко, защото само това можеш.
— Прекалено сложно е за мен.
— В такъв случай напишете някакво писмо.
* * *
На тротоара стоеше човек с американското знаме в ръце. Наколо се бяха насъбрали неколцина. Човекът беше възрастен, с червеникаво сбръчкано лице. Говореше:
— Аз искам да ви разкажа за света на мъртвите, защото те ходят по земята редом с нас. Какво ще кажете на това, а?
— Лично аз ще се съглася — отвърна Хол, — защото до вас стои белокоса жена в астрално тяло с неподвижна лява ръка.
— Боже мой, това сигурно е Етел! Тя почина миналата година, господине, и оттогава аз се опитвам да се свържа с нея. И какво казва?
— Цитирам: „Херберт, стига си дрънкал врели-некипели, ами си върви у дома. В тендежарата има яйца, водата е изкипяла и до половин час жалката ти бърлога ще изгори до основи!“
— Това си е Етел! — възкликна Херберт. — Етел, как можеш да наричаш врели-некипели разговорите с мъртви, щом самата ти си дух?!
— Тя отвръща — доложи Хол, — че мъж, който не може да си свари даже едни яйца, без да подпали къщата, няма право да размишлява за духовете!
— Цял живот ми трие сол на главата — измърмори Херберт и се отдалечи.
— Мадам, не сте ли прекалено строга с него? — попита Хол.
— И докато бях жива не ме слушаше, и сега. Как да не си прекалено строг с такъв човек… Приятно ми беше да си побъбрим, господине, но вече трябва да си тръгвам — каза Етел.
— Къде? — позаинтересува се Хол.
— В Дома за Престарели Духове, къде другаде — и изчезна.
Хол поклати глава с възхищение: „Какво прекрасно място е Земята!“ — помисли си той.
На Катедралната алея се тълпеше народ — главно венериани, маскирани като немци, и обитатели на съзвездието Стрелец, прикрити като хипита.
Някакъв дебелак се приближи до Хол и го попита:
— Извинявайте, вие не сте ли Хол Папазиан? Аз съм Артър Вентура, ваш съсед.
— От Алдебаран ли? — попита Хол.
— Не, от Бронкс.
— На Алдебаран няма Бронкс! — отсече Хол.
— Вземете се в ръце, Хол. Няма ви цяла седмица. Алина ще откачи от притеснения. Иска да се обърне към полицията.
— Алина ли?
— Вашата съпруга.
Хол разбра какво става — просто Кризисно Съвпадение на Личности. Като правило извънземните туристи не се сблъскват с това явление. Съвпадението можеше да донесе на Хол потресаващи впечатления! Стига да се запазят в паметта…
— Добре — рече Хол. — Благодаря за информацията. Съжалявам, че съм причинил толкова вълнения на моята съпруга, на моята прекрасна Полина…
— Алина — поправи го Вентура.
— Да де. Предайте й, че ще се върна, веднага щом изпълня задачата.
— Каква задача?
— Моята задача е да изясня каква е моята задача.
Хол се усмихна и се опита да си тръгне, но Артър Вентура притежаваше уникалната способност да се рои и обгради Папазиан от всички страни, като вдигаше аларма и се опитваше да приложи силови похвати. Папазиан си помисли за лазерното си оръжие и замисли да убие всички Вентури, но после реши, че това не би било в духа на събитията…
Униформени лица въдвориха Папазиан в дом, където той се строполи в обятията на ридаеща жена. Тя веднага започна да му съобщава сведения от личен характер. Хол стигна до извода, че жената се казва Алина. Тя беше убедена, че е негова жена. И би могла да му предостави съответните документирани доказателства.
В началото дори беше забавно да имаш жена, деца, работа, сметка в банката, автомобил, няколко ката бельо и всичко останало, което имат земяните. Хол се радваше на новите си вещи. Почти всеки ден Алина го питаше:
— Скъпи, още ли не си спомняш нищо?
А той отвръщаше:
— Нищо. Но съм сигурен, че всичко ще се оправи.
Алина плачеше. Хол свикна и с това.
Съседите бяха много грижовни, приятелите — много добри. Всички се стараеха да скрият от него, че е превъртял — чудак, идиот или психар.
Хол Папазиан изучи всичко, което някога е вършел Хол Папазиан, и вършеше същото. Простите вещи наоколо намираше за доста занимателни. Какво повече би могъл да иска един алдебаранец? Та той живееше истински земен живот и земяните го приемаха за свой!
Е, разбира се, понякога правеше грешки. Не можеше да се ориентира с времето, но постепенно се научи да не коси ливадата в полунощ, да не слага децата в леглото в пет сутринта и да не ходи на работа в девет вечерта. Той не виждаше никакви причини за такива ограничения, но те правеха живота му по-интерсен.
По настояване на Алина Хол се обърна към доктор Кардоман — спец по четене на съдържимото в човешките глави. Докторът казваше кои мисли са добри и полезни, а какви — лоши и нечисти.
Кардоман:
— Отдавна ли имате усещането, че сте извънземно същество?
— Малко след като се родих на Алдебаран.
Кардоман:
— Ще спестим много време, ако признаете, че сте в плен на странни идеи.
Папазиан:
— Точно толкова, колкото ако вие признаете, че съм алдебаранец, попаднал в затруднено положение.
Кардоман:
— Шшт, тихо! Слушай, приятел, такова изявление може да те докара дявол знае докъде.
Папазиан:
— Шшт, тихо!
Нещата вървяха на добре. Нощите се сменяха с дни, седмиците се натрупваха в месеци. Хол имаше моменти на прозрения и доктор Кардоман се радваше. Алина пишеше мемоари под заглавие „Изповед на една жена, чийто мъж вярваше, че е от Алдебаран.“
Веднъж Хол каза на Кардоман:
— Изглежда паметта ми се връща.
— Хм.
— Спомних си, когато бях осемгодишен. Поих с какао едно железно фламинго край малка беседка, а наблизо мъкнеше своите води река Чесапик.
— Лъжлива памет от филми — прокоментира доктор Кардоман, след като надникна в досието му. — Когато сте били на осем, сте живели в Йънгстаун, Охайо.
— Дявол да го вземе! — чистосърдечно възкликна Папазиан.
— Но сте на правилен път — успокои го Кардоман. — У всеки има такава памет, тя скрива насладите и страховете на болната психика. Не се разстройвайте, това е добър признак.
Папазиан имаше и други спомени: за младост, която е прекарал като юнга на английска канонерка, за премеждия в Клондайк… Това безспорно бяха земни спомени, но доктор Кардоман търсеше друго.
* * *
В един хубав ден в дома дойде продавач на четки — искаше да види стопанката.
— Ще се върне след няколко часа — извини се Папазиан. — Сега има урок по старогръцки, а след това е на каменоделство.
— Прекрасно — рече продавачът. — Всъщност аз исках да поговоря с вас.
— Не ми трябват четки — отвърна Папазиан.
— Майната им на четките. Аз съм офицер от службата за връзки. Трябва да ви напомня, че отлепваме след точно четири часа.
— Отлепваме ли?
— Всички приятности рано или късно свършват. Даже отпуските.
— Отпуски ли?
— Я стига! — отряза го продавачът на четки или офицерът от службата за връзки. — Вие, алдебаранците, сте направо непоносими!
— А вие откъде сте?
— От Арктур. Как прекарахте времето с тукашните аборигени?
— Май се ожених за една местна — призна Папазиан.
— Истинска земна жена… Да, това е било включено във вашата програма. Е, тръгваме ли?
— Бедничката Полина, ще се разстрои.
— Тя се казва Алина. Все едно, и без това повечето земяни са постоянно разстроени. Но аз не мога да ви принудя. Ако пожелаете да останете, трябва да имате предвид, че следващият туристически кораб е след 50–60 години.
— Що не вървят по дяволите! — каза Папазиан. — Тръгвам с вас. Ама пак така нищо не си спомням — оплака се той на офицера.
— Естествено. Паметта ви остана в сейфа на кораба.
— Защо?
— За да не се чувствате в непозната обстановка. Ще ви помогна да се приготвите.
Корабът отлетя в полунощ. Полетът беше засечен от локаторите на ВВС. Изображението на екрана беше обяснено с голямо натрупване на метан, през чийто облак е прелетяло плътно ято лястовички.
Въпреки студенината на космоса, Хол стърчеше на палубата и наблюдаваше как Земята се смалява в далечината. Очаква го много скучен, живот, бъбрива жена, палави деца… И все пак не съжаляваше. Земята е чудесно място за почивка, но не е приспособена за живот…