Чудомир
Коно кантонеринът

Тейко ми, бог да го прости, кога отивахме в града и виждахме тук-там край шосето кантонерите, седнали под сянка, или да ядат, или пък дремат, ми думаше едно време:

— Виждаш ли ги, сине? Тези се казват падишах дембеллери! По цял ден или се излежават, или ядат.

Ама бай Коно не е от тях.

Рече ли да работи, по четиридесет лопати пръст изхвърля на ден из канавките лятно време, кога е хладно. Ех, кога е много горещо, и ти да си, да речем, при тия дебели сенки, ще седнеш, ще си похапнеш, па след туй ще легнеш да подремеш малко, докато се захлади. Само че ще гледаш по-настрани от пътя да е, в шумака, та да те не види я някой от село, я от началството да мине някой, че каквито са алименти!

Пък тя, да ти кажа, държавната работа край няма! На бай Коно се е паднал един участък — не ти е работа. Шосето се вие из едни букови гори, едни ми ти кладенчета студени из тях, едни ручеи шуртят из долищата, само торбата да ти е пълна и друго ти не трябва! Ако имаш пък и сланина да я нарежеш, нарежеш на парчета, че да я нанижеш на един шиш, да я препечеш на жаравата да се зачерви, та, дето има една дума, като залапаш, да ти цвърне на корема. Напий се отгоре със студена вода, па нека да ти е зле!

Цяло село му завижда и колко се мъчиха да го уволнят, ама бай ти Коно не е вчерашен. Гледаш го такъв, ама торбата му е пълна с декларации и зададе ли се инженер или друго някое началство, подушва ги като коте кълцано месо, възпретне ръкави над лактите, че като се разфучи с кирката — пушек се дига! Като го заварят тъй, потупват го по рамото, речат му „бравос“ и си заминат. Заминат ли си, по три месеца лежи под сенките и не похваща ни мотика, ни лопата.

— Не ще, брей, не ще адашът да запълни оная трапчинка, дето е насред шосето до Раков вир — оплаква се Койо Бъкелът на Лъжлив Съби. — От Великден насам му казвам — не ще и не ще! Два пъти съм чупил оста на колата на връщане от гората.

— Болен е човекът, не го закачай — дума Съби.

— А бе какво ти болен! Два тулума саздърма направи есен, сто кила свиня закла и ги оплюска като нищо! Каква ти болест! Не виждаш ли, че се е зачервил в главата като артелчик!

— Нефелен е човекът, болен е — дума пак Лъжлив Съби и вади пунгията да секне огън. — От сънната болест е заразен. Няма да го бъде. Че ти как мислиш бе, Бъкеле, тия дебели сенки в гората и тая бистра вода какво правят човека? Ами че тия поляни в гората му обелиха ребрата от лежане! Дано го пенсионират, та да си дойде да си поспи на меко в къщи, ами! Инак ще си погине човечецът…