Робърт Шекли
Екскурзия

Папазиан изникна маскиран като човек. Бързо провери дали главата му е на мястото си. „Носът и върховете на обувките трябва да гледат в една посока“ — напомни си той.

Всички системи работеха нормално, в това число и компактната душа, захранвана с батерии за джобно фенерче. Папазиан се оказа на Земята, в центъра на непонятния и свръхестествен Ню Йорк, където се пресичаха десет милиона човешки съдби. Прииска му се да гропне, но човешкото тяло не беше приспособено за това и той просто се усмихна.

Папазиан излезе от телефонната кабина. Започваше играта с хората.

 

 

Веднага се сблъска с дебелак на около четиридесет години, който го попита:

— Ей, приятел, как да стигна най-бързо до ъгъла на Четиридесет и девета и Бродуей?

Папазиан отговори без да се замисли:

— Опипвайте тази стена и когато плътността й намалее, минете през нея. Ще се озовете в тунел, който го построиха марсианците, когато още се наричаха така. Излиза точно на пресечката на Четиридесет и девета и Бродуей.

— Тъп шегаджия! — отсече мъжът и тръгна, без дори да докосне стената.

— Какво недоверие! — каза си Папазиан. — Трябва да го отбележа в рапорта.

Само че изобщо не знаеше дали трябва да пише рапорт.

 

 

По обяд той влезе в едно заведение на Бродуей близо до Двадесет и осма улица и се обърна към бармана:

— Бих желал да пробвам вашите знаменити „хотдог“.

— Знаменити?! — изуми се барманът. — Кога ли ще дочакам това?

— Че това вече е факт — увери го Папазиан. — Сандвичите ви „хотдог“ имат най-добрата репутация в цялата Галактика. Познавам същества, прелетели хиляди светлинни години само заради тези хлебчета с месо и сос.

— Глупости! — заяви барманът.

— Така ли? Може да ви се стори интересно, ако ви кажа, че дори в момента всеки втори клиент е пришълец. Гримиран, разбира се.

Половината клиенти пребледняха.

— И вие ли сте чужденец?

— Алдебаранец по майчина линия — обясни Папазиан.

 

 

След малко вървеше по улицата. Нищо не знаеше за живота на Земята и се наслаждаваше на своето невежество — толкова много му предстоеше да научи! Направо изумително — да не знаеш какво да правиш, какво да говориш и за кого да се представяш.

— Ей, приятелче! — спря го един минувач. — Как да стигна до Порт Вашингтон?

— Не знам — отвърна Папазиан. Наистина не знаеше.

Някаква жена побърза да обясни на човека как да стигне до Порт Вашингтон. За съжаление в невежеството има някои неудобства. Да чуваш нови неща е интересно, но незнанието е по-увлекателно, реши Папазиан.

 

 

На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.

Папазиан влезе и я нае. Предполагаше, че е постъпил правилно, обаче тайно се надяваше да не е така. Би било по-интересно.

 

 

Младата жена каза:

— Добър ден. Аз съм мис Марш. Изпрати ме агенцията. Трябва ви секретарка, нали?

— Точно така. Името ви?

— Лилиан.

— Става. Можете да се захващате за работа.

— Но вие нямате нищо, дори пишеща машина.

— Купете всичко необходимо. Ето пари.

— Какво се иска от мен?

— Мен ли питате? — каза Папазиан с лек укор. — Нямам понятие дори аз с какво да се заема.

— Все пак, какво възнамерявате да правите, мистър Папазиан?

— Точно това искам да изясня.

— О-о… Добре. Мисля, че ще трябват бюро, столове, пишеща машина и всичко останало.

— Идеално, Лили! Казвали ли са ви, че сте хубава?

— Не.

— Значи съм сбъркал. Щом вие не знаете това, откъде ще го знам аз?

 

 

Папазиан влезе в хотел „Сентръл“ и се регистрира под името Хол. Хвърли горната кожа под леглото, за да не се мие.

Сутринта отиде в кантората. Лилиан вече беше там и подреждаше новите мебели.

— Очаква ви посетител, мистър Папазиан.

— Вече се казвам Хол. Пуснете го.

Влезе един дребосък на име Джаспърс.

— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Джаспърс?

— Нямам никаква представа смутено — каза посетителят. — Дойдох при вас, подчинявайки се на някакъв необясним порив.

Хол беше забравил къде е оставил своята Машина за Необясними Пориви.

— Къде го усетихте? — поинтересува се той.

— На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнадесета улица.

— До пощенската кутия? Така си и мислех! Много ми помогнахте, мистър Джаспърс. С какво мога да ви услужа?

— Казах ви, че не знам! Това беше необясним…

— Да. Но не искате ли нещо?

— Повече време — печално каза гостът. — Нали всички това искат.

— Не всички — твърдо отвърна Хол. — Може и да ви помогна. Колко време ви трябва?

— Поне още сто години.

— Елате утре. Ще видя какво мога да направя по въпроса.

Когато Джаспърс излезе, Лилиан попита:

— Наистина ли можете да му помогнете?

— Утре ще разбера.

— Защо не днес?

— А защо не утре?

— Защото го карате да чака, а това не е хубаво.

— Съгласен съм. Но за това пък е вълнуващо. Докато пътешествах забелязах, че животът е едно очакване. Следователно, трябва да се наслаждаваме на всичко, докато чакаме, защото само на това сме способни.

— Много е сложно за мен.

— Тогава напечатайте някакво писмо.

 

 

На тротоара стоеше човек с американското знаме. Около него се бе събрала тълпа. Човекът беше стар, с червено, пъпчиво лице.

— Искам да ви осведомя, че мъртвите се разхождат по света редом с нас — говореше той. — Какво ще кажете за това, а?

Хол се включи в разговора:

— Лично аз съм принуден да се съглася, защото тук стои стара белокоса жена с астрално тяло и изсъхнала ръка.

— Боже мой, това сигурно е Етел! Умря миналата година, мистър, и от тогава се опитвам да се свържа с нея. Какво казва?

— Цитирам: „Хърбърт, престани да дрънкаш глупости и си върви вкъщи. Забравил си, че вариш яйца на газовия котлон, водата вече е извряла и само след половин час твоята жалка обител ще изгори напълно“.

— Тя е! — възкликна Хърбърт. — Етел, как можеш да наричаш глупости разговорите за света на мъртвите, щом самата ти си дух?

— Тя каза — доложи Хол, — че мъж, който не може да свари едни яйца, без да направи пожар, няма право да говори за духове.

— Вечно ме поучава — каза Хърбърт и забърза нанякъде.

— Мадам, не сте ли много строга с него? — попита Хол.

— Не ме слушаше докато бях жива, същото е и сега. Нима може да се каже, че си прекалено строг с такъв човек?… Приятно ми беше да си побъбрим, мистър, но трябва да тръгвам.

— Къде?

— Как къде? В Дома за Престарели Духове — тя незримо се стопи.

Хол поклати глава възхитен.

„Земята! Какво прекрасно място!“ — помисли си той.

 

 

На Катедралната алея се тълпеше народ — основно венерианци, маскирани като немци, но имаше и обитатели на съзвездието Стрелец, преоблечени като хипита.

Един дебелак се приближи и попита:

— Хол Папазиан, ти ли си? Аз съм Артър Вентура, съседът ти.

— От Алдебаран?

— Не бе! От Бронкс.

— На Алдебаран няма Бронкс — констатира Хол.

— Ела на себе си, Хол! Няма те вече цяла седмица. Ейлин се побърка да те търси. Иска да се обажда в полицията.

— Ейлин?

— Жена ти.

Хол най-после разбра какво става. Това явление се нарича Кризисно Съвпадение на личности. Извънземни туристи досега не се бяха сблъсквали с него. Но този път се случи и той бе потресен.

— Добре — каза Хол. — Благодаря за информацията. Съжалявам, че съм причинил толкова вълнения на жена си, моята скъпа Полийн…

— Ейлин — поправи го Вентура.

— Да де. Кажете й, че ще се прибера веднага, след като изпълня заданието.

— Какво задание?

— Заданието ми се състои в изясняване на самото задание.

Той се усмихна и се опита да си тръгне. Но Артър Вентура изведнъж започна да се рои, обкръжи го от всички страни, вдигна голям шум и направи опит за силови действия. За миг Хол си помисли дали да не използва лазери и да убие всички Артъровци. Но реши, че това не е в духа на събитието.

Униформени лица заведоха Хол до апартамента, където той попадна в обятията на разплакана жена. Тя веднага се зае да му разправя най-различни неща от личен характер.

Хол стигна до заключението, че именно тази жена се казва Ейлин. Тя не само твърдеше, че е негова законна съпруга — имаше документ за това.

Отначало му беше забавно да има жена, деца, банкова сметка, автомобил, няколко чифта бельо и всичко останало, което имат земляните. Хол до самозабрава си играеше с новите неща.

Почти всеки ден Ейлин го питаше:

— Скъпи, още ли не си спомняш нищо?

Той отговаряше:

— Не. Но съм сигурен, че всичко ще се оправи.

Ейлин плачеше. Хол свикна и с това.

Съседите бяха изключително грижовни, приятелите — много добри. Стараеха се да не му показват, че не е с всичкия си — чудак, глупак, психар.

Той научи всичко, което някога е знаел Хол Папазиан и правеше същото. Намираше за интересни и най-елементарните неща. Можеше ли алдебаранец да разчита на нещо повече? Живееше истински земен живот и земляните го приемаха за човек!

Правеше, разбира се, и грешки. Трудно се справяше с времето, но постепенно свикна да не пали газовия котлон посред нощ, да не вдига децата в пет сутринта и да не тръгва за работа в девет вечерта. Не виждаше причина за тези ограничения, но те правеха живота му по-интересен.

 

 

По молба на Ейлин потърси помощта на доктор Кердърман — специалист по четене в хорските глави. Докторът определяше кои мисли са добри и плодотворни, и кои — лоши и глупави.

Кердърман:

— Отдавна ли се появи усещането, че сте извънземно същество?

Папазиан:

— Скоро след раждането ми на Алдебаран.

Кердърман:

— Ще спестим много време ако признаете, че ви спохождат странни идеи.

Папазиан:

— Ще спестим същото време ако признаете, че съм алдебаранец, попаднал в трудно положение.

Кердърман:

— Тихо! Виж какво, приятелче, това твърдение може да те заведе дявол знае къде. Спазвай указанията ми и ще направя от теб чудесен човек.

Папазиан:

— Тихо!

 

 

Нещата взеха да се оправят. Сменяха се дни и нощи, седмиците ставаха месеци. Хол имаше моментни прозрения. Доктор Кердърман ги приветстваше. Ейлин пишеше мемоари със заглавие: „Изповед на една жена, чийто съпруг вярва, че е роден на Алдебаран“.

Веднъж Хол каза на доктора:

— Мисля, че паметта ми се избистря.

— Наистина ли? — попита Кердърман. — Я да чуя!

— Спомням си, когато бях на осем години. Давах какао на едно желязно фламинго на поляната. До него имаше малка беседка, а недалеч влачеше водите си река Чесапик.

— Лъжлива памет от филмите — беше коментарът на доктора, докато гледаше досието, предоставено му от Ейлин. — На осем години сте живели в Йънгстоун, щат Охайо.

— По дяволите! — възкликна Папазиан.

— Но сте на прав път — успокои го Кердърман. — Всеки с болна психика има такава памет, скриваща от съзнанието му страха и удоволствия. Не се разстройвайте! Това е добър признак.

Папазиан имаше и други спомени: за младостта, когато е бил юнга на английска канонерка, за времето, прекарано в Клондайк…

Неоспоримо земни спомени, но не тях търсеше доктор Кердърман.

 

 

В един прекрасен ден пристигна продавач на четки. Искаше да говори със стопанката.

— Ще се върне след няколко часа — извини се Папазиан. — Сега е на урок по гръцки език, после има занимания по резба върху камък.

— Идеално! — каза продавачът. — Всъщност исках да поговоря с вас.

— Не ми трябват четки.

— По дяволите четките. Аз съм офицер от свързочната служба. Длъжен съм да ви напомня, че изчезваме точно след четири часа.

— Изчезваме?

— Всичко хубаво свършва, дори почивката.

— Почивката?

— О-о, престанете! — сряза го продавачът. — Всички алдебаранци са непоносими.

— А вие откъде сте?

— От Арктур. Как прекарахте времето? Добре ли си поиграхте с аборигените?

— Май че се ожених за една туземка — съобщи Папазиан.

— Истинска, земна жена — това влизаше в програмата ви. Тръгваме ли?

— Бедната Полийн ще се разстрои.

— Казва се Ейлин. И тя като повечето земляни прекарва повечето от времето си разстроена. Но аз не мога да ви заставя. Ако искате, останете. Само че следващият туристически кораб ще мине след 50–60 години.

— Да вървят по дяволите. Идвам.

 

 

— Нищо не помня — оплака се Хол на офицера от свръзките.

— Естествено. Паметта ви остана в сейфа на кораба.

— Защо?

— За да не се чувствате в непозната обстановка, когато се върнете. Сега ще ви помогна да се оправите.

Корабът излетя в полунощ. Полетът бе забелязан от радиолокаторите на военновъздушните сили. Изображението на екрана обясниха с голямо изригване на блатен газ, през който е прелетяло ято лястовици.

Хол стоеше на палубата, без да обръща внимание на отвратителния студ на открития космос. Гледаше как Земята се смалява и отдалечава. Там го чакаше скучен, еднообразен живот, жена и деца…

Не съжаляваше, че замина. Земята е чудесно място за почивка, но е малко пригодена за живот.