Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2009)
Издание:
Чудомир. Избрани произведения.
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971
Редактор: Георги Стоянов
Художник: Чудомир
История
- —Добавяне (сканиране и редакция: moosehead)
Един непознат дребен човечец с тъмни очила и чанта под мишница пристигна една сутрин рано в граничното село Гуглевци, поогледа се насам-натам и се вмъкна в кръчмата.
— Добър ден — рече той, като се тръскаше от прах, но никой не му отговори. Двамата души, които играеха табла, бяха тъй увлечени, че го не чуха.
— Добър ден — повтори непознатият, като се приближи до тях.
— Дал ти господ добро — изви глава единият, който изглеждаше да е кръчмарят. — Добре дошли!
— Табличка ли, табличка ли играете на гладен корем?
— Остави се. Захванахме се още снощи с даскалчето. Падна то първата, вдадох му се втората, за да се радва, и за контра не остана време. Хубаво, ама младото цяла нощ е сънувало и тази заран пристигна още в тъмно.
— Хлапе, казвам му, работа си имам бре! Дюкянът ми още непреметен, тезгяхът непочистен, не мога.
А то:
— И аз си имам, кай, работа, училище ме чака, ама дорде, кай, те не натупам и не лапна локума, няма да те оставя.
— Бре, момче, думам, не ти трябва с мечка дренки да ядеш. Не гледай, че снощи ти отпуснах за спомен една игра, а то пак:
— Да играем, та да играем!
Отупах го като чувал първата, от втората имам двенки, сега съм го приклещил и хвърля геле на две врати само, та са му увиснали ушите като на дърта свиня… А вий, ваша милост, откъде?
— Хайде, хайдеее! Стига си дрънкал, а хвърляй — прекъсна го нервно учителчето.
— Дрънкам не дрънкам, ще ядеш бой, дорде клепне клепалото за вечерня.
— Ще ям. После накрая ще видим дали няма да ти изсуша опинците.
Очилатият притегли стол и седна да гледа. И щом седна, сякаш по чудо щастието се обърна към учителчето. Сложи то изведнъж трите си пула, метна един дюбеш, метна след това още един чифт и спечели играта.
Кръчмарят млъкна и нещо почна да му гложде под стола. Наредиха пуловете и започнаха отново. Гостът следеше внимателно играта, обаждаше се понякога ту на единия, ту на другия, подскачаше, пляскаше с ръце при хубав удар и по всичко личеше, че и той е добър играч. Играта се разви така, че учителчето спечели пак и въпреки хладното време носът на кръчмаря се изпоти и той захвана да удря пуловете по-силно. И това обаче не помогна. Сѐче му заровете, псува, руга, но изгуби и четвъртата, и петата игра, хлопна таблата и отиде на тезгяха да се почерпи от мъка.
Учителчето сияеше от радост.
— Браво, браво — похвали го непознатият. — Играе ги момчето. Тук-там прави малки грешки, но ги играе.
— Грешки-мешки не зная, ама в цялата околия не се е намерил още човек да ми излезе насреща — отвърна самоуверено то.
— Тъй ли? Чудна работа! Такава голяма околия, пък да няма един добър играч. Че по нас такива ги не смятат за нищо. По нас и пеленаците знаят табла колкото вас. Аз например спокойно изигравам с вас на по едно кило кръв.
Кръчмарят наостри уши. Учителчето трепна:
— Кръв ли? Хайде де! Ще ви взема кръвчицата, че после да се чудя какво да ви правя. Не ви ща кръвта аз, но ако ви стиска, хайде — две тройки за една кутия цигари.
— Хайде — рече непознатият, сложи чантата, избърса си очилата и се намести насреща му.
Учителчето погледна часовника си и занарежда пуловете. Вече припичаше. Отсреща през реката децата играеха край училището и дигаха ужасна врява.
— Дубара!
— Дюшеш!
— Чакай, чакай! Бия и двата пула. Вземи ги! Вземи и този хубавец, вземи и другия, че да си направиш каруца, та да не ходиш пеш — шегуваше се учителчето, когото щастието още не беше напуснало и печелеше първата игра.
Втората тръгна също така зле за очилатия. Застанал зад него, кръчмарят му подсказваше, буташе го с коляно да си отваря очите, но и това не помогна и той изгуби и тази игра.
Устата на учителчето се разчекнаха от радост. Непознатият спокойно понасяше пораженията и леко се усмихваше, а кръчмарят не преставаше да псува и ругае, сякаш губеше той.
— Върви му на келеша. Не ги разбира, ама му върви. На всичко му върви. И на любов му върви. Даскалиците се лепят по него като мухи под конска опашка. И картите му се редят като на врачка. Късметлия хлапе и туйто!
— Играе си ги момчето! Не ще приказки. Учило ги е редовно, види се, занимавало се е. Браво, браво! Предавам се вече. Победен съм. Играе ги. Дай му си цигарите, дай му и локума, а ний с тебе двамата първо ще пием по една студена вода, а после ще идем да се оплачем на арменския поп.
— Учило ги е, разбира се, каква му е работата цял ден, ама аз пак казвам: не ги знае толкоз, а щастие, късмет има.
— Ти ми дай сега един локум с ядка, дай ми и цигарите, па нека да ги не зная — хилеше се учителчето и поглеждаше наново часовника, който вече наближаваше единадесет.
Кръчмарят му донесе спечеленото и пак се не стърпя:
— На̀, плюскай! Гълтай! Това да ти остане занаятът, от него да се храниш!
Учителчето лапна локума, разтвори цигарите и покани двамата победени да запалят, взе си шапката и преди да излезе, рече пак да се пошегува с непознатия:
— А вий, ваша милост, на едно кило кръв, а? Откъде бяхте вий, дето тъй лесно си проливате кръвта?
— От града — рече засмян непознатият.
— Нещо по търговия ли отскочихте до нашето село?
— Не.
— Тогава по разходка?
Непознатият смукна издебело цигарата, изгледа го ниско под очилата и рече:
— И разходка го речи, и малко работа имах, но аз почти я свърших. — И като помълча малко, добави: — По ревизия съм дошъл.
— По ревизия ли? Значи — общината. Да не сте финансов инспектор?
— Не. Училищен инспектор съм. Новият училищен инспектор.
Учителчето застана като препарирано. Хъката-мъката, не може да каже думица. И локума не можа да преглътне даже целия, а тъй си остана залепен на небцето му.