Чудомир
Нафтовата мина

По въпроса за подземните богатства и частно за минното дело в страната мене питай, кумец. Там аз съм спец. Аз, значи, и двама-трима от нашето село. Една мина си бяхме открили преди години за чудо и приказ. И то не каква да е, а нафтова мина. Петролни залежи, значи, един вид Батум в диво състояние. Едно изворче си открихме; течеше си, значи, цъцреше си, радвахме му се като деца, планове крояхме и в надежда се къпехме, ама нямали късмет поколенията.

Бившият кмет, дето управляваше селото през Европейската война, бил умен човек и много се грижел за населението. Утешавал булките, значи, спохождал вдовиците и разпределял правилно захарта, ориза и брашното, като една част складирал у дома си на по-запазено място, значи, и за всеки случай.

Хубаво, ама свърши се войната, завърнахме се ний и му потърсихме сметка. Обиск у дома му, значи, малко физическо възпитание по голо и след това — в затвора.

Полежа, колкото полежа в затвора, харчи по съдилища и адвокати, изпродаде си имота и най-после се нервира човекът и умря. Тогава Йовчо, секретар-бирникът, му купи долния двор с дребницата круша и си направи къща. Къща, къща, ама без вода — огън да я гори! И почна Йовчо да копае кладенец пред нея. Изкопа го, иззида го, сложи му една букова коруба отгоре, окачи му кофата и всичко се нареди. Пък една сладка вода излезе, бистра и студена, да й се не напиеш. Но не се мина много, и водата замириса и се развали. Дава Йовчо на воловете — не щат, дава на кокошките — и те не щат да пият! Умирисаха му се на газ и гозбите, и прането, представи си.

— А бе, жена — дума Йовчо, — да не са изтървали децата лампата в него, или пък газеничето?…

— Ка’щяло — дума жена му, — може ли? И лампата е на стената, и газеничето е на полицата, и децата не могат да ги посегнат.

Решиха да го почистят.

Дечо Мечето и Руси Ганин два дена се блъскаха да точат вода, а той още по̀ мирише, пущината, не може да се стои вътре.

— Има нещо тука — дума Мечето. — Някаква мазнина извира отнейде, ама де да видим! Камъните са блажни и като ги избършеш, след малко пак овлажняват. И не е долу до водата, а горе някъде на високото.

Йовчо нищо не им рекъл. Платил им и си отишли. Рано на другата сутрин сам се намъкнал в кладенеца. Гледал, пипал, мирисал и излязъл. По едно време гледам — шушу-мушу с кмета, после с попа, с хаджи Радка; събират се, надничат из двора, мерят и кроят нещо, а аз все по стъпките им. Като разбраха, че от мене няма да укрият, извикаха ме и ми разправиха цялата работа. Тогава образувахме „Дружество за експлоатация на нафтови залежи в землището на с. Голо бърдо“. Йовчо стана председател, значи, аз — секретар и започнахме веднага работата. Най-напред подадохме заявление до министерството — отделение „Природни богатства“ — за позволително и право на дирене мини. После представихме гаранция, подписана от заможни лица, та вмъкнахме Генча Попето и брат му. След това разни едни метрически свидетелства, за съдимост, вносни листове и т.н. Тогава ходихме за пръв път в София. После ходихме пак да подаваме заявление за изключително право на дирене нафта и пак, разбира се, вносен лист, такси за скица и тям подобни. За да се не лутаме по-нататък, възложихме работата на бюро „Фортуна“, което също ни обръсна здравата. Трети път ходихме в София за анализа и се уверихме, че то било скъпо нещо. След това дойде комисия в село. Според сметката разноските ни са: три кокошки, едно агне, петдесет и две яйца, два гювеча кисело мляко, двадесет и седем литра вино и девет сифона. Както и да е, работата и разноските вървяха бързо и дойде ред до сонда.

Тъкмо се гласяхме да ходим пак в София, Йовчо, който е много припрян, рече един ден:

— А бе като е толкова плитко изворчето, защо не покопаем малко, за да му намерим поне посоката?

— Да покопаем — обадихме се ний. — Сондата си е сонда пак, няма да й попречим я!

Събрахме се една лятна вечер, че ха бре, че де бре, ха наляво, че ха надясно, по едно време Йовчо извика:

— Стой! Тука е, каквото е!

Изтича се жена му, та донесе фенера, кога погледнахме, брате, то що щеш! На два-три метра от кладенеца, съвсем на плитко, обвити в слама, намерихме няколко тенекии с газ. Бившият кмет, дано го чумата тръшне още веднъж, ги заровил по онова време, когато му правихме обиск. Стояли те там колкото стояли, прояла ги ръждата, пробили се и протекли в кладенеца.

По-нататък какво да ви разправя. Дружеството, значи, фалира, Йовчо го уволниха и всеки член получи прякор — Га̀зника.

Ама аз пак печеля от тая работа, защото по-рано ми думаха Петко Лекето, но газта ме очисти от тоя прякор и сега ми думат Петко Га̀зника и съм по-доволен. Ами!