Чудомир
Българи

— Бях студент в Лайпциг — започна приятелят ми. — Късно към края на есента получих писмо от баща си със следното съдържание:

Донко,

хаджи Петър от Остра могила и Танко Амчикакът, от същото же село, събрали малко гюлово масло и искат да дойдат в Липиска сами да си го продадат, без посредници. На днешно число на месеца те се нахождат в София по уреждане на пашапортите и да се разправят по въпроса за митницата. Щом тръгнат, ще ти телеграфират и ти излез да ги приемеш като бащини си приятели, да ги настаниш и да им посочиш търговските фирми. По хаджи Петра ти пращам 50 алтъна и словом (петдесет алтъна), а майка ти ти праща едни вълнени чорапи и малко пестил. По-малко харчи и си пази здравето.

Октомври 29 — 19… г.

 

Баща ти

Три дена след получаване писмото пристигна очакваната телеграма и аз се запътих да ги посрещна. Понеже не бяха от нашето село, не ги познавах. Щом спря влакът обаче и започнаха да слизат пътниците, отдалече ги забелязах по облеклото и се спуснах натам. Сварих ги, че се карат с един преносвач, който искаше да им изнесе багажа. Хаджи Петър беше със сиви домашни дрехи, с кожен калпак, с морав пояс под жилетката и със зелена фланела, разкопчана встрани, а краката му бяха обути във високи бели калцуни. Танко Амчикакът беше с каскет, рошав и проскубан тук-там — имитация на тигрова кожа, — и за по-официално се беше облякъл със зелена ловджийска куртка. На краката си беше обул такива шарени вълнени чорапи, че напомняха знамето на популярната банка в градеца ни. Обадих им се аз, здрависах ги, разбрах в какво се състои спорът им с носача, намесих се, взеха си те багажа и тръгнахме.

— Как ще му дам сандъчето бе, Донко — дума хаджи Петър, — стока за хиляди е това, не е ряпа! Зная ли го какъв чешит е? Ще задуе из някой кьорсокак, па иди го дири после, ако си нямаш работа! Непознат човек! Шваба! Давам ли му аз нему да ми пипа стоката! Сам ще си я нося.

— Тъй, амчи как — допълни бай Танко… — Шваба! — и помъкна той пък торбите с хляба.

Като излязохме отвън, разпоредих за кола, заведох ги на един скромен хотел, настаних ги, да си отпочинат, вечеряхме след това заедно и понеже на другия ден беше празник, нагласихме се да походим и разгледаме града.

На сутринта отидох на хотела, пихме кафе, закусиха те и понеже исках да ги изненадам, да ги учудя, реших да ги изведа да видят най-напред Völker-schlachtdenkmal — знаменития гигант-паметник, въздигнат в чест на победата над Наполеона от съюзените армии на 18 октомври 1813 година.

Качихме се на трамвай № 15 и по Augustusplatz пристигнахме там.

Който пръв път има щастието да види това чудо на архитектурата, високо повече от 90 м., от черен гранит, с гигантски фигури и релефи, което е строено цели 10 години и е струвало навремето десет милиона марки, не може да сдържи възторга си и да не извика от учудване.

Из пътя бях разправил историята на боя, та като стигнахме, само им посочих паметника с ръка и понеже исках да ги наблюдавам какво ще правят, оттеглих се две-три крачки настрана.

Хаджи Петър дигна глава, тикна си калпака на тила, кръстоса ръце отзад, поразкрачи се, погледа, погледа, има-няма, половин минута, па без да каже нищо, обърна се гърбом и почна да пали цигара. Бай Танко, и той отиде при него и посегна към кутията му. Не можах да се стърпя и отидох при тях:

— Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Грандиозно нещо?

— Хм… — промърмори хаджи Петър, метна поглед към него и рече: — Три кила пироксилин му е майката! Сложи го в темеля, запали фитиля и камък върху камък няма да остане!

— Тъй, амчи каак! Татък!… Около три кила… Па може и по-малко — добави бай Танко и си избърса носа с ръкава.