Кирил Апостолов
Едуард II

Не мога да го позная, това ли е някогашният Едуард, който, обземеше ли го прищявката да се поперчи, сам отваряше вратата към терасата и вдигнал високо тулуместата си глава, тръгваше като акробат по ръба на циментения парапет, а минувачите от двете улици спираха да го гледат. Именно от този период са и най-трайните ни спомени за нашия домашен тигър с косъм на африкански лъв и с десетки по-тъмни и по-светли препаски. Очите му имаха цвета на козината и като всички жълти очи придаваха на котарака зъл и свиреп вид. В действителност зад тази привидна свирепост се криеше една неочаквана кротост, деликатност, бих казал аристократичност. А че носеше нещо благородно в себе си, това той щеше да го докаже на дело, и то много скоро.

Всичко, което казах дотук, се отнася за някогашния Едуард, не за днешния… Дремчо. И името му сменихме, защото какво е името, ако то малко от малко не отговаря на това, което е вложено в него. Представете си един страхопъзльо, който не се е отделял от полата на жена си, с името Христофор Колумб; или селски говедар с името Дарвин… Промяната у нашия Едуард настъпи не изведнъж. Отначало само взе да се залежава на дивана в кухнята, естествено, засмукал края на пухкавото одеялце. Да, този огромен котарак, тежащ колкото две новородени бебета, продължаваше да спи по този начин. Никога не бяхме го чули да мърка и „преде“, просто не умееше. А навикът да смуче, и то именно това одеялце, му бе останал още от малко коте… Заедно със залежаването или по-право като резултат на залежаването Едуард почна да пълнее, косъмът му загуби блясъка си, сякаш увяхна, а в погледа на котарака се настани тиха меланхолия и примирение. Скоро тъй затлъстя, че едвам вървеше, а за разходки и акробатически номера по парапета на терасата и дума не можеше да става. Това ни разтревожи. Покрай всичко друго — привикване, жал за животното — ние си бяхме въобразили, че чрез неговите малко на брой години и годините на дъщеря ни младостта в нашата къща успешно воюва с, общо взето, напредналата средна възраст на семейството. А какво? Излизаше, че най-младият измежду нас е остарял най-много. Ветеринарният лекар, наш приятел, го преслуша и откри, че и сърцето му не е в ред. Ами да, рекох си, след като познатият ни си отиде, нима сам не знаех, че такъв живот води до затлъстяване и отслабва сърцето. Заради детето, което си позволяваше дори да спи с котарака, ние не пускахме Едуард през прага навън. Той винаги беше гледал света, в това число побратимите и посестримите си долу на двора, през джамлъка на балкона. Възможно е някога видът на преследващите се котки и техните продрани мяукания в края на зимата да са го безпокоили, но явно това време в неговия живот бе отминало… Тъжно е да си старец на две години. Покрай него и ние като че ли остаряхме.

Времето си течеше, а Дремчо продължаваше все по-малко да яде и все повече да пълнее. По цял ден, от сутрин до вечер, смучеше одеялцето и нямаше сила, която да размърда заспалия му дух, да го накара да се заиграе. Дъщеря ни, която толкова много го обичаше, че вечер едвам успявахме да я откъснем от него, лека-полека престана да го търси, забрави някои от навиците си и също като нас, възрастните, взе да се застоява пред телевизора. С една дума и тя, както всички ни, беше малко нещо „остаряла“. Това не можеше да не ме разтревожи, защото бях убеден, че и в наши дни детето си остава дете и следователно има нужда, повече от всичко, да общува, колкото е възможно по-дълго и по-непосредствено, тъкмо с онова, което му е най-присъщо, сиреч с неговото детство и че нормативното съкращаване на този период, предприето напоследък от някои институти, само ще навреди на бъдещия човек, без да го направи по-здрав, по-умен, по-чувствителен. Но тук не за децата и за ограбеното им детство, за котарака ни беше думата. А той продължаваше да тлъстее и да старее: очите му блуждаеха, замъглени от постоянната безизразна влага, косъмът му оредя и загуби предишния си блясък и пъргавина, местата около ушите оголяха, походката му стана флегматична и тъжна и той гледаше повече да лежи, сякаш това никак не му досаждаше. Атанас Далчев бе писал някъде в своите фрагменти, че първите сигнали на приближаващата старост са загубването на зъбите, на приятелите… Сигурно е така и все пак аз си мисля, че остаряващият може да бъде разпознат още и по това откога лежането започва да му доставя радост, откога то се превръща в смисъл на живота му…

Тъй вървяха работите с нашия красив и наперен някога Едуард, а сега отпуснат и меланхоличен Дремчо, докато един ден не чухме тъничкото и нежно мяукане… Никой от нас възрастните не знаеше как малкото котенце е попаднало в жилището ни на четвъртия етаж, а дъщеря ни, от която възнамерявахме да получим по-точни сведения, изглеждаше едва ли не най-изненаданата: наистина откъде е могло да влезе в дома ни това хубавко шарено котенце с бял гердан през вратлето, с бяло като хермелин коремче и изблещени сивосини очи. На първоначалното ни учудване скоро бе сложен край, и то от кого мислите, от самото дребосъче, което след като метна няколко светкавични погледа насам-натам, тутакси се разшета свойски из кухнята, оттам на терасата, пак вътре… Слабите му крачета едва го държеха и когато трябваше рязко да измени посоката, залиташе. Но това не му попречи да посети на бърза ръка всички по-важни места, да клекне в легенчето, където същото правеше и Дремчо, да излочи застоялото мляко в чинийката, естествено предназначено не за него, да отдели минутка за тоалета си…

През това време Дремчо се бе събудил от вечно унасящия го сън и следеше мъничкото почти с любопитство.

Така започна, а по-нататък… Вярвам, читателите сами ще се досетят какви ще да са били първите възможни разговори, обвинения, упреци след неочакваната „придобивка“, кой например е „най-жестокият и зъл човек“, който мрази „беззащитните същества на земята“ и кой пък е могъл да защищава яростно и със сълзи на очи новия член на семейството; ще се досетят още, че оставането в къщи на пришелеца всъщност е било предрешено по ред причини, обстоятелства и съображения. Тъй че когато към полунощ нагазих в тъмната тишина, която в тия часове навсякъде е еднаква, но всеки успява да я изброжда успешно единствено в своя дом, та когато я пребродих и се озовах в кухнята, там ме посрещнаха две будни разтревожени зеници. Дремчо! Вечно дремещият домашен тигро-лъв бодърстваше, клекнал върху опашката си, вперил напрегнат и любопитен поглед към противоположния край на дивана. Там върху неговата любима и сдъвкана до краен предел приспанушка едва-едва повдигаше хълбочета една жива запетайка, чиято заострена опашчица, кой знае защо, не беше прибрана, както правят подобните запетайки в тия случаи, а стоеше щръкнала встрани. Пристъпих на пръсти и прокарах длан по топлото ръбесто гръбче. И тогава (виж ти приятна изненада!) стаята се изпълни с равно, едва чуто „Мър-мъррр! Мър-ррр“! Е, рекох си почти зарадвано, тоя поне ще мърка, защото, както ни беше обяснил нашият приятел, ветеринарят, котките били мъркащи и смучещи, така че занапред ние щяхме да си имаме и от двата вида и като се изморим да гледаме, ще затваряме очи и само ще слушаме. В края на краищата не е ли истина, че животът и онова, което ни заобикаля, са по-податливи за опознаване и разбиране, ако успееш да ги засечеш от различни страни и с различни средства; че само промяната на гледната точка понякога се оказва толкова важна и резултатна, колкото самата гледна точка… Жълтите окуляри, за миг отклонени към мене, отново се насочиха в другия край на дивана, та трудно можех да определя какво бе накарало Дремчо да изостави любимото си място — нахалството на пришълеца ли, привичката по-големите да отстъпват на по-малките, или благородството…

Изненадите обаче не свършваха с това среднощно откритие. На утрото, когато сложихме на детето да закусва, по навик отсипахме и на котарака. Той се наведе над паничката с чувство на погнуса. Никой от нас не забеляза кога малкото бе станало от дивана. Видяхме го да пресича с несигурни крачки стаята, запътено към котешката посуда в ъгъла. Щом го усети да приближава, Дремчо му остъпи мястото си. А то това и чакаше залости се удобно до съдинката и почна да лочи, и трябва да кажа, твърде сръчно и ловко за възрастта му, защото за съвсем кратко време от млякото не остана ни капка. Накрая то вирна нагоре муцунка, сякаш оглеждаше тавана, и взе да облизва бавно и с видимо удоволствие устата и носа си. Бодро, сито, котето си заигра с провисналата от дивана покривка, като ту ще увисне на нея, подобно маймунче, вкопчено със зъби и нокти; ту ще легне по гръб и ще почне да я перка с лапки; а когато и покривката престана да го занимава, малкият Едуардчо, Едуард II, така решихме да го кръстим, подгони топчето за тенис. Следващият обект беше самият Дремчо, ала още като го видя да се отправя към него, той предвидливо отстъпи назад. Изглежда обаче, че това движение Едуард II го изтълкува като покана за игра и скочи с ръмжене отгоре му. Видял, че няма отърваване, старият котарак хукна през отворената врата и потъна в хилядите неща на хола.

На другата утрин отново намерих малкия Едуард върху пухкавото одеялце, а Дремчо дремеше на стола до масата. Този ден двете котки почти се „подушиха“, макар големият все още да си даваше вид на безразличен и дори отегчен от постоянните задявки на пъргавото и неуморимо коте. На третата сутрин вече лежаха гръб о гръб, но не на дивана, върху одеялцето, а на стола — значи, Дремчо още не беше си пречупил гордостта и малкото бе предприело първата крачка за помирение. Все пак аз смятам, че именно от тоя ден започна тяхното голямо приятелство. И то беше неизбежно. Едуард II се оказа такава безподобна закачка, че колкото и коравосърдечен и сериозен да си, не би устоял на набезите му. Дремчо също не устоя и в края на краищата свали маската си на сдържаност и достолепност. Така начена вторият ила може би третият период в живота му, който много наподобяваше първия — веселия, безгрижния, когато на всички ни в къщи бе тъй хубаво с него… И в най-бурните игри пак той бе по-големият, по-разумният, по-предвидливият. Станал твърде несръчен поради затлъстяването си, но безкрайно внимателен и деликатен, истинско удоволствие беше да го наблюдава човек какви неимоверни усилия полага в борбата, за да не повреди крехкото телце на противника си било с едно по-силно постисване на острите и здрави зъби, които трошеха кокалите на неделните пилета от нашето меню като сламки, било с непремерен удар на някоя от четирите лапи, всяка тежаща колкото целия Едуард II. Вечер двамата силягаха заедно на дивана и Дремчо отвикна да смуче одеялцето, сякаш чувствуваше неудобство пред малкия.

Ето как нашият дом отново възвърна радостта си от дните, когато Едуард, още младо коте, препускаше като кон от единия до другия край на апартамента и събираше лекото чипровско килимче в хола, или легнал по гръб на пода, въртеше с крака табуретката, все едно, че въртеше пумпал, а ролките скърцаха и гумените им подметки хвърчаха по всички посоки за общ ужас на възрастните и за неописуем възторг на детето. И сега пак двамата с Едуард II тропотеха по цял ден из къщата или влезли в единоборство, ръмжеха като същински зверове, докато най-после по-големият, по-умният, не отстъпеше. Да, домът ни пак се засмя, както едно време, и привечер, като си идвахме от работа, ние все по-често се застоявахме в кухнята или там, където бяха в този час четириногите ни приятели, и все по-рядко имахме желание да седнем пред телевизора. Младостта пак бе открехнала прозорчето си към нас, а където е тя, там е и веселието, и изобщо животът.

От постоянните надпрепусквания и игри ли, от недоспиването ли, Дремчо взе да отслабва и за кратко време възвърна добрата си стара „форма“ от доброто старо време. При поредния преглед приятелят ни, ветеринарят, намери, че вече на сърцето му няма нищо. И всички пак почнахме да му викаме, както по-рано, Едуард; и у него отново се прояви някогашната привичка да излиза на терасата и с бавна царствена походка да изминава парапета от единия до другия му край, повел подире си сиво-белия Едуард II; и отново минувачите от двете улици взеха да спират край нашата кооперация.

Този неделен ден се успахме всички. Когато към девет отворих кухненската врата, първото нещо, което ми направи впечатление, бе крайно необичайната поза, в която лежеше Едуард II, и неспокойният поглед на големия котарак — учуден и едновременно гузен, смутен. Щом прекрачих прага, той отмести за миг очи към мене, като че искаше да ме попита защо Едуардчо не желаеше да си играят. Отидох при малкото котараче, приклекнах над него и едва сега забелязах сдъвканата, още мокра козинка по вратлето му. Обърнах го и тогава открих кървавата мокрота отдолу. Ех, Едуард, Едуард!…

Бях убеден, че не го е направил нарочно, че по-скоро е станало от много обич, но щях ли да убедя дъщеря ни, пък и да я убедя, това щеше ли да намали скръбта й, и не само нейната. Вдигнах трупчето, то беше почти без тегло, увих го в няколко вестника и го натиках на дъното на боклукчийската кофа, та да не го изровят уличните кучета и котки. А на детето казах, че на Едуард II, види се, не му е харесало у нас и е избягал.

След тоя случай Дремчо отново се залежа върху своето одеялце и вкъщи пак зацари познатата, лъхаща на старост тишина, в която няма да чуеш друго освен гласа на някой от поредните говорители по телевизията.