Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2009)

Издание:

Български разкази за животни. Антология

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител: Симеон Янев

Отговорен редактор: Божанка Константинова

Редактор: Албена Янкова

Художник: Буян Филчев

История

  1. —Добавяне (сканиране и редакция: moosehead)

Най-после и хората от старата Кутловица се заеха да си направят зоологическа градина.

Със зайците, сърните и дивите прасета беше лесно — доставиха ги ловците. Но отде да се сдобият с мечка? Къде да си хванат, отде да си купят? Разчу се тази работа и ето веднъж един Манго им предложил старата си мецана, с която бе обиколил мегданите на много села и бе изхранил цяла чарда циганчета.

Пазарлъкът стана лесно, свалиха синджира от врата на мечката и я затвориха в желязната клетка. Зоологическата градина бе открита за посещения.

Но свикнала беше Баба Меца да спи под чергилото на катуна до ожулените колена на децата, да слуша човешки говор, да подтичва зад стърчушката на каруцата. Затъгува за хора, за пътища.

Застанеше ли някой до клетката й, тя подмяташе натам дръгливата си снага и дружелюбно провираше лапа между студените железа. Но кой ще се здрависа с нея, кой на раздумка ще остане? Звяр е това, не е шега!

И посетителите отминаваха към другите по-миловидни обитатели на животинското селище.

Така се нижеха дните й, в самота и тъга. Една заран, късно през есента, бай Добри, който се грижеше за животните, като почисти обиталището й, кой знае как, забрави да заключи тежката желязна врата. А Меца само това и чакаше: открехна я и заподскача по алеите на пожълтялата есенна градина. Тя подхвърляше пъргаво изпостялото си тяло, душеше постланата с опадала шума пътечка, жадно заничаше между оределите храсти: диреше някое от онези същества, с които бе преживяла своя век. И намери — недалеч един човек ровеше шумака с дряновото си бастунче и час по час пъхаше в лозената си кошничка късни, спечени от сланата гъби.

Издебна го тя откъм гърба, изнрави се на задните си крака и най-приятелски изръмжа. Човекът се обърна и ококори очи: мечка! А когато тя протегна косматата си лапа, за да я сложи на рамото му, онзи се обърна и плю на петите си:

— Помощ! Загивам! Хора!…

Бягаше, настръхнал от ужас, криволеше между дърветата, а зад него с леки, пъргави подскоци галопираше мечката, опиянена от щастие, че най-сетне има с кого на воля да си потича, както в нявгашните млади години.

— Помощ! Помощ! Загивам!…

На едно място тя го настигна, закачи леко с лапа ногата му и когато той се преметна презглава в шумата, надвеси над него вълнестото си туловище: Здрасти!

Точно тогава дотича милиционерът, който охраняваше близкия портал на новостроящата се язовирна стена. Той измъкна пистолета си и като приклеча и внимаваше да не нарани гъбаря, натисна спусъка…

Мечката бавно се изправи, обърна се към приклекналия човек, който бълваше гърмежите, погледна го с почуда и после наведе глава към гърдите си да разбере какво я парна там.

Тогава гората се раздвижи, дърветата се юрнаха в луд хоровод, заигра земята, затътна. И старата мечка се строполи върху нежната чиста есенна шума.

Край