Крум Григоров
Нашето куче

За да мируваме, дядо все ни обещаваше, че наскоро щял да донесе малко кученце. Ние с нетърпение очаквахме да го видим у дома.

— Не бързайте — казваше той, — нека бозае от майка си повечко. Да заякне, па тогава.

Най-сетне един ден го донесе. Що радост беше. Ние, децата, го наобиколихме и кое го пипне по меката козина, кое го хване за ушенце — всяко искаше да се допре до него. А то гледаше смирено с тъмните си очи, ближеше муцунката си, квикнеше, като го притиснеше по-силно някое от нас. Беше шарено, на бели и черни петна, с клепнали уши. Дядо казваше, че след някой ден трябвало да му се подрежат малко ушите, за да са вирнати и да чувало по-добре.

— Няма да го правим ловджийско, нам ни трябва пазач на къщата.

И се заехме да го гледаме, да го храним. Направихме му колибка, постлахме вътре сламица, за да му е топличко. Аз му давах кога хлебец, кога някое кокалче от свинско месо. Балкан — така го кръстихме — растеше, наголемяваше.

Познавахме и гласа му. Нашият Балкан и сам ни улесняваше. Ако лае бавно, на пресекулки, разбирахме, че към Бусарските колиби се тътрузи волска кола. Ако беше припряно, тогава сигурно минаваше някой пътник от далечно село. А бафка ли и драще с нокти, досещахме се, че е надушило Ванко Манастирски, горския. Беше писнало цяло село от него, та дори и кучетата го посрещаха стръвно. Прискимтеше ли пък радостно — това беше знак, че се прибират от полето дядо и баща ми.

Свикнахме с кучето като с неразделен член от семейството ни. Бях уверен, че каквото и да се случи — я лисица да наобиколи курника, я вълк да се домъкне от планината — Балкан ще се притече на помощ.

Малко имот имахме, пък кога суша опече, кога градушка удари — жито събирахме само за по някой месец. Затова дядо все ни подканяше да притягаме каишите, че пролетта е далече. Дорде покара копривата. А щом за нас няма достатъчно хляб, няма да има трици за добитъка, няма и за Балкан храна. За да се залисваме, ние, децата, цял ден се ровехме по пясъка на суходолината, правехме си къщички, зидахме зид с по-дребни камъни и какво ли не. Премалявах от глад, но после свиквах и като че забравях за яденето. Край нас често се навърташе и Балкан. Той беше изтънял като камшик, коремът му бе залепнал за гърба, както бяха залепнали и нашите. Опашката му бе станала парцалива. Дядо казваше, че това е от слабост.

— Виждали ли сте охранен кон или юница как са зализали косъма? А щом е гладясало едно добиче, и влакното му не е като света. Няма сила да отхвърли дрипите от себе си.

Приклекне Балкан, оплези език и ни гледа право в очите. Щом замахнеш към него, той сигурно си помисля, че ще му дадеш някоя коричка, и начаса подскача. Нали детинска ни работа, някои го подлъгаха. Подхвърли моят братовчед камъче, Балкан мигновено позинва. Чувах как хряскаше понякога в зъбите му. И се ядосвах. Бива ли да се подиграва с гладно куче… Добре ли ще бъде и нас да подлъже някой с нещо, което не се яде…

Повъртахме ние малко овчици и две-три кози. От тях нашите издояваха млекце. Но го ядяхме бито. Като че небито мляко беше вредно за здравето ни. Не, го ли избият жените, няма с какво да подправим чорбата от киселец, зелника да подмажем. Но най-важното беше да посъберем масълце, за да си купим някоя и друга потреба. Дядо ни успокояваше, че дойде ли Богородица, когато беше нашенският събор, ще продадем маслото и ще ни купи непременно свирки и опинци. Е, щом е така, бяхме готови да постим цяло лято, само и само да съм с нови опинци и да надуя свирката. Да се разнесе гласът й в долината, да проечи отсреща към Рамна шума.

Радвах се, като виждах, че делвата вече се напълва. Ще домъкне дядо щавените опинци… Такива едни мекички, не се втвърдяват и не убиват, както тия, дето носех от кожата на умрелия ни кон.

Но една сутрин дядо беше така ядосан, че по-добре не му излизай насреща, не го закачай за нищо. Сбръчканото му лице беше позеленяло. От очите му изскачаха мълнии. Току влиза, излиза и дири секирата.

— Ще го науча аз него, масларят му с маслар… Гад недна…

И като набара секирата зад вратата, полетя навън. Майка ми, баба, стринките — всичките жени вдигнаха рамене, караха се и се обвиняваха една друга, че трябвало да се покрие капакът на делвата с голям камък, или пък да се турне в мазето зад каците.

По едно време дочух тъп удар, нещо квикна, сетне захърка и занемя. Какво става? — недоумявах и изскочих. Тъкмо до вратата на кошарата дядо беше застигнал Балкан, бе го млатнал така силно с тъпото на брадвата, че кучето бе се изтегнало по гръб, гледаше с изцъклени очи и не помръдваше. Аз писнах и заудрях ръцете си една в друга, насъбраха се и другите деца. Чак сега ни стана ясно какво се е случило. Балкан бе излапал маслото в делвата. Муцуната му цялата лъщеше. Дядо се суетеше потъмнял. Изглежда нещо отвътре го мъчеше. Как няма да го мъчи? Бяха ни сполетели едновременно две беди. Няма да носим нови опинци, няма да надувам свирка, а и оставаме без куче, без пазач…

С треперещи ръце дядо прихвана за един крак Балкан и го помъкна надолу, към ливадите. Ние искахме да го последваме, но той се обърна и така смръщено ни изгледа, че се разбягахме кое накъде види. Не мина дълго време и той се върна.

— Реката го отнесе — рече дядо. — Да не ни се мярка вече пред очите…

Макар и мъчно да ни беше, примирихме се. Пък и малко ли бе това, да не вкусиш блажинка близо половин година за тоя, що духа… Пак трябва да подкърпваме старите опинци… Притихнаха и жените. Вечерта на трапезата никой нищо не спомена за кучето. Легнахме си и на сутринта станахме доста рано. Та можеше ли да се успиш при тая силна кашлица на дядо? И какво да видим? На чардачето, близо до външната врата на къщата ни, се бе свил на кравай нашият Балкан. Лежеше, помръдваше с уши и поглеждаше срамежливо. Извървяхме се всички — от дядо до най-малкото ми братче — да го поздравим с добре дошъл. Като че у нас бе пристигнал най-скъп гостенин. Лицата и на жените, и на дядо и тате, но особено на нас, децата, се увеселиха. Зазвъня отново човешка реч, запрегръщахме се и се зацелувахме…

— Вече сме квит — рече дядо. — Пакостникът Балкан умря, сега имаме ново куче. Но да си отваряш очите. Да не направиш като оня неблагодарник, дето остави внучетата ми да ходят боси по камънаците…

Кучето скимтеше виновно. Същевременно от погледа му струеше и разкаяние, и обещание, че когато гладуват стопаните му, ще гладува и то, но ще им служи вярно.

— Донесете му попарка — рече дядо. — На болен човек и на болно куче трябва да се дава по-лека храна…

Ние, децата, стоплихме малко вода, посъбрахме корички и ги надробихме в паничка. Като поднесох на Балкан попарата, той ту близнеше от нея, ту изсумтеше гальовно и с опашката си докосваше ръката ми.

Понагълта се, приповдигна се и полегна на сянка под крушата ни. Още същата вечер чухме познатия му глас. Лаеше приятно и разбрахме, че минава другоселец.

Оттогава до края на живота си Балкан беше примерно куче. Никога не направи пакост в къщи. Ние му бяхме благодарни за усърдието — пиле не прехвръкваше в двора ни, без да го усети. А когато почина, поплакахме си всички у дома и го погребахме както подобава…