Илия Волен
Помощници

На тоя свят никой не може без чужда помощ. Помощници на Стоян Гърмодолеца бяха двете му биволици.

Той се върна от Европейската война изжаднял за работа и най-напред се хвана о колата и воловете. Колата му — разешена през войната — беше останала половина дървена, половината шинена; и той си поръча при коларя желязна. Останали бяха вкъщи и само с една биволица — Брязка; другарката й я бяха реквизирали за войната, както и половината от колата му, и не се върна — там някъде остави кокали. И когато общинският барабан разгласи из селото, че ще се разпродават на търг в близкия околийски градец върнати от войната коли и добитъци, той рипна на другата сутрин, та там. Вечерта въведе в двора биволица. Тя беше врана̀ — никъде нямаше по нея бял косъм. И по зъбите й личеше, че не е стара. Беше и породиста: едра, дълга, провлякла корем и с голяма любеница между предните крака. Рогата й — сиви и зарязани — се разтваряха над главата като клещи. Опашката висеше ниско между краката й. А пък като се извиеше да те погледне със синкавите си смислени очи, за миг ти се сторва, че ще ти проговори. Но продължителната и тежка служба във военните обози беше оставила явни следи по нея. От недояждане и каране беше изострила кокали, шията й бе натъртена и се лющеше, процепът бе ожулил едната й плешка, а отзад бе направена на решето от ръчкане.

— Като й забъркваме всяка вечер брашънце, да видиш, пак ще налее кокал! — оправяше се Стоян Гърмодолеца пред жена си.

И като се оживи внезапно добави:

— Един старец там, на пазара, ме потупа по рамото и ми рече: „Момче, не се разкайвай! Тая биволица ще е млечна.“

— Добра е тя, че е евтина! — успокояваше го Денка. — Да ни отгледа едно, и това ще й стига.

Купената биволица нарекоха Вранка Войничката.

Породата на тяхната си биволица Брязка беше завъдена от Гърмодолците отдавна. Добичетата от нея биваха брези и чакърести — коя с едното око, коя с двете, — а понякога бяха и белокраки. Много от тях носеха името Чакърка и Гърмодолците често имаха Дърта Чакърка и Млада Чакърка. Те се лакомяха, но не бяха много яшни, затова и биваха възсухи; в ярема бяха яки и чевръсти. Брязка бе се поизвъдила — очите й бяха тъмни, но на челото и около устата имаше бели петна. Беше щъркокрака. Рогата й вървяха назад, бяха прибрани до тялото и леко извити нагоре — и затова Гърмодолците, когато искаха да я оскърбят, я наричаха Илата. По гърба й козината беше рядка и къса — личеше черната дебела кожа, — а към корема и по ставите на краката бе по-дълга, гъста и червеникава.

Когато беше готова и колата, Стоян — какъвто беше мъжага — на ръце я довлече от коларя и я изви пред къщната врата. Тя беше бланосана черно и окована в синкави нови железа. Всичко по двора сякаш беше с лице към нея. Гърмодолците до вечерта се въртяха и цъцра̀ха от радост по двора.

На другата сутрин Стоян Гърмодолеца още в прохладни зори потегли по вития път; колелетата екливо огласяха с железата си събудените пролетни околности, където минеха.

Той стигна на нивата и разпрегна край слога. Беше окачил биволиците на ярема, сложил им беше сухо кукурузище, свалил беше ралото и с копраля в ръка бе се отдалечил по нивата, та размерваше за леха. Набодени клечотаци и дъргове очертаха лехата.

Като се завърна при колата, прибра недоядената от биволиците храна и ги поведе към ралото.

— Кош! Дий, вземай! — подканяше той всяка една от биволиците, хванал я за рога, нахлузваше й ярема и галено я потупваше по главата.

Като впрегна, Гърмодолеца мина отзад и изправи ралото. Биволиците стояха пред него изпоредени, отпочинали и готови. Гологлав и както държеше копралята изправена, той се обърна срещу изгряващото червено слънце и се прекръсти.

— Хайде, боже, помагай! На добър закач! Що помисля — да очистя!

След това взе от угарта бучка пръст, целуна я, разтри я, сейна я по нивата и като иззърка с копралята над биволиците, бодро подвикна:

— Хайде, чичов! Дий!

Биволиците се напрегнаха, яремът изскърца, ралото се скри в земята и запърпори.

Нивата — равна, голяма — сякаш бе се разтворила пред Стояна.

Когато стъпи бос в прясната бразда, той усети по тялото си приятни тръпки, като че преминаваха в него някакви сили. Утринният ветрец го пресрещаше и докосваше по челото. Нещо растеше в гърдите му.

Широкото, синкаво и леко хълмисто поле е изпълнено с орачи, поприведени над ралото, понакривили рамо; воловете са изопнали шии, поклащат глави, пошибват се с опашки и тежко пристъпват. Далече по хоризонта са се възправили като скалаци неравни лилави облаци. Селската река слиза от планината и блести между хълмовете като разтопено слънце. Селцето се е сгушило ей долу между два баира — бяло, с червенички радостни покриви и чистичко от зеленината на овошките. Всичко живо по земята се е размърдало и се обажда.

Слънцето се издига все по-нагоре и напича. Вранка и Брязка пристъпят вече уморено. По краката им се е набрала кал, която от време на време остава по угарта във вид на формички.

— Дий! Хайде-хайде!… Хайде още малко, па ще ви и спра! — все по-често ги подканяше Стоян, като ги сръчкваше с копралята.

Те се сбързваха миг-два, но умората отново им надделяваше. И ако Стоян случайно чукнеше с копраля по ралото — спираха, ако им се заговореше нещо — пак спираха. Брязка беше в оранта и за да й е по-леко, взе да бяга в браздата, но ралото залавяше нашироко и оставяше след себе си целина.

— Долее! Доле! — сърдеше се Стоян и почукваше Вранка, да се поусуче към оранта.

Той не обичаше да остават грешки в оранта му и на следния път натискаше ралото с крак, да ги вземе и тях, или пък, ако не успяваше, ги разбиваше с огрибката на копралята.

— Уморихте се и взехте да хитрувате! — нежно укоряваше той биволиците. — Е, хайде, да изкараме браздата, па ще спрем.

Като излезе на края и ги обърна, той хвърли копралята върху ралото. Биволиците трепнаха и сами спряха.

— Стоой! Почивка! — извика Стоян, мина отпред, та ги ъсна, и се застоя при тях.

Той любовно беше подигнал главата на Вранка с ръка и като я гледаше умилително в очите, я питаше:

— Много ли се умори ма, Вранке? Много ли, а? Е, и аз се уморих. Хляб се не изкарва лесно… Тежко е тук, тежко е, ама все не е като там, сред гранатите, а? Хе-хе!

Биволицата — оставила се в ръцете му — поклати глава и изклепа с уши, като че му отговаряше нещо.

— Ами ти ма, Илуше? — поспря се той и пред Брязка. — Ъс де! Отстъпи малко, какво си се напрегнала така!… Ти ли, ти ли! — завъртя й той с глава, като я отминаваше. — Все с дяволийки се мъчиш да караш ти!

Той приседна на слога и запуши. Биволиците преживяха и от време на време облекчително припъщкваха. По косъмцата около устата им бе се провесила пяна. По едно време Вранка, както беше в ярема, наколенчи и тежко се сложи на земята: но като полежа малко, стана пак, изчисти с крака буците пръст под себе си и отново легна. Изпърво тя нарядко и шумно изпъшкваше, но сетне съвсем затихна. Брязка остана права. Отнякъде долетя врана, кацна на гърба й и започна да я пощи с късо радостно погракване. Тя разнежено бе по-подигнала опашка, изтегнала бе шия, премрежила беше очи и цялата бе се отдала на наслада; от време на време дигаше глава срещу слънцето, разтваряше бърни и яките й широки зъби се белееха, сякаш се смееше.

Повечето от орачите, заразени един от друг, бяха спрели на почивка. Добичетата стояха по хълмовете неподвижни като паметници.

Стоян си хвърли угарката, която продължи да дими между буците, погледна слънцето и стана. Войничката, както спеше, трепкаше и тихо, уплашено побрецваше. „Сънува нещо“ — си каза Стоян и се приведе, та я събуди. Тя разтвори очи, разтърси глава и чак когато добре огледа наоколо, се успокои. Стоян постоя пред нея, помисли, па мина отзад, та хвана ралото и като зръкна с копралята, дякна. Вранка наколенчи, лениво се наемна няколко пъти и стана.

— Хайде, дий!

Биволиците тръгнаха. Той понатисна ралото ребром, то се вряза дълбоко в земята и се закрепи. Стоян засвири с уста:

Де гиди, руси биволи,

де гиди, черни угари!

След пладне времето се разхлади и биволиците се оживиха: ралото бързо фърфореше след тях из ситната, ронлива оран. Гърмодолеца бе забраздил вече друга леха и беше подминал крушката в нивата. По едно време откъм селото долетя мекият сладостнотъжовен звън на черковната камбана. В село, някъде измежду овошката, се подаде първият вечерен дим. Известно време той стоя самотен и като че се чудеше накъде да тръгне. Но се появи дим и на друго място, на трето, докато най-сетне цялото село се замрежи с рядък, раздвижен синкав дим; в долната махала той се движеше по течението на реката, като че сам течеше.

Заглъхна и последният трепет на черковната камбана. Гърмодолеца погледна слънцето, погледна края на нивата й подгони биволиците. Те хвърчаха по браздата. Той ореше и поглеждаше към запад, сякаш се надпреварваше със слънцето.

По едно време Брязка взе да се присяга да пасе — по угарта, по слоговете, — но Стоян така я сръчкваше, че тя приритваше.

— Потърпи малко! Няма да умреш гладна! — гълчеше той.

Той вече доораваше; останало му беше, има-няма, една копраля откъм пътя. Там нивата така беше претъпкана от хора, добитък и колия, че не можеше да се бръкне в нея. Ралото ту придъдряше и придраскваше отгоре, ту се забиваше и запъваше в някоя суха грамадна буца. Стоян лягаше с гърди на ралото, протягаше копралята като щик към биволиците и дякаше; те се напъваха, усукваха се наляво-надясно, припикваха от зор и изкъртваха балвана.

Когато наближи време за пускане, те станаха нетърпеливи и току се извиваха, та надничаха през ярема към Стояна, час по час.

— Знам, знам! Какво ме подсещате! Да запрашим и тоя разкрач, па ще ви пускам — отговаряше им той.

Като доора, като обиколи нивата с дълбока бразда и ги отпусна, те повлякоха ралото тичешком към колата. Той притичваше след тях и се смееше.

Гърмодолеца пусна и взе да прибира на колата едно друго.

Слънцето изкара браздата си по небето, притрепка зачервено, ѐ горе, на баира, и си се прибра. По леко заоблачения запад залезът разтвори небесни вечерни градини.

 

 

Вранка излезе кротко добиче. Дечурлигата се провираха под нея, ловеше я кой къде си ще и тя не мърдаше. Пастирчето още през първите дни на лятото я научи на яздене. Вечер, като ги подкараше за село, ще я чукне по рогата и ще й викне: „Наведи си главата!“ Тя покорно я навеждаше, чакаше го да стъпи с крак на рогата й, дигаше го нагоре и чак когато се настанеше на гърба й, ще тръгне. Понякога то се изправяше на крака отгоре й и правеше разни фокуси, друг път ще й се качи, както тя си пасеше по ливадите, и с часове седеше полегнало на гърба й. Тя ходеше все след Брязка — макар че Брязка често посягаше да я ръчка; и когато пастирчето ги възвръщаше по ливадата, подбираше само Брязка. Вранка дигаше глава, гледаше един миг, като че не можеше да разбере какво става, сетне избрецваше разнежено и притичваше към Брязка, като поусучеше задница и попривлечеше крака; ако пък беше по-наблизо — обръщаше се да пасе с глава към нея. Когато се случеше да дадат Брязка на съседи за един ден, Вранка през деня от време на време току ще се сети за нея, ще вирне глава и тъжно брецаше, сякаш я викаше; ако й се обадеше някоя биволица от други ливади, затичваше се там, помирисваше я, тръкваше се о нея и щом видеше, че не е тя, навеждаше се да пасе по-настрана, като забравяше къде е тръгнала; пастирчето я догонваше и я прибираше. Когато се святкаше и гърмеше, Вранка Войничката спираше да пасе, дигаше глава със сламки по устата, добиваше уплашен и напрегнат вид и известно време стоеше така, сякаш някакъв спомен се надигаше в съзнанието й и се мъчеше да се оформи; но накрай изклепваше с уши, врътваше опашка, поглеждаше тъпо наоколо и като поразкрачваше предни крака, отново се навеждаше и почваше да хрупа тревата. Тя така свикна с името си, че когато някой я повикаше на име, обаждаше му се като човек; а пък само като чуеше гласа на стопанина си, дигаше глава и брецаше срещу него.

Брязка, колкото и да бе се изменила по характер от гърмодолската чакъреста порода, все си оставаше като тях непокорна и хитра. Като тях беше и любопитна; миткаше по всички ъгли из двора, където видеше отворено, надничаше — дори в къщи влизаше понякога; всичко душкаше, всичко опитваше. В това скитане често си заклещваше някъде рог или крак, окачваше си опашката, или пък налапваше нещо не за ядене. „Не че е яшно, ами е проклето!“ — казваше Гърмодолеца. Така правеше и в колата. Бързаше да изпревари Вранка и я оставяше нея да тегли; кога ги запре да си отдъхнат — ще постои един миг и току ще тръгне сама; кога ги подкарваше — ще се сети да пикае; гъташе товара зарад някой стрък трева по слога. И през силната работа Гърмодолеца и Брязка често бяха във война. Той посягаше и на бой, а тя ставаше още по-упорита. Когато се навеждаше за остена, преди още да замахне, тя бягаше. Ако пък я изненадаше и се появеше пред нея, надигаше се на задните си крака и се хвърляше да бяга право срещу него. През такова време тя така се наплашваше, че който вече и да минаваше покрай нея, следеше го недоверчиво, докато се отдалечеше, или пък — ако беше легнала — потрепваше и все се понаемваше да стане. Накрай Гърмодолеца виждаше, че се е поувлякъл, и правеше за примирие. Вечер, когато му останеше хляб в торбата, той й го поднасяше, като го мяткаше пред очите й. Тя дълго се колебаеше, но видът и миризмата на хляба я изкушаваха и най-сетне се престрашаваше и го вземаше. Докато ядеше, Гърмодолеца я милваше по главата, а тя го попоглеждаше недоверчиво и колкото пъти я докоснеше, все трепваше, като че не я милваше, ами я опарваше.

Пастирчетата всяко лято се мъчеха да я научат на яздене, но тя не се поддаваше. Ако й сложеха хляб на тревата, бързо го налапваше и като видеше, че се готвят да стъпят на рогата й, дигаше глава. Ако пък успяваха да се метнат на гърба й от някоя височинка, започваше да бяга, подмяташе задница, окършваше тяло, възплъзваше по брежлинки, тръкваше се о някое дърво, завираше се в трънака, докато най-сетне пастирчето падаше в краката й. На ливадата често се отделяше настрана от другите биволи и пасеше сама. Понякога пък си науми за нещо, дигне глава и тръгне нанякъде; колкото и да викаше биволарчето по нея, не спираше. Когато се запътеше към кукуруза, като дочуваше топуркане и викот след себе си, вместо да се върне, сбързваше се и навлизаше в нивата; ако откършеше мамул, захапваше го и бягаше с него по ливадата, ако пък беше набарала някоя тиква, като дотичваше биволарчето, поспускваше се към него с рогата напред, изфучаваше му и отново се връщаше да яде. Понякога Брязка изчезваше незабелязано от стадото. Биволарчето, което познаваше дирите й, тръгваше да я търси; късаше се и се драскаше по шумаците, уничаше по земята, разглеждаше на всички страни по откритото и най-сетне я забелязваше с разтуптяно от страх сърце да се чернее в някоя чужда нива. Колко пъти пъдарят беше бил пастирчетата и бе им взимал дрешките зарад нея, колко пъти беше затваряна в селския капан и беше глобяван Гърмодолеца!

Разбира се, че тя ядеше и много бой. Биволарчето хвърляше по нея като по куче, а тя ще се сниши, ще попримига и като мине кривакът над нея, побегне. След някоя голяма пакост пък пастирчетата се изреждаха да се ловят за опашката й й да я бият; тя бягаше и ги влачеше по ливадата. От време на време окото й сутрин биваше гурелясало, сълзеше и мухите цял ден се трупаха по него.

 

 

Настъпили бяха големи летни горещини. Нивите замирисаха на хляб, побеляха, поразкършиха се и накръстосаха класове над пътищата. Пеперудки, облечени сякаш в нови, шарени дрехи, меко хвърчаха над житата из светлия въздух. Макар че не се мяркаше никакво облаче по дълбокото и просторно юлско небе, от време на време през деня далечни, тихи и сухи светкавици мигом разтваряха червени ветрила в дъното на хоризонта. Те показваха, че времето ще се задържи хубаво, и селяните се радваха, че бог им дава ръка да приберат това, което беше народила земята.

Гърмодолските бяха излезли на жътва; жънеха Денка, децата и две откупени момичета. Стоян беше впрегнал, та ореше ожънатата част от нивата. Жътварите — поразкрачени, приведени и попотени — бяха насвили една широка и дълга пост. Класовете пред тях се люшкаха и тревожно шумоляха, сякаш искаха да избягат от острите сърпове. По новото и сухо стърнище — развеселено тук-таме от зелени стръкове трева — се бяха изтъркаляли като бурета снопове и бяха огазени светли пътечки към колата, към бъкела под крушата, към близката зашумена гора.

На постта Гърмодолката се разпореждаше. Тя не само се халеше, та жънеше, ами и намираше време да следи кой как жъне. И подканяше, хвалеше, кореше, даваше пример. Кога закрепяше поглед над нивата, ще почне да я хвали:

— Нива като люлка — едра, гъста и полегнала на една страна! И чиста — няма паламида из нея да те целува, няма бабин зъб да ти сакати ръцете! Сама вика: „Жъни ме, жъни ме!“ — И като помисляше, добавяше загрижено: — Посягайте да го съберем накуп, доде не е притопуркал оня, белият, че ще гледаме за един залък хляб!

Заливосаната от пролетните дъждове и напукана земя се беше зачервеняла с житни зърна от сухите юлски ветрища; под класистите снопове се насипваше жито като жарава, дори под ръкойките оставаха зърна — навред преливаше жито.

Стоян ореше в долния край; по сухата и бучава оран стърчеше и се белееше полузаровена стрън. От голямата жега биволиците бяха омърлушени, едва пристъпяха и уморено мяткаха крака.

— Дий! Дий, пристъпи де! — подканяше ги лениво Стоян. — Какви сте ми жегарни!… Размързяло ги!

От време на време, като дойдеше откъм колата, той ги спираше и заливаше главите им с вода от бъклите; докато ги поливаше, те съживено пухтяха, пръскаха и подигаха опашки. Мухите ставаха все по-смели и се лепяха на топчини по краката им, по коремите им, по очите им. Биволиците се вардеха с опашки, с уши, с уста, с крака. Пропъдената от едно място муха отиваше пък на друго; след нея излизаше върху кожата свежа и червена като рубин капка кръв. Гърмодолеца често спираше под някоя студена сянка, откъртваше вейка и започваше да ги гони и бие; той се ожесточаваше към някоя по-настървена и я гонеше от място на място, от биволица на биволица, из въздуха, та дори излизаше след нея и по слънцето. Биволиците потъваха в кръвове от измачканите по тях мухи, а около краката им земята посивяваше от избитите и навирили крака мухи. Наистина мухите толкоз много безпокояха биволиците денно време, че те и нощем, в съня си, се попляскваха с опашки и помръдваха с уши.

По едно време, като ореше, Стоян поспря на браздата, да избърше рукналата пот по зачервеното си от пек лице и да духне хлад по гърдите си.

— Голямо слънце, брей! Изгинахме и хора, и добитък! — провикна се той към занемелите и приведени жътварки.

Самотният му глас сякаш изгоря в летния огън.

Блясъкът на юлското слънце слепеше златоузрялата шир; небето беше размътено. Балканът бе изгубил очертанията си от лятната омара и бе се превърнал в някакъв въртоп от дим. Гората и кукурузите бяха завехнали; мъх от върбите се носеше лениво из горещия застоял въздух. От горските поляни идеше знойната миризма на дивите метли, които сякаш се разтапяха в жегата. По подигнатите слогове лятно се синееха нацъфтели бурени; не се чуваше никакъв гласец — само някоя муха ще бръмне самотно, като че изстене, и отмине. Всичко беше затихнало, замряло; над всичко стоеше слънцето… Но ето че там горе, на върха на крушата, някакъв лист самотно затрептя и ту се поспирваше, ту отново припряно и продължително затреперваше, сякаш изслушваше някого и сърдито му се уговаряше. Там, на високото, като че се зараждаше нещо ново.

Още като взе да припарва обедното слънце, Стоян пусна биволиците и ги свали в дола на локвата. Локвата беше под едно студено горско кладенче до стара, изкорубена върба. Беше голяма и на места дълбока. От едната страна бе оградена със зелен папур, измежду чиито стръкове освежително куркаха смешно опулени жабчета, а от другата — по няколко отърляни пътеки се слизаше в нея; наоколо по дола имаше дървета, дракаш и полянки. Локвата толкоз беше шумна по обед, че когато човек минеше покрай нея привечер и я видеше избистрена, самотна и позачервена от залеза — в първия миг се изненадваше от тишината около нея. Биволиците, като разбраха, че ги карат към локвата, се сбързиха, а когато светна пред очите им водата, втурнаха се, нахлуха шумно и просто се събориха в нея. Другите биволи, които дремеха блажено под обедните горещини, се събудиха и се поразместиха. Вранка и Брязка завераха глави във водата, обръщаха се по гръб — с краката нагоре — да се наквасят целите, плискаха се с опашки, пухтяха така издълбоко, че правеха талази с дъха си и макаха от удоволствие; водата се вълнуваше, леко поплискваше въз бреговете и се връщаше назад, като оставаше след себе си мокри, врящи на слънцето и бързо изпаряващи се следи. Гърмодолеца беше приклекнал на брега и се смееше на биволиците.

— Да поизстинат! — споделяше той радостта си с биволарчетата.

По едно време биволиците се поуспокоиха. Брязка започна да си играе: местеше се във водата — както лежеше, завираше носа си във водата и избърбукваше, отиваше в най-дълбокото, където потъваше цяла — само главата си държеше над водата и зяпваше срещу слънцето, пръхтеше и му се зъбеше, гмуркаше и нея под водата и по няколко минути я нямаше никаква, което предизвикваше възторг у биволарчетата. През това време Вранка стана и легна на сухо до локвата. Гърмодолеца, както развиваше вървите на цървулите си, я погледна загрижено и продължи да се събува. Като се събу и си дигна крачолите, той нагази, прекара Брязка в по-плиткото и се хвана на работа. Най-напред изми по нея вчерашната спечена кал, която се късаше с косъмца, а сетне взе и да я каля. Калта по дъното беше студена, мека и мазна като масло — локвата се славеше с хубавата си кал — и той изпитваше истинска наслада, като я нагребваше с шепи някъде изпод водата и я цапаше и размазваше и с двете си ръце по биволицата. Биволицата от време на време трепваше с уши и опръскваше попотеното му лице с капчици кал, която бързо засъхваше и стягаше кожата му. Накаля Брязка, накаля и Вранка. Те не се виждаха от кал — само очите им живо светеха измежду нацапаните ресници. Докато Стоян се миеше на дола, те се запасоха около локвата; Брязка се пресягаше към мочура, където беше избуяла крехка трева, с пъпки и червени нездрави петна по листата. Поизмит вече, той взе под мишница цървулите си и — с един крачол дигнат, с друг свлечен — подкара биволиците нагоре към ливадата, като ги вардеше от шубрака и дърветата, по чиито напукани кори имаше засъхнала кал, примесена с косъмца.

Биволиците рядко ги пускаха на цяла трева, пък бяха и изгладнели сега, та още с пристигането си на ливадата стръвно се нахвърлиха да пасат. И изпърво не се спираха — едрата трева като че ги беше подлудила, — ръпнеха веднъж-дваж на едно място, изпръхтяваха възбудено и притичваха пък на друго. И чак когато обиколиха ливадата от край до край, се успокоиха и закрепиха. Всяка от тях си избираше кътче — обикновено до някоя шубрачка, — забиваше глава, метнеше опашка на гръб и я забравяше там, остъргваше пред себе си, извиваше постепенно глава настрана, изтягаше шия, подгъваше дори крак и чак когато съвсем й додееше, пристъпяше. Пасяха и сумтяха; захапваха тревата и дръпваха глава встрани, та я откъсваха, а пък по-едрата първо я прибираха с език и тогава я захапваха и късаха. От време на време някоя от тях ще бръкне с крак в ухото си, да го изчисти, ще повлече уста по земята, да я изтрие от нещо, или пък ще пристъпи до храст, да се почеше нейде, и пак се навеждаше да пасе. Гърмодолеца пристъпяше спроти тях, слушаше лакомото им хрупкане и им отпускаше по малко от некосеното, като гледаше да изравни прояденото от предните дни.

Биволиците оголиха нови търкала покрай ливадата, станаха като гайди и взеха вече да пробират тревата.

Вършеите на едно високо дърво трепкаха; трепна и зашумоля цялата гора. Излезе освежителен ветрец. Слънцето скланяше на запад и омекваше, сенките на дърветата тръгнаха по ливадите, щурци засвириха на различни гласове дружно и ободрително. Земята сякаш си отдъхваше от жегата.

Стоян подбра ситите и отпочинали добичета нагоре към жътварите.

След жътва, след вършитба настъпваха есенните дни. Работата намаляваше, а времето се задържаше хубаво, дните бяха все още големи и Стоян Гърмодолеца завеждаше биволиците при ковача, да ги обуе, намазваше колата, разпречваше куверките, мяташе върху тях рогозка и тръгваше по кирии; товареше горе, от Държавното, кубици дърва и ги караше на гарата. Дни наред сновеше по пътищата, които се белееха надалеч из тихия есенен простор — ще го видиш някъде си, хиий, дребен, като буболечка, че се изкачва към хоризонта. Рогата на биволиците се изтъркваха отзад от ярема, шиите им се натъртваха, колелото ожулваше краката на Вранка. С тези кирии Стоян си приготвяше зимнина — сол, газ, цървули — и отделяше по някоя пара и настрана, за черни дни. По това време той обичаше да казва за биволиците си: „Нали с тях си гледам къщата.“

Есенно време, когато прибираха храните от полето — сена̀, тикви, царевица, — оставяха добичетата „да си отволят“ на ядене. Вранка Войничката, доде ядеше, все подигаше опашка и изпращяваше, а сетне — като престанеше да яде и легнеше — дълго време в нея се чуваше някакво нездраво къркорене. Брязка, каквато беше, колкото ядеше, два пъти повече пръскаше. Обикновено биволиците на Гърмодолеца по това време се и развождаха. Той почваше по-често да слага пред тях сол. Изблудняло им от треволяка, те се нахвърляха на крупчинката шумно и лижеха, издълбаваха в нея длапки, често дори се опитваха и да си отрупнат малко; след някое време току започнеха да пускат слуз, да брецат непрекъснато и високо и да лудеят. Като ги пуснеше при бик и се заводеха, Стоян не ги впрягаше един-два дена. Когато наближеше вече да се телят, наедряваха, напращяваха и като ходеха, се крепяха. Вранка, след като се отелеше, първите дни бягаше от гората в село зарад малкото, но сетне посвикваше и само избързваше вечерно време пред другите биволи и започваше да бреца, като наближеше къщи. Доде бяха малки галенцата й, тя ги пазеше с рогата си от децата, от другия добитък и най-вече от кучето; кучето го беше притискала веднъж до плета и то, като я видеше, още отдалече скимтеше и бягаше. Пък галенцата й бяха едни отръсни! Като се изправяха на краката си, и почнеха да търсят самички да забозаят; тук бутне, там бутне и току налапа щръкналата бозка. И бяха много лакоми. Като се завряха под майка си да бозаят — поразкрачени, със запенени устица и вирнати опашчици, — чак я подигаха и не се късаха от нея, докато тя — видяла вече зор — не легнеше. Денка често й се караше: „А, стига си му стояла, ма шантоше! Ей, вампиро, стига си й пил кръвта!… Че сме шантави това ние, майките! Подмята я!“ Вранка беше почти всяка година с малко и телеше, както казваше Гърмодолеца, „все момичета“. Галетата й станеха тормакини и ходеха все след нея; галеха й се, ревяха, кога я няма, и посягаха да бозаят, докато сами се отелеха.

— Пък млякото тече през нея — хвалеше се Денка, — да те е грях, като я гледаш кожа и кости! И като го изсипеш в бучката, дели се мляко и масло.

 

 

И биволиците, както и стопаните им, се спираха на едно място, когато паднеше сняг и не можеше повече да се работи навън. Тогава започваше животът им в биволската маза под хамбара. Само къде обед и привечер ги изоглавяха и ги откарваха на водопой долу, на Топлика; изворната вода се чернееше и димеше сред белите снегове. На обед биволиците се позастояваха около реката на слънце, което не се виждаше, но се чувстваше в омекналия въздух; а вечерно време препускаха от студ към къщи — направо из синкавия сняг, — изпреварваха стопанина си и веднага се завираха в топлата маза; ако някоя сбъркаше мястото си в бързината, другата я побутваше с рог отзад и тя бързо заемаше своето място; след малко пристигаше и Гърмодолеца, зачервен от студ, и ги връзваше, като им се поскарваше за немирствата им — бяха възбудени от студа, от вечерния шум, от вечерните миризми на селото. Кога се спуснеха големите студове, Вранка стигаше само до пътната врата и се връщаше — в такива дни я пояха в къщи.

Вечер, след плява, тя се поувъртваше, както беше вързана — избираше си място за лягане, — па прибираше с крака слама под себе си, наколенчваше и тежко слагаше задница на земята; като легнеше, помръднеше да се намести, почеше се някъде с рог и издълбоко, облекчително въздъхне. Брязка пък не гледаше де ляга; ако се стовареше върху друго добиче, то само трябваше да се отмести. Дигнали глави и попритворили очи, биволиците лежеха и преживяха до късно през нощта. Синджирите им равномерно подрънкваха от преживянето, по устата им висеше пяна. От време на време спираха за миг, нещо изкъркорваше в тях и пак продължаваха. С напредването на нощта биволиците все по-често затихваха в дрямка. А когато сънят им надделяваше вече, сгушваха глави към тялото си и заспиваха. В затоплената маза се чуваше равно, високо припъшкване. Мишки и плъхове цяла нощ притичваха, трополяха и цъцреха по гредите и събаряха пепелищаци и паяжини по гърбовете им. През това време и Гърмодолеца, търкулнал се до семейството си, спеше в топлата, запарена стая и сънуваше, че някоя от биволиците му говори нещо или дигнала глава, се смее насреща му.

С времето Вранка Войничката добиваше все по-дръглив и болнав вид. Когато беше хвърлено пред нея храна, често спираше да яде и дълго се ослушваше в нещо важно й тежко, което ставаше вътре в нея. А пък понякога и с дни не посягаше да яде. Като донесяха храната, очите й се оживяваха, навеждаше се, та я поразбъркваше с уста, вземаше две-три сламки, опитваше се да ги сдъвче, но й се виждаха безвкусни и спираше; и с часове стоеше неподвижна, омърлушена, с провесени сламки в устата — сякаш мислеше нещо. Тя стана ленива. Повече лежеше и дремеше; кога лежеше, понякога й се поискваше да стане и да тръгне нанякъде. Но като станеше и мръднеше две-три крачки, отново й се долягаше. Напъти, както лежеше, ще просне крака и глава по земята, като умряла.

 

 

По обложеното зимно небе взеха да се очертават облаци. Слънцето все по-често се показваше над земята, сякаш я викаше. Земята взе да се провижда тук-таме изпод завивките на снеговете. Орачът излезе на двора, погледна оголените влажни поля, погледна слънцето, което отново беше излязло между хората, па се усмихна и разкърши снага.

Като се отопли времето, Гърмодолците още през първите дни изведоха биволиците на двора и ги изкъпаха с топла вода и сапун. Биволиците не ги свърташе вече в мазата и бягаха повече вън по слънцето. Поизмършавели от сухата зимна храна, поощавени тук-таме от паяжините и мишавините, те се разстъпваха тежко и важно по двора — като поклащаха глави, клепеха с крака и полюшваха опашки, — ходеха до плета, до градинския вратник, до обора и навсякъде душкаха, навсякъде търсеха нещо. Вранка се бе пооживила; една утрин, като гледаше Мънчо — чакърестото и белокрако мъжкарче на Брязка — как весели двора с палавите си игри, тя сама се опита да играе. Тежко подрипна веднъж-дваж, като огъваше глава към тялото си и подигаше задницата. Но се препъна, наколенчи и едва се закрепи да не падне. Тя се изправи, въздъхна дълбоко и продължи да следи игрите на Мънча.

— Е-е, дъртоше, мина вече нашата! — въздъхна Гърмодолеца, който потягаше по това време колата на двора.

Към обед той впрегна и отиде на колибата за сухи съчки. Когато се върна с пълно и спря пред дръвника, първо взе да разпряга Вранка, като я гледаше неспокойно. Вранка, щом се освободи от ярема, постоя един миг, затрепера цяла, падна връз процепа, отърколи се на земята, пририта и зашиба главата си. На устата й излезе пяна, очите й се подбелиха. Гърмодолеца се посуети, опипа се по пояса, поколеба се, па се затича към прелеза, та извика съседа си дядо Илия, който колеше курбаните по махалата.

— Домиля ми — обясняваше му той, — ами ела ти, като не е твоя… Защо да се хвърля месото. Циганите ще ми свършат някоя работа за него.

Когато пристигнаха, Вранка хъркаше, а Денка и децата плачеха около нея. Съседът ги посгълча с някакъв тържествен глас, извади ножа си, опита го с пръст и наколенчи на плешката й. Сред общото си страдание Вранка усети някаква самостоятелна, остра болка на шията си и се опита да се възпротиви — зашава, зарита; но точно от тази болка като че дойде спасението — нещо топло изтичаше от нея, все повече я обземаше приятна слабост, а заедно с това и болките изчезваха, и всичко изчезваше…

Когато караха биволите за вода, като стигнеха, дето беше приклана Вранка, настръхваха и започваха да душкат, да ровят с крака и да реват; едва ги откъртваха оттам. Като минаваха сутрин и вечер през двора овцете, щом стигнеха до това място, звънчарката спираше, потропваше неспокойно с крак и го избикаляше; избикаляха и другите овце след нея. Само кокошките се въртяха там по цял ден, кълвяха окървавената пръст и радостно тътреха.