Елин Пелин
Царят на боровите гори

Разтревожиха се планинските мъгли. Слънцето ги пъди от върховете и те не знаят къде да бягат и ту се спущат из дълбоките ущелия, ту се вплитат по върховете на мълчаливите борови гори и бавно пълзят нагоре-надоле. Най-после те се дигат на бели малки облаци, реят се без цел в синевината на небето, докато слънцето ги стопи.

В планината се събужда живот. Освободените от ледени окови потоци пеят тържествени химни и гората тръпне пред нови надежди. Сутрин, щом грейне слънце, по кръстните върхове на високите борове кацат малки птички и пеят любовни песенки.

Дивият петел, който усамотен и невесел се крие под малките снежни пещери из гъстаците, една сутрин видя едно слънчево петно да блещи като голямо златно блюдо на близката поляна. Той за пръв път напусна непроходимото си обиталище, излезе нашироко, изтърси тъмносивите си криле и застана сред това златно блюдо. Тръпки минаха по якото му тяло и огън плъзна по жилите му. Той вдигна глава, погледна небето, погледна чистата гора, силната му човка неволно се отвори и от гърдите му излезе страшен звук на учудване.

Стана тихо, тихо. Дивият петел се вслуша, като че ли стреснат от тоя страшен звук, що неволно излезе от гърдите му. И ето че отнякъде далече, като че ли от оня край на света, до неговия остър слух дойде познат любовен глас на кокошка. Гората се завъртя пред очите на дивия петел. Слънчеви пожари се вдигнаха из долините, небето се счупи, падна и отново се вдигна пак и засия синьо и безкрайно. И възцари се наново дълбоката, великата, спокойната горска тишина. Бог благославяше живота. Дивият петел, царят на боровите гори, вдигна глава и топъл приветствен звук излезе от дълбочината на сърцето му. Из далечините на гората пак му отговори любовен глас.

— Там, там към височините. В гората, която е под самото небе, дето няма никой. Там при вечната тишина. Там ще те чакам.

Тревога изпълни душата на дивия петел. Някакви чудни сили обладаха тялото му. Топли вълнения заиграха в душата му. Той безумно се разтича по поляната, кръстоса я няколко пъти, ослуша се и не знаеше накъде да се отправи. Земята не беше вече за него. Краищата на настръхналите му крила опираха в нея и се мокреха от росата. Тогава той ги размаха силно, вдигна се тежко и кацна на върха на най-високия бор. От толкова време за пръв път той се вдигна така високо. Шумът на силните му крила го упои и мъжка гордост изпълни душата му.

От височината на дървото той видя цялата планина. Голите снежни върхове под небето ослепително блещяха и по тях се очертаваха кръстни знамена от зеленина.

— Там горе, горе ще те чакам, — отново чу петелът любовния вик.

— Там горе, там горе, под небето, — повтори той почти шепнешком и тоя шепот премина като тръпка през горската тишина.

Петелът се обърна право към великите върхове на планината, които се редяха пред очите му — далечни, светли като мечти, като хубави сънища, които трябваше да се сбъднат, гледа ги дълго, мълчаливо, като че четеше пред тях някаква молитва, после отведнаж се вдигна и полетя към тях.

Женската, която се луташе и го търсеше из долините, чу тоя шум. Тя трепна. Тя разбра. Той отиваше. Но тя не можеше да лети като него. Нейните крила бяха слаби. Тя му извика. Тя го поздрави. И се спусна из гората, по следите на неговата сянка.

— Там горе.

Там дивият петел празнува празника на пробуждащата се пролет. Там — сред великата самота и тишината, под самото небе.