Симеон Янев
Разкази за всички възрасти

Такъв сборник разкази от български писатели за животните и природата излиза за първи път на български език. Който познава много или малко българската литература, би се учудил искрено: та не е ли нашата книжнина пребогата на такива творби, не ги ли намираме още у Елин Пелин, Йовков, Георги Райчев, да не говорим за писателите от следдеветосептемврийския период? Това е едно измамно впечатление. Немного писатели в миналото са опитали силите си в разказа за животни; много стават те едва в наше време и най-определено в последните петнадесет-двадесет години. В замяна на това ония пък, които са писали за животни, обикновено са създали великолепни, рядко пластични творби и макар те да са малко на брой в творчеството им, създават впечатление за обемност, внушителност и мащабност. Елин Пелин е написал само няколко разказа за животните, но те са така силни, че създават илюзията като да е написал цял том. Същото се отнася за Георги Райчев, за Илия Волен, за още мнозина.

Но обемността и мащабността на българската анималистична проза не произтича само от няколкото или най-много няколкото десетки разказа в миналото, специално посветени на животните. Тя се излъчва от цялата белетристика, от поезията, от литературата най-общо и дори нещо повече — тя идва от българската живопис, българската музика, българския фолклор. Човекът и животните — особено домашните животни — това е една от най-старите и най-плодотворни теми на българската литература. Тази тема излъчва хуманизъм, благородство, тя изразява едно несъзнавано винаги, но съществуващо винаги единство на човешкото и природното. Отношението към животното е част от българския бит, и то особено важна част. И ако Т. Г. Влайков, Михалаки Георгиев, Никифор Попфилипов, Антон Страшимиров и преди всички тях Петко Р. Славейков и Иван Вазов ние не можем да отделим от тая традиция, то е не защото те пишат специално за животните, а защото в разказите и повестите си, в пътеписите и есетата животните присъстват като част от душевността на българския човек, присъстват като същност и неизбежен момент от това изображение. Близостта до природата, изконното състояние на човека, още не е нарушена и затова писателят още не осъзнава анималистичната тема, още не страда от носталгия по хармоничното минало. Това е първият етап в литературния кръговрат — от природата и животните никой специално не се интересува, но присъствието им в душевността на човека е дълбоко и неотменно.

Вторият етап за тази тема в българската литература е практически началото на нейното независимо обособяване в руслото на анималистиката. Този етап във всяка литература, включително и в българската, е рожба на болезнено почувстваното разединение с природата, на отчуждаването от нея, на загуба на духовни ценности, които изглеждат ненарушими и вечни единствено в света на безсловесните. Този етап е обозначен с излизането на разкази, в които животното става център на изображение, става герой редом с човека и в тоя паралел го намираме самото него като носител на особения, природен разум или напълно скрит вече за хората, или най-малкото разбираем за тях. Елин Пелин, и най-вече Йовков, по-късно след него Георги Райчев са най-големите имена от този втори етап и все едно в няколко разказа или в цяла книга те представят темата най-високо, представят я вече като тема на литературата (на изкуството), следователно като нов момент в човешкото светоусещане. Това са разкази пластични, животното и човекът са представени редом и човешките норми често изглеждат по-уязвими и дори нищожни пред величествените природни закони, въплътени в животното от памтивека, като че ли от началото на света. Безспорно Йовков с неговата великолепна книга „Ако можеха да говорят“ е върхът не само в българската литература на този тип проза. Човек край животното се облагородява, осъзнава несъвършенствата си, отделя вечното от временното, удивлявайки се на природата, сам става по-мъдър. Това е основният извод на тази проза; тя е невъзможна и обезсмислена без паралела животно-човек. Родена от болезненото усещане на отчуждението, тя е същевременно многозвучен химн на естествеността и първичната мъдрост на света. От този тип проза са в световната литература разказите за животни на Толстой, Тургенев и Чехов, на Алфонс Доде и Мопасан, на Джек Лондон и Ърнест Томпсън-Сетън. Човешки съдби се оглеждат в съдбите на животните-герои и човешки поуки носят развръзките най-често на тия разкази. Майчинството, любовта, верността към вековния дълг, борбата за живот, способността да се разпознава доброто и злото — ето сферата, в която се търсят допирните точки на човека и животното, ето слънчевия възел, в който се сплитат различията, за да възтържествува величието на природата-създателка, дала сякаш и разума на човека, за да извиси още повече себе си. Разбира се, че най-вече обект за тази проза са домашните или опитомените животни, най-внушителното доказателство за облагородяващата функция на разума като повеля на самата природа.

Но колкото по-голяма става дистанцията между човека и природата, толкова по-упорито става желанието на човека да прониква невидим и нечут в света на дивото, да потърси там лек за душевните си рани, да се докосне до великия първоизвор, уж неразумен, а така близък или сам изразяващ вечността на битието. Това е най-новата тенденция в човешкото отношение към животните; той не гледа на тях сега нито като на суровина, нито като на враг и съперник в живота. Той не търси в тях жестове и действия, изпълнени с поуки и внушения. Търси в отсъствието на човешкото, в суверенността на дивия свят пътищата за спасение от собственото си отчуждение. В българската литература първият майстор на тази нова проза е Емилиян Станев. Емилиян Станев надникна най-дълбоко в света на дивото и показа с удивително майсторство в разкази и повести суровата хармония на природните закони. Нему бяха чужди желанията да очовечава животните, той ги търсеше единствено в борбата им за съществуване, в борбата им с човека и самата природа. И става нещо странно — ония, които бяха чели Джек Лондон и Томпсън-Сетън, Кърууд и ред други и бяха свикнали да мислят за девствено дивото само сред прериите на Америка и Канада или мразовитите низини на Юкон, го откриват редом до себе си в меките гънки на българските планини. Емилиян Станев е епоха в българския анималистичен разказ, без него той не би добил такъв разцвет, какъвто добива пред очите ни в последните две-три десетилетия. У Емилиян Станев светът на дивото е едновременно и художествено пресътворен, и научно достоверен; той използваше техниката на обективното повествование, избягваше максимално в най-добрите си работи корелацията „човек-животно“.

Още по времето на Емилиян Станев световната анималистака бе открила един нов и друг тон, повлиян от мощното развитие на етологията (науката за поведението на животните в природната им или чужда за тях среда). Този тон означава смесване на художественото с научното, в резултат на което разказът става сурово документален, богат не толкова на художествени и философски прозрения, колкото на разкрити природни закони. Това са писателите, повлияни от Конрад Лоренц и наследниците му, писатели като Джерълд Дарел и Робер Лесли. Българската анималистика, изглежда, също ще потърси тоя нов тон, тя може би го и намира вече в някои от най-младите разказвачи, но нейната висока традиция от Елин Пелин и Йовков до Емилиян Станев задълго ще остане определящата.

Това е едната страна на анималистичната проза. Другата и не по-малко богатата е алегоричното използуване на анималистичния персонаж по подобие на народните приказки и на детската класика от Ханс Кристиан Андерсен (да споменем само „Грозното пате“) до Ференц Молнар, Емил Гърляну и Ангел Каралийчев. И докато реалистично-пластичното повествование е насочено колкото към децата и юношите, толкова и към възрастните, то алегоричната анималистична проза е преди всичко проза за деца. В българската литература въпреки присъствието на няколко добри майстори тя е по-слабо застъпена и нейните постижения нямат оная мащабност и значимост сред европейските литератури, каквато излъчват анималистичните разкази на Йовков и Емилиян Станев. Понякога тази проза е само привидно за деца, какъвто е случаят с приказната повест-алегория на Орлин Василев „Дивата гора“ или с някои от повестите и разказите на Йордан Радичков.

Този сборник няма да застъпи нито разказа-алегория, нито повестта-алегория. В номиналния смисъл на думата те не са били никога истинска анималистична проза, разбирана като проза, при която интересът към животните е диктуван от почувстваното отдалечаване на човека от природата или от накърнената му вяра в човешките морални норми. Този сборник има за цел да представи при един възможно строг избор обособяването, развитието и съвременното състояние на анималистичната тема в българската литература. Ето защо тук ще срещнем творби както от автори, трайно отдадени на темата, написали книга или книги по нея, така и автори, у които тази тема е повече или по-малко епизодична, но е въплътена в сериозни в естетическо отношение творби. Тъй като подборът е извършван по жанров признак, извън книгата останаха великолепни повести и новели, каквито са например „Чернишка“ и „Фокер“ на Емилиян Станев, та до повестите на ред съвременни автори. Извън нея останаха и ония немалобройни и изразителни в пластиката си места в ред романи, спомени и пътеписи от различни години, без които българската анималистична традиция не би могла да се развие и в рамките на разказа в мащабността и националната си определеност. Все пак, доколкото тази подборка е първата в българската литература и при строгите ограничения, които се наложиха, тя дава една, да се надяваме, релефна представа както за вътрешно тематичното разнообразие, така и за вътрешно тематичната еволюция, за смисъла на темата в рамките на националната литература.

И накрая още един въпрос, немаловажен при подобни издания. За какви читатели е предназначена тази тематична антология, няма ли именно в тематичната си ограниченост да се насочи и да достигне само до прекалено тесен кръг ценители. Струва ми се, тоя уместен при всички други подобни издания въпрос тук звучи очевидно неуместно. Всички различия изчезват, когато темата е природата, сред която живеем и от която произлизаме. Един добър разказ или една добра книга за природата и в частност за животните е разказ и книга, преодоляващи предварително всички интелектуални, професионални, културно-национални различия. Всички културни наслоения се смаляват и стават несъществени, когато един добър писател от Африка или Южна Америка заговори на своите английски, руски или немски говорещи читатели. Защото именно когато се връщаме към нашето лоно, ние можем да осъзнаем колко вторични, несъществени, свързани с историческите конюнктури са нашите национални, расови или културни различия. Анималистичната тема в литературата и изобщо в изкуството е една от най-достъпните, старите и яки връзки с общочовешкото ни лоно. Тя най-малко се поддава на спекулации както извънлитературни, така и литературни. Само истинският художник може добре да разказва за простото и общодостъпното и само действително чувствителният творец може да създаде в рамките на общопознатото образи живи и значими.

И нещо също така извънредно важно, когато се говори за аудиторията на тази тема. Към всичко гореказано тя притежава и могъщото предимство да бъде надвъзрастова тема — да се отнася както за зрелия естетически възрастен читател, така и за невръстния юноша, за любознателното дете дори, оставило зад себе си само няколко прочетени книжки. Предимство, което имат само действително големите теми в световната литература. Излишно е да говорим тук за бъдещите й перспективи; във век, когато природата става все повече зависима от разумното ни неблагоразумие, темата за животните ще звучи по-широко и по-силно като отговор на десетки новосъздадени от нас самите проблеми, като носталгия по естеството, съразмерността и хармонията, като повик пред човешкия ни разум за понякога нечовешките му цели.