Клайв Баркър
Прикован към ада (6)

1.

Сезоните копнеят един за друг както мъжете за жените, за да се освободят от излишъка.

Ако се забави със седмица повече от отреденото, пролетта започва да жадува лятото да спре дните на вечната надежда. Лятото, на свой ред, започва да се поти за нещо, което да охлади жегата му, а и най-меката есен в края на краищата ще се умори от своето благородство и ще затъгува за скорошни студени мъгли, които да убият плодородието й.

Даже зимата — най-суровият, най-неумолимият сезон — след изнизването на февруари мечтае за пламъка, който на мига ще я отнесе. С времето всяко нещо се уморява и започва да търси някаква противоположност, за да се отърве от себе си.

И тъй, август даде път на септември и това си имаше своите лоши страни.