Клайв Баркър
Прикован към ада (14)

ШЕСТ

На третата седмица от септември времето се захлади. Арктическият студ нахлу със свиреп вятър, който обрули листата на дърветата за броени дни.

Студът изискваше смяна на облеклото и смяна на плана. Вместо да се разходи, Джулия се качи в колата. Стигна до центъра на града в ранния следобед и намери бар, в който обедното хранене ставаше бързо, но не много шумно.

Посетителите идваха и си отиваха: млади турци от адвокатски и счетоводни фирми, които си споделяха техните амбиции; групи къркачи на вино, чиято единствена претенция за трезвеност бяха техните костюми; и най-интересното — хора с предпочитание към усамотяване, които си седяха на масите и просто пиеха. Тя пожъна голям успех от възхитени погледи, главно от страна на младите турци. Нямаше и час, откакто беше дошла в заведението, и робите на надницата вече се върнаха към тяхната служебна мелница, когато тя мерна с поглед някакъв тип, който зяпаше отражението й в огледалото на бара. През следващите десет минути очите му се лепнаха за нея. Тя продължи да си пие, като се опитваше да прикрие всички признаци на оживление. Тогава той стана и дойде до нейната маса без предупреждение.

— Сама ли пиеш? — рече той.

Тя искаше да избяга. Сърцето й блъскаше така бясно, че беше сигурна: той го чува. Но не. Той я попита иска ли още нещо за пиене; тя каза, че иска. Откровено зарадван, че не го отрязаха, той отиде до бара, поръча от същото и се върна при нея. Беше червендалест, с един размер по-широк от тъмносиния си костюм. Само очите му издаваха признаци на нервност, когато само за миг се спираха върху нея и после се мятаха встрани като изплашена риба.

Нямаше да водят сериозен разговор, тя вече беше решила. Не искаше и да знае много за него. Името му, ако трябва. Професията и семейното му положение, ако настоява. Извън това нека бъде само тяло.

Така и стана, нямаше опасност от изповед. Тя сложи по-голяма част от основите на разговора. Понякога той се усмихваше с кратка, нервна усмивка, откриваща прекалено равни зъби, за да са истински, и отново предлагаше пиене. Тя каза не в желанието си да открие лова срещу него колкото може по-скоро и го попита има ли време за кафе. Той каза, че има.

— Къщата е само на няколко минути от тук — подхвана тя и двамата се качиха в колата й. Докато караше, тя все се чудеше, сложила месото на седалката до нея, защо работата е толкова лесна. Затова ли, защото мъжът беше явна жертва с очи на несретник и изкуствени зъби, роден да направи точно това пътуване, без да предполага? Да, може би заради това. Тя не се боеше, защото всичко това беше идеално предвидено…

Когато тя превъртя ключа в предната врата и влезе в къщата, стори й се, че чува шум в кухнята. Рори ли се беше върнал, да не е зле? Тя се обади. Никой не отговори, къщата беше празна. Почти.

Още от прага тя беше измислила нещо много точно. Затвори вратата. Мъжът в синия костюм разглеждаше маникюра на ръцете си и очакваше от нея намек.

— Понякога съм самотна — каза му тя, като мина край него. Това беше нейната линия на поведение, която измисли в леглото миналата нощ.

Той само кимна като за отговор, а на лицето му се смесваха в едно страх и недоверие: той очевидно не можеше да повярва на късмета си.

— Искаш ли нещо за пиене — попита го тя, — или направо да се качим горе?

Той само кимна отново.

— Кое от двете?

— Мисля, че пих достатъчно.

— Тогава да се качим.

Той направи нерешително движение към нея, сякаш имаше намерение да я целуне. Ала тя не искаше ухажване. Като отклони докосването му, тя стигна до началото на стълбата.

— Аз ще водя — каза тя. Той я последва послушно.

В края на стълбата тя се обърна да го погледне и избърса с носната си кърпа потта, избила по брадичката му. Изчака го да се хване за нея и го поведе през половината от площадката към влажната стая.

Вратата беше оставена открехната.

— Хайде да влезем — каза тя.

Той се подчини. Трябваха му няколко секунди да свикне с тъмнината и веднага след това да изрази гласно наблюденията си:

— Тук няма легло.

Тя затвори вратата и включи осветлението. На гърба на вратата беше закачила едно от старите сака на Рори. В джоба му беше скрила ножа.

Той пак каза:

— Няма легло.

— Не ти ли харесва подът? — отвърна тя.

— Подът?

— Свали си сакото. Горещо ти е.

— Горещо ми е — съгласи се той, но не направи нищо; тя отиде при него и разхлаби възела на връзката му. Той трепереше, бедното агне. Бедното неблеещо агне! Когато тя махна връзката му, той започна да смъква сакото си.

Гледа ли ги Франк, мислеше си тя. Очите й моментално се взряха в стената. Да, помисли си, той е тук. Той вижда. Той знае. Франк облиза устни и се размърда нетърпеливо.

Агнето проговори:

— Защо ти да не… — започна той, — защо ти да не… може би… направиш същото?

— Искаш ли да ме видиш гола? — Тя млъкна. Думите запалиха блясък в очите й.

— Да — каза той прегракнало. — Да. Това ми харесва.

— Много ли?

— Много.

Той захвана да разкопчава ризата си.

— Може би ще ме видиш — каза тя.

Той се усмихна със същата усмивка на джудже.

— Това игра ли е? — осмели се да попита.

— Ако така ти се иска — каза тя и му помогна да съблече ризата си. Тялото му беше бледо и восъчно като гъба. Горната част на гърдите му беше пълна, коремът също. Тя сложи ръце на лицето му. Той целуна пръстите й.

— Ти си красива — каза той, като плюеше думите, сякаш ги беше гълтал с часове.

— Красива ли съм?

— Знаеш, че си. Очарователна. Най-очарователната жена, която някога съм виждал.

— Много си галантен — каза тя и се върна към вратата. Зад гърба си чу как подрънква колана му и звука на дреха, плъзгаща се по кожата, когато той свали панталона си.

Дотук, но не по-далеч, помисли си тя. Не искаше да го види гол като бебе. Достатъчно й беше, че го има така…

Тя бръкна в джоба на сакото.

— О, скъпа! — каза внезапно агнето.

Тя остави ножа на мястото му.

— Какво става? — попита тя, обръщайки се към него. Ако халката на пръста му не издаваше неговото семейно положение, тя щеше да познае женения мъж по долните гащи, които носеше: торбести и избелели от прането, отвратително бельо, купено от съпруга, която отдавна е престанала да мисли за мъжа си със сексуални понятия.

— Мисля, че трябва да си изпразня мехура — каза той. — Пих доста уиски.

Тя сви рамене едва забележимо и се върна към вратата.

— Това не е толкова важно — каза той зад гърба й. Ала ръката й бръкна в джоба на сакото преди да изрече думите и когато той тръгна към вратата, тя се обърна срещу него с нож в ръка, готова за клане.

Движението му беше толкова бързо, че той забеляза ножа едва в последния момент и дори тогава по лицето му се изписа смайване, а не страх. Този израз бързо изчезна. След миг ножът се заби в него и разпра корема му с лекотата на острие, което реже сирене. Тя нанесе удара докрай, после го мушна повторно.

Когато кръвта пръсна, тя усети как в стаята нещо замъждука, тухлите и хоросанът потрепераха — затворникът трябваше да види струята, която изригна от него.

Тя успя да се наслади на тая гледка един дъх време, не повече, преди агнето да издаде хриптящо проклятие и вместо да се дръпне от ножа, както предвиждаше тя, направи крачка напред и изби оръжието от ръката й. То се завъртя по дъските на пода и вдигна шум. Той политна върху нея.

Зарови ръка в косата й и хвана кичур от нея в шепата си. Личеше си, че не го прави от жестокост, а от желание за бягство, защото още щом тя се отдръпна от вратата, той веднага пусна косата й. Тя падна до стената и вдигна глава нагоре да види как той се бори с дръжката на вратата, а със свободната си ръка затиска раните си.

Сега тя пипаше бързо. Пропълзя по пода към мястото, където лежеше ножа, вдигна го и се върна при мъжа в едно разтеглено движение. Той открехна вратата на няколко сантиметра, но това не беше достатъчно. Тя заби ножа в средата на гърба му, покрит със следи от дребна шарка. Той изрева и пусна дръжката на вратата. Тя вече изваждаше ножа и го заби в тялото му втори, после трети и четвърти път. И разбира се, обърка броя на ударите, които му нанесе, продължи да пръскаше злоба, задето той отказваше да падне и умре. Той залиташе из цялата стая, страховит и стенещ, кръв се лееше и лееше по бутовете и краката му. Най-подир след цялата тая смехотворна бъркотия той се гътна и пльосна на пода.

Нейде биеше камбана…

Едва сега тя разбра със закъснение, че агнето беше спряло да диша. Тя мина по опръскания с кръв под до мястото, където лежеше той, и попита:

— Стига ли ти?

После отиде да си измие лицето.

Когато тръгна по площадката, тя чу в стаята пъшкане — нямаше друга дума за това. Тя спря насред пътя и изпита изкушение да се върне обратно. Ала кръвта засъхваше върху ръцете й и лепкавата маса предизвикваше в нея погнуса.

В банята тя съблече блузата с цветята и изплакна първо дланите си, после опръсканите си ръце и накрая врата си. Обливането я охлади и ободри. почувства се добре. Като свърши това, тя изми ножа, изми мивката и се върна на площадката без да се избърше или да се облече.

Нямаше нужда и от двете. Стаята беше гореща като пещ от енергията на мъртвия, която пулсираше от тялото му. Енергията не беше отишла далеч. Кръвта на пода вече пълзеше към стената, където се криеше Франк, капчиците сякаш кипяха и се изпаряваха, когато стигаха до перваза. Тя гледаше очарована. Но не беше само това. Нещо ставаше с тялото. От него беше изсмукана всяка хранителна частица, тялото се гърчеше, сякаш неговите вътрешности напираха засмукани навън, газове съскаха в червата и гърлото му, кожата се разпадаше пред втренчения й поглед. След малко пластмасовите зъби хлътнаха в гърлото му, а венците около тях изсъхнаха.

Това стана за броени мигове. Всичко от тялото, което можеше да послужи за храна, беше изсмукано; люспите, които останаха, не можеха да послужат за храна и на въшките. Станалото й направи страхотно впечатление.

Внезапно лампата взе да мъждука. Тя погледна към стената в очакване да затрепери и да изхвърли любовника й от скривалището му. Само мътна светлина плъзна по закованите с гвоздеи щори.

— Къде си? — попита тя.

Стените мълчаха.

— Къде си?

Пак нищо. В стаята се захлади. Кожата на гърдите й настръхна. Тя погледна надолу към светещия часовник върху съсухрената ръка на агнето. Той тиктакаше, безразличен към апокалипсиса, който преживя неговия собственик. Показваше 4:41. Рори щеше да се върне някъде след 5:15 според интензивността на уличното движение. А дотогава тя трябваше да свърши доста работа.

Като събра синия костюм и останалата част от дрехите му, тя ги сложи в няколко пластмасови торби, сетне отиде да потърси по-голям чувал за останките. Тя очакваше, че Франк ще е тук и ще й помогне в труда, но след като той се спотайваше не й остана друг избор освен сама да си свърши работата. Когато тя се върна в стаята, разпадането на агнето продължаваше, макар и малко по-бавно. Може би Франк още намираше хранителни вещества, които да изсмуче от тялото, ала тя се съмняваше в това. Вероятно клетата снага, напълно лишена от костен мозък и от хранителни сокове, не можеше да запази целостта си. Когато тя опакова останките в чувала, те тежаха колкото малко дете, не повече. Вдигна чувала и вече се канеше да го занесе в колата, когато чу, че се отваря предната врата.

Звукът отприщи цялата паника, която криеше толкова старателно от себе си. Тя се разтрепера. Сълзи опариха очите й.

— Не сега… — каза си тя, ала чувствата не можеха да се подтискат повече.

Някъде под нея, на средата на пътя, Рори каза:

— Скъпа!

Скъпа! Можеше да се разсмее, но от ужас. Тя беше тук, ако той искаше да я намери — неговата скъпа, сладката му катеричка — с току-що измити гърди и мъртвец в ръцете.

— Къде си?

Тя се поколеба преди да отговори, не беше никак сигурна, че ларинксът й е готов за измама.

Той я повика за трети път и гласът му промени тембъра си, сякаш мъжът й минаваше през дневната към кухнята. Трябваше му само миг да разбере, че не готви сос до печката; сетне щеше да се върне и да се качи по стълбите. Тя разполагаше със секунди, най-много петнайсет.

Опита се да стъпва колкото може по-леко от страх да не чуе движението й над главата му и отнесе вързопа в свободната стая в края на площадката. Тя беше много малка, за да бъде спалня (освен може би за дете), затова я използваха за килер. Слагаха празни сандъци от чай, мебели, за които не намираха място, всякакви боклуци. Засега тя остави тялото тук зад висок фотьойл. После затвори вратата след себе си, точно в момента, когато Рори се обади от началото на стълбата. Той се качваше горе.

— Джулия? Джулия, скъпа. Тук ли си?

Тя се шмугна в банята и се погледна в огледалото. То разкри пламналото й лице. Грабна блузата, която беше оставила да виси на единия край на ваната, и я облече. Тя носеше дъх на застояло и очевидно беше опръскана с кръв между цветята, но нямаше какво друго да сложи.

Той тръгна по площадката; чуха се слонските му стъпки.

— Джулия?

Този път тя отговори, без да си направи труда да промени треперливите нотки в гласа си. Огледалото потвърди онова, от което се страхуваше: че няма никакъв начин да мине за спокойна. Трябваше да намери благовидно обяснение за станалото.

— Добре ли си? — попита я той. Вече стоеше зад вратата.

— Не — каза тя. — Май се разболявам.

— О, мила…

Той се опита да завърти дръжката, но тя беше заключила вратата.

— Можеш ли да ме оставиш сама за малко?

— Да извикам ли лекар?

— Не — отвърна тя. — Не. Наистина. Не бих отказала малко бренди.

— Бренди?

— Няма да мигнеш и два пъти, и аз вече ще съм при теб.

— Както желае госпожата — язвително рече той. Тя преброи крачките му към стълбите и надолу по тях. Още щом прецени, че вече не може да я чуе, тя дръпна резето и излезе на площадката.

Светлината на късния следобед бързо помръкваше, площадката приличаше на тъмен тунел.

Долу се чу звън на стъкло о стъкло. С цялата бързина, на която беше способна, тя се втурна към стаята на Франк.

В нейната мрачна вътрешност не се чуваше нито звук. Стените вече не трепереха, не звъняха и далечните камбани. Тя открехна вратата. Чу се леко скърцане.

Още не беше разчистила мястото след своята работа. Прах се стелеше по пода, човешки прах и късове изсушена плът. Тя клекна и ги събра старателно. Рори беше прав: каква прекрасна домакиня!

Когато се изправи, нещо се размърда сред вечно плътните сени на стаята. Тя погледна към мястото на раздвижването, ала преди очите й да възприемат формата в ъгъла, един глас каза:

— Не ме гледай!

Беше изтощен глас, глас на някой, който е съсипан от събитията; само че това нещо беше рeално. Сричките се носеха по същия въздух, който дишаше тя.

— Франк — каза тя.

— Да — донесе се омаломощеният глас, — аз съм.

Отдолу се обади Рори.

— По-добре ли си?

Тя отиде до вратата.

— Много по-добре — отговори Джулия. Зад гърба й забуленото в мрака нещо каза:

— Не го пускай до мен. — Думите бяха изречени бързо и свирепо.

— Добре — прошепна му тя. Сетне извика на Рори:

— След минута съм при теб. Пусни музика. Нещо спокойно.

Рори отвърна, че така и ще направи, и се смълча в дневната.

— Аз съм изграден само наполовина — каза гласът на Франк. — Не искам да ме видиш… не искам никой да ме види… в тоя вид… — Думите, звучащи жалко, още веднъж спряха. — Трябва ми още кръв, Джулия.

— Още?

— И скоро.

— Колко още? — попита тя сянката. Този път хвърли по-ясен поглед към онова, което се гушеше в очакване там. Нищо чудно, че той не искаше да го гледат.

— Просто още — рече той. Макар звукът да не бе по-силен от шепот, в него се долавяше настойчивост. Този глас я уплаши.

— Трябва да отида… — каза тя, заслушана в музиката долу.

Тоя път мракът не отговори. На вратата тя се обърна.

— Радвам се, че дойде — каза тя. Щом затвори вратата, тя чу зад гърба си звук, който така и не разбра: нито смях, нито ридание.