Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (51)

51

Двамата с Омега сме поставени в продълговата стъклена вана. Между нас има тънка пластмасова преграда, която не позволява да влизаме в пряк допир. Над ваната е опъната мрежа, следователно никой не може да се промъкне тук. Вече не виждам Ръката, но тя трябва да е на полицата под нас. Няколко пъти я викам все безуспешно.

Какво ли щеше да стане, ако никой не забележеше наводнението при опита ми за бягство, ако цялата сграда се напълнеше догоре с вода? Омега щеше да изплува навън, това е ясно. А мишките от тавана? Дали щяха да доплуват през климатичната инсталация, порейки водата с дългите си опашки. Може би тук има и други органи? Положително се намират и сърца — натопени в аквариуми като нашия, замразени или с изкуствено забавен пулс. Очакват своите бъдещи собственици и черни дробове — големи, тлъсти, червеникаво-кафеникави, — ръце, очи, тъпанчета, дванайсетопръстници; вътрешностите на човека във всички багри на дъгата. При един потоп те се озовават заедно: сърцата бият, червата се вият като змиорки, а най-отгоре, като сюнгери, плуват белите дробове. Цял организъм може да излезе от нас, ако се спогодим. Стига само да има кой да ни съшие.

Започва визитацията. Никой не продумва. Някъде на заден план трака пишещото устройство на електроенцефалографа. След като засича времето, професорът маха пластмасовата преграда между мен и Омега. Какво очаква? Борба на петли в името на науката или просто да привикнем към отделяните от нас секреции?

Когато се приближавам до Омега, отначало той почти не помръдва, само дето под него потреперват единични нерви. Започвам да го душа. Окото му е кафяво. Зеницата, ирисът и бялото на очната ябълка почти не се разграничават. Дали пък той не е от друга раса? Индианска? Монголска? Искам да предложа нещо на Омега, за да му засвидетелствам миролюбивите си намерения. Но какво? Докато приближавам, предавам чрез антените си:

— Аз съм, Ипсилон.

Но Омега не отговаря. Той се намира в по-ранен стадий на развитие, стадий, който аз самият преминах съвсем наскоро: ориентира се само по мърдането на устни и по жестикулиране. Спускам се към дъното, да не би Омега да се почувства застрашен. Ами ако той има някакви оръжия? Не виждам нито шип, нито жило, нито каквото и да е бойно снаряжение. Отново се издигам и заставам срещу него око в око. Какво ли се крие в тази бездна? Покланям се учтиво. Дали изобщо говорим един и същ език, той разбира ли…

Изведнъж Омега се стрелва като подплашена риба. Той не плува с уши, а използва мрежата от висящи нерви като някоя медуза; усърдно засмуква на няколко пъти водата под себе си и вече се озовава до стъклото откъм тясната страна на аквариума. Едва не се преобърнах. Правя плавен завой като истинска галера и се понасям с вълнореза напред към Омега. Той стои в ъгъла настръхнал, с гръб към мен; от време на време висящите му нерви потрепват. Омега прилича на жаба, която опитва да се зарие в крайбрежния пясък. Провиквам се в лабораторията:

— Джордж?! Ема?!

Никой не идва. Никой не се обажда. Не чувствам физическо присъствие нито в лабораторията, нито в съседните стаи. А съм сигурен, че ни наблюдават.

Отпускам се на дъното и опитвам да се слея с него, да изглеждам колкото може по-незабележителен. Изведнъж Омега прави скок във водата. Както и можеше да се очаква, веднага се удря в мрежата над аквариума и цопва обратно. Пада по гръб като умрял бръмбар и застива в това положение на дъното. С неистов поглед, но неподвижен. Дали Омега ще успее да се обърне сам — или ще трябва да му помогна? Около половин час не го закачам, за да се успокои. След това решавам, че не бива да изчаквам повече. Та нали всичко във вътрешностите му ще се разбърка; ще се смачкат ядра, ще се разместят мисли и представи и ще настъпи истинско безредие.

Приближавам се най-внимателно и го побутвам отдолу с широката част на продълговатия си мозък. Щом го сръчквам, нервите му се разлюляват, сякаш търсят опора, в която да се вкопчат. Но очевидно не съм успял да го подхвана както трябва. Питам се дали пък да не го избутам до повърхността на водата. Приближавам отново, Този път малко по-устремно, и правя опит да се промуша под него, за да го кача на гърба си и така да го изтласкам до горе. Нещо ме удря по окото — сякаш налитам на стена с главата напред. Ето ме и заклещен. Не мога да помръдна. Омега е прекалено тежък. Освен това имам чувството, че едната ми антена се вклини в една от най-дълбоките му бразди, в неговия Sulcus lateralis.

Да можех да поговоря с Омега! С общи усилия все някак бихме могли да се справим с положението. Но той остава ням и глух. В следващия миг започва да се мята буйно като удавник. Дългите му нерви ме шибат по гърба като камшици. Инстинктивно се свивам и след това давам пълен газ с ушите. Какво щастие, че по дъното на аквариума няма пясък или тиня, така щяхме да размътим водата, че един друг нямаше да се виждаме.

Изведнъж се отскубвам и тръгвам с борда напред. Но нещо току ме задържа. Дългите нервни окончания на Омега са се омотали около антените ми. Колкото по се дърпам, толкова по се затяга примката им. Опитвам да разсъждавам трезво: голяма работа, че сме се заплели един в друг, рано или късно персоналът ще трябва да се намеси и да ни раздели. По-важното е никой от двама ни да не остава прекалено дълго на гръб. Омега май си възвръща силите, започва да дърпа и тегли към себе си. Вероятно е загубил всякакво чувство за ориентация и вече не знае кое е горе, кое е долу. Аз не се дърпам, оставям се да ме влачи по дъното. Омега продължава да лежи на гръб като безпомощна костенурка; сякаш всичката му сила е в неговото дълго було от единични нерви. Изведнъж се завърта на деветдесет градуса и аз отхвръквам покрай него в другия ъгъл на аквариума. Правя трескави опити да плувам, за да овладея положението и да не се катурна. След нов завой, Омега се устремява към мястото, на което се вклещихме един в друг. Напрягам всички сили, но трябва да се примиря, че Омега е по-силният от двама ни. А е и по-тежък от мен. Странно наистина, защото на външен вид е по-малък. Но очевидно има по-голямо специфично тегло.

Преминавам към нова тактика: ще го оставя да се изтощи. Но той проявява неподозирани сили. Обърнат по гръб, часове наред кръстосва дъното и ме влачи подире си. Започва да ме хваща морската болест. Ако ме изоставят равновесните ми центрове, ще се озова и аз самият на гръб, в опасност за живота. За миг си казвам: защо пък не? Защо да не посрещна смъртта точно сега. Нали и без това не мога да се надявам на някакво бъдеще. Стари спомени изплуват в съзнанието ми. Виждам Ема, стройна и красива. Дни наред умувам как най-добре да й се обясня в любов. Припомням си и моето някогашно презрение към професора, което сега ми изглежда неуместно.

Омега неочаквано се оттласква от дъното, изстрелва се нагоре под ъгъл, блъсва се в една от стените и рикошира във водната повърхност. Аз го следвам, без да мога да го спра. Когато цопваме обратно във водата, Омега ме затисва отгоре, все така обърнат по гръб. Аз самият съм килнат на една страна, но нервните окончания, в които съм омотан и усукан вече безброй пъти, не позволяват да се катурна. И двамата сме напълно изтощени. Ако се опитам да върна Омега в нормално положение, сам ще се озова с корема нагоре. Затова кротувам, само от време на време мърдам уморено уши — друго като не може, поне да се поохладим.

Оставаме в това положение може би цяло денонощие — без храна, без някой да се погрижи за нас. Правя опит да предам сигнали за помощ посредством антените, но съзнавам, че е напълно безсмислено; Омега, който лежи над мен, е истинска заглушителна завеса. Изпадам за продължителни периоди в безсъзнание. Доста късно започвам да се учудвам защо не потъваме. Специфичното ми тегло е такова, че в състояние на покой плувам по средата между повърхността на водата и дъното. А Омега е по-тежък от мен. Следователно по всички закони на природата би трябвало да потънем на дъното. Съществува едно-единствено обяснение на обратния факт: Омега е мъртъв.

Веднага пропъждам тази мисъл и опитвам да поспя. Когато отново се събуждам, зрителният нерв на Омега е клюмнал. Тежкото му око виси над мен. Без да храня някаква сериозна надежда, започвам да плувам. За мое учудване и облекчение чувствам как Омега отпуска хватката си; нервите му са хлъзгави, студени и безжизнени като преварени макарони. Продължавам да се вия и лъкатуша и след време съм напълно свободен. Плувайки, веднага се отдалечавам и се свивам на дъното колкото се може по-надалеч от Омега. Дали е мъртъв? Дали и аз ще умра, когато започне да се разлага и да трови водата? След някой и друг час положително ще започне да се разлага — при температура на водата 37 градуса.

Но само след две-три минути се появява доцентката и спуска пластмасовата преграда между нас. Слага на Омега инжекция в гънката, която разделя двете му полукълба. Следобеда Омега се държи отново както обичайно; лежи и ме гледа втренчено с валчестото си око. Нямам вече желание за нови опити да вляза във връзка с него. Защо ме нападна? Да не би, без да подозирам, в обгръщащия ни разтвор от мен да се отделят агресивни активатори?