Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (34)

34

Ремонтът на лабораторията приключи. Сложили са и нови плочки на мястото на двете махнати лабораторни маси. С блясъка си новите плочки се открояват от старите. На стената срещу мен са иззидали нова ниша, по-широка и малко по-ниска от моята. В нишата са поставени полици. Върху полиците стоят седем стъклени вани с различна големина. Две са колкото моя аквариум, някои са по-малки, но едната е поне два пъти по-дълга. От тавана на нишата, нагъсто като на театрална сцена, висят контакти, жици и прожектори. Под нишата има четири осцилоскопа, обърнати с прозорчетата нагоре. Виждат се и вакуумна помпа, трансформатор и разни други електрически съоръжения.

Дали това вещае мрачно бъдеще? Дали новата ниша не е предвидена за мен? Визитацията не отговаря на подобни глупави въпроси. От Флинк между другото разбрах, че в почивката, докато пиели кафе, ставало дума за „зърнотерапия“. Понятие, което може да прозвучи безобидно, но след изчитането на годишника „Неврофизиологични новости“ за мен то не е непознато. Зърнотерапия означава вкарване на микрокомпютри-зрънца в жива тъкан. Разграничават се зърна и щифтове: щифтовете са микрокомпютри с формата на тънки като косъм нишки, които се инжектират в нервна тъкан, като се насочват към определени центрове или нервни ядра. За разлика от тях зърната се вкарват направо в кръвообращението, циркулират заедно с кръвните телца и след това засядат на различни места в централната нервна система. Две са съществените отлики между зърна и щифтове. Щифтовете имат много по-голям капацитет от зърната благодарение на огромната си повърхност в сравнение с тях. Но в един мозък не могат да се вкарват безброй много щифтове, без опасност да се прекъснат напречни нервни връзки или да се наранят нервни обвивки. При зърната съществува пък трудност от съвсем друго естество: как да попаднат точно на необходимото място. Те трябва да имат форма, която да позволява пълно сцепление с нервните клетки.

Общото и при двата метода е опасността чуждото тяло да бъде отхвърлено. Ползата по принцип също е еднаква: разсъдъчната тъкан се разтоварва от някои по-механични и стереотипни функции, като например заучаването и запаметяването.

Знам, че съм прекалено скъп и учените няма да рискуват току-така. Ще са им необходими месеци, а може би и години, за да обучат някого, който да ме замести. Въпреки това неволно изпитвам неприязън при мисълта да ми вкарат зърна или щифтове. Съзнавам, че това е чиста проба сантименталност; всъщност с нищо не е по-страшно от вкарването на винт в пукната бедрена шийка. И въпреки това не мога да се примиря. Космосът на мислите ми е разнообразен и богат като Млечния път. Не искам из него да блуждаят никакви спътници или сонди. Не искам да нося в сърцевината си метал.

Днес следобед ми сложиха нов съквартирант на мястото на кучето. Донесоха хладилна чанта и от нея извадиха нещо, което не можах да видя, защото стояха помежду ни.

Часове наред се мъчих да докарам на фокус новия си другар. Но разстоянието не е малко, около седем метра. Дали навремето съм бил късоглед, или просто образът се разкривява от разтвора в аквариума? Постепенно започвам да си изграждам представа за моя съквартирант. В зеленикавия, искрящ аквариум се мержелее нещо бледорозово. Най-често стои неподвижно — размазано петно непосредствено под повърхността, но от време на време буйно се разтриса, без каквато и да е видима причина. Когато се размърда, прилича на сепия с къси, дебели пипала, които се вият и блещукат. Моят другар като че ли не е добре със зрението — щом се разбуйства, забива се в стъклото и за няколко мига притихва сразен, като птица която се е блъснала в прозорец.

Пришелецът е ръка, самостоятелна ръка. Тази вечер и двамата ни окъпаха, първо мен, а после него. След банята, докато се чувствах като между току-що огладени и още влажни завивки, наблюдавах най-подробно как Кърт отиде до пришелеца, сложи си гумени ръкавици, извади го от аквариума и го сложи върху една кърпа. Сетне дойде при мен и ми го показа: човешка ръка, неестествено бяла като всяка ръка, която е киснала продължително във вода. Ръка, отрязана и съшита точно над китката. Тя плахо протегна показалец — като охлюв, който след дъжд крайно подозрително показва едното си пипало. Тя — или той — навярно е сляпа. Преди да я върне в аквариума, Кърт би на ръката инжекция в една от синьозеленикавите вени на гърба й. Предполагам, че това беше храна. Ръката с дебелата си кожа едва ли може да поема храната като мен — направо от разтвора, в който плува. При инжекцията ръката потръпна — следователно е запазила част от сетивността си.

Не знам как да вляза във връзка с безцелно плуващата ръка, която по липса на по-сполучливо хрумване именувам Ръката. С шимпанзето използвам езика на знаците. Ръката, то се знае, е изключително подходяща за жестикулиране, но тя пък не вижда. Вярно, ноктите й са запазени, но не ми се вярва много, че могат да се използват като светлочувствителен орган. Дори да е възможно, образите положително ще бъдат съвсем примитивни и далеч по-лоши от начупените огледала, които улавя мухата със своето сложно око. В най-добрия случай ноктите могат да се използват като слънчеви батерии. Защото по някакъв начин Ръката се влияе от светлина; иначе не биха насочили към нея прожектор. Имам чувството, че ноктите все търсят светлинния източник. Когато притихне след някой от внезапните си пориви да плува, Ръката винаги се сключва в полуюмрук, тъй че ноктите образуват пръстен от пет правоъгълничета, насочени към прожектора.

Дали Ръката чува? На няколко пъти тя обръща длан към мен и я присвива като човек, който надава ухо. Само дето няма слухов орган, който да поеме звука. Затова пък ми се струва, че силното място на Ръката е сетивността. Понякога тя притиска пръсти към стъклото. Да имах крак, бих затропал по дъното на моя аквариум; а Ръката, ако е достатъчно чувствителна, ще улови вибрациите. Морзовата азбука ще свърши чудесна работа, поне що се отнася до мен, тъй като аз я владея. Откъде знам морзовата азбука? Дали в миналото съм бил телеграфист?

Ръката се движи с учудваща лекота, макар че няма връзка с лакът и рамо. Много от мускулите на пръстите водят началото си нагоре от китката. Но вероятно не се изисква кой знае какво усилие, за да преодолее собственото си тегло. Затова като че ли са достатъчни и късите мускули на пръстите. А и подемната сила на водата! Защо иначе ще държат една жива ръка под водата — освен ако не са решили да използват подемната сила. Болни от детски паралич, които не могат да вървят на суша, често плуват изненадващо свободно.

По една чиста случайност открих как можем да общуваме — Ръката и аз. Често ме преследват фантомни усещания: сърби ме гърбът, потреперва бузата ми. Изведнъж ужасно ме засърбя дясното ухо, което поне си е на мястото. Съвсем несъзнателно вдигнах към него дясната ръка, която вече нямам, пъхнах в ушния канал средния пръст и го завъртях. Същевременно надзиравах Ръката; нали и без това не мога да отмествам поглед. И какво да видя, тя следваше движението, което си представях, че върша аз. Вдигна се, сгъна четири пръста, но средния пръст остави опънат. Че като започна да го върти — сякаш завиваше винт с отвертка. Какво чудесно облекчение изпитах от този пръст, притиснат към ушния ми канал!