Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (16)

16

Неделя е. Както обикновено, лежа и се кокоря на печалните си резултати. Върху осцилоскопите срещу мен са разлепили словолентите, тоест това, което през седмицата съм изприказвал с помощта на пишещото устройство на УМНИКА. Върху лентите пише ГД-ДЕС₇₀₀Т, МНБФВХЮ, ДЕД68ШТ, ШЯЕРТШЮИ₉ и ИДЕТИЙЛК. Зелената лампа на УМНИКА не е просветвала нито веднъж; всичките ми отговори са за двойка.

Неделният режим е по-особен. Визитация минава само в случай на нужда. Но обслужването протича нормално. Нали трябва да бъдем нахранени — аз и животните. Заговорило се по едно време за автоматизиране, по думите на Ема. Вече има микрокомпютърни работи, които бълват определените дажби в точно уречения час. Но на лабораторията не били отпуснати необходимите средства за подобни инвестиции. Затова се прибягва до къде опитни, къде по-неопитни заместници на персонала, най-често от различни санитарни служби. Стават, разбира се, и грешки. Миналата неделя забравиха В-витамините ми.

Започнах да си планирам времето. Това ми се струва задължително, ако искам да оцелея. В празничните дни проверявам мога ли да бъда повелител на околния свят: в моя случай, откак преместиха мишките в санитарния възел, преди всичко на кучето. Старая се да го фиксирам точно в ухото. От моето място винаги виждам висящото куче в профил. Може би там е бедата. Когато се обръщам към Ема, съсредоточавам се върху челото й. Но на кучето опитвам да влияя в профил — без особен успех. Няколко пъти съм успявал то да се сгърчи и да вдигне лапа. Но може и случайност да е било.

Днес не е каква да е неделя: дежурна е Ема! И няма никой, който да ни пречи. Ясно, че ще се погрижи и за мишките. Но няма да има визитация, глупави упражнения с азбуката, изследвания; започнаха да ми правят електроенцефалограми почти всеки ден. Предполагам, че това е във връзка с отчайващите резултати от опитите по ограмотяването ми. Отначало виждах в електроенцефалограмите заплаха. Ами ако това е първата крачка към решението да ме шкартират. Но всъщност електроенцефалограмите ми гарантират сигурност. Те отчитат, че разсъдъкът ми е по-буден и жив от когато и да било. Следователно алексията не може да се дължи на мозъчно увреждане.

Ето че Ема е свършила работата си с теглилката и се връща. Всяка неделя се отчита теглото на морските свинчета от тавана. Те са обект на някакъв акустичен експеримент. Като ги изложат на продължителен шум, наддават по-бавно. Ема не е много наясно, но за някои неща и сам се догаждам. С влизането си Ема се запътва първо към кучето. Сега не ревнувам, защото знам, че после ще дойде при мен.

Кучето ще бъде освободено от ремъчния си пояс. Това се случва за пръв път, откак съм тук. Най-напред Ема вади системите и запушва с тампони краищата на маркучите, които висят от корема на кучето. С тези десетина кафяви гумени цицки кучето изглежда тъй достолепно. А както е вдигнало нос и души лабораторията, още малко и ще ме накара да мисля, че имам пред себе си Капитолийската вълчица на Рим, онази, дето откърмила Ромул и Рем.

Сетне, когато Ема тръгва към мен, кучето плахо я следва по петите и се поклаща разкрачено. Има нещо ужасяващо в искрената привързаност на всички опитни животни; те тъй и не могат да се отърсят от любовта си към своите мъчители. Ема си прави нескафе, придърпва столчето и сяда. Обляга брадичка на ръцете си и се втренчва в мен, сякаш гледа през прозорец.

— Как се казва кучето? — Питам я аз.

— Първо ще ми отговориш на един въпрос!

— Зависи какъв…

— Ипсилон, защо не проявяваш усърдие?

— Тогава ти на свой ред ще трябва да ми отговориш на един въпрос!

— Какъв?

— На кого подари термогуглата, която плетеше?

— Това беше шапка.

— Но на кого я подари?

Сега вече Ема няма къде да мърда. Замисля се. Аз съм се втренчил право в челото й. Предавам й мислите си, нали така, а къде е казано, че не бих могъл да чета и нейните мисли, щом при кучето успявам? Каква изключителна власт над нея ще имам тогава. Но аз не търся власт, искам любов. Само ако не получа любов, ще търся вече власт. Като не можеш да обичаш, винаги можеш поне да мразиш.

— Ако не ме слушаш, няма да ти чета на глас — казва Ема.

Ето че взе нещата в свои ръце. Така ми се иска да ми почете малко. Тук в аквариума чувствам голяма липса на поток от информация. Но пък как да призная защо давам такива лоши резултати при усвояването на азбуката и четенето. Ема може да ме издаде — или най-малкото да се изпусне. Опитвам да се измъкна с половинчатата истина.

— Защото не искам! — казвам аз. — Не можеш да научиш нещо, когато не искаш!

Тя ме поглежда тъжно като булдог и унило кимва. Веднага преценявам, че проявява разбиране за положението ми и ще се задоволи с половинчатия отговор.

— Окей, Ипсилон. Ще ти почета. Но няма да ти кажа на кого подарих шапката!

Хубаво ми го върна. Взема каталога за изписване на стоки, а кучето подпира муцуна на коленете й. Бих предпочел да бъдем насаме, разбира се. Но съзнавам, че кучето има не по-малка потребност да види разчупени тесните рамки на тукашния хоризонт.

Ема чете от каталога:

— „Видра“, кану от стъклопласт. Солидна конструкция, удобни размери, красива форма. Умерена издаденост на фор– и ахтерщевена, тоест по-голяма ветроустойчивост. Подходящо осъразмерен кожух, издължен кил. Нулев риск да потъне (въздушни възглавници, прикрепени към двата щевена). Две водонепропускливи прегради подсигуряват достатъчно място за фотоапаратура и други вещи и стопроцентово запазване от навлажняване…

Двамата с кучето кимаме. Кучето е вперило предан кравешки поглед в устните на Ема. Сигурно би предпочело да чуе нещо за пластмасови кокали и рибешки лакомства на прах — на всяка цена трябва да предотвратя това.

— Тази година няма ли разпродажба? — включвам аз на телепатия.

— Разпродажби: Новите стоки чакат в складовете. Затова предлагаме рязко намаление за всички стари наличности. Слаломни ски и ски-писалки. GL 4301 Fischer Europa Rasing. Ски с покритие от стъклопласт и сърцевина от тополова дървесина. Моделът на годината с микропорово покритие. Разпродажна цена…

— Няма ли нещо за старите приятели на горите?

— Анораци. Удоволствието от разходката на открито зависи преди всичко от подходящото облекло. С което няма да мръзнете, няма да се измокрите. Няма и да се запотявате. Дрехата трябва да е удобна. Класическата дреха, която ще си сложите, когато спрете за почивка или щом забрули вятър, си остава аноракът…

— По колко вървят?

— „Планинар“, норвежки анорак от известната фирма УДИС — двеста осемдесет и пет.

— Можеш ли да ми го изпишеш?

— Но, Ипсилон, ти нямаш пари! Да не искаш да обера общата каса за кафе?

Кучето вече се умори и трябва отново да бъде закачено на ремъчния пояс. Ема прекратява за днес четенето от каталога. Преди двамата да ме оставят, питам строго:

— На кого подари шапката, Ема?!