Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (9)

9.

Тази сутрин визитацията се появява няколко минути по-рано. Сварва клетата Ема неподготвена. Седнала на столчето пред аквариума, тя е напълно погълната от плетивото си. От няколко дни насам започна да плете, докато общувам с нея по телепатия. Нали трябва да вдига глава само когато ми отговаря. Какво ли плете? Не смея да я питам. Плетивото започва да прилича на термогугла за чайник. Да не би пък Ема да готви някоя изненада за моя милост?

Виждам, че визитацията приближава, но не успявам да предупредя Ема. Тя забелязва докторите едва когато професорът се бутва в количката със закуската. Ема веднага изчезва вдясно от зрителното ми поле и оставя всичко: кафената чаша, подпряна на стъклото на аквариума — описанието за плетивото, резервното кълбо. Тримата с белите престилки се постъписват, недоумяват какво да правят с нещата на Ема. Най-накрая стажантът пъхва кълбото в горния джоб на престилката си и то я издува като женска гръд.

Очевидно най-сетне са получили останалите части на УМНИКА. Включват към него пишещо устройство. Пишещото устройство е електрическа машина с подвижна глава и тясна хартиена ивица, която излиза отстрани. В двата края на аквариума, вляво и вдясно от окото ми, потапят два метални щифта. Скачват УМНИКА и с голям екран, правоъгълник с площ почти цял квадратен метър. Накрая залепват някакво листче на стъклото на самия аквариум. Не точно пред окото ми, а малко вляво. Принуден съм да гледам накриво, за да прочета написаното. Оказва се морзова азбука. След буквата А стои .–, след Б-то -…, след В-то .- — и т.н.

Професорът пъхва ръка в аквариума и внимателно ме побутва напред. Отначало за миг, сетне малко по-продължително, ще рече, нещо като .–, т.е. буквата А. Вече разбирам какво иска: очаква от мен по даден знак да се местя напред с помощта на мърдащите си уши. Но как ще отстъпвам назад? И това са измислили; просто завързват еластична нишка в основата ми. Другия й край закрепват за стената зад мен. Щом престана да плувам напред с уши, еластичната нишка ме връща в изходно положение.

На екрана, скачен към УМНИКА, се появява бледо цветно изображение. Маймуна — маймуна, която седи, стиснала полуобелен банан. В горния ляв край на екрана се появява едно голямо М. Професорът отново се надвесва над мен, потапя ръка в аквариума и леко ме гъделичка отдолу. Тъй като не помръдвам, той решава да използва силен тласък, сякаш съм лодчица, издялкана от дървесна кора. Но аз оставам като закован. Какво иска професорът от мен? За какво са всички тези скъпи играчки?

Включвам на телепатия и фиксирам челото му: — Много ще съм ви благодарен, ако ми обясните, какво целите с всичко това? За какво възнамерява да ме използва „Биомаш“? Искате да разберете какво мисля за маймуните, за режима им на хранене, за бананите, за нелюбезното ви отношение към лаборантките, кажете ми какво?

Телепатията не помага. Опитвам три пъти подред най-усилено. Единственият резултат е, че професорът започва да масажира слепоочията си, сякаш го боли глава от умствена преумора.

Губя търпение и неистово започвам да мърдам уши, тъй че се оттласквам напред и на неравномерни промеждутъци задействам фотоклетката, т.е. невидимия лъч, който минава между двата метални щифта пред мен. Междувременно еластичната нишка ме връща назад. Електрическата пишеща машина започва да трака и току изплюва хартиена ивица. Доцентката и стажантът я поемат. На нея пише: ББГН₃ШШО₃₄. Отпускам се изтощен и се вторачвам в написаното. Болят ме ушните мускули и окончанието, около което е навита еластичната нишка.

Всички са кисели. Не на последно място УМНИКА, който започва да просветва с червената си лампа. Прибягват до тест за интелигентност: потапят в аквариума малка пипета. Изваждат я и проверяват. Течността в аквариума свидетелства за коефициент на интелигентност 500, ни повече, ни по-малко. И визитацията се оттегля. Предполагам, че ще се съберат на кафе в стаята на персонала. Угнетен, аз се отпускам и се вторачвам във всички тези инструменти. Отвратителен предобед. Искам сега Ема да е край мен. Наистина ли искам? Да, кривите на най-долния осцилоскоп, на ЛИПСАТА, правят все по-големи гърбици: липсваш ми, липсваш ми… Досега двамата с Ема сме изпробвали телепатията само на малки разстояния; според мен най-голямото не е било повече от 40 сантиметра. Тънкото стъкло, т.е. аквариумът, очевидно не е пречка. Но как ли ще е с вратите, бетонните стени, стълбищата, асансьорите? Макар че съм изтощен след толкова много плуване, напрягам всичките си сили и мислено я викам:

— Ема, скъпа, ела!

Сетне чакам. Търпеливо като трубадур под прозореца на девица. Дали Ема ме е чула? А може би ме е чул и някой друг? Едва ли всички са тъй неподатливи както професора. Дали да рискувам и да изкарам още една песен… Добре. Пък ако ще да събера всички слуги от замъка.

— Ема, съкровище мое, липсваш ми, липсваш ми…

Кривите на ЛИПСАТА успокоително се изправят. Задъхана, Ема се появява отляво. Ръцете й са в плътни ръкавици, върху платнената е сложила гумена престилка. Подава глава в нишата. Толкова е възбудена, че едвам чета по устните й:

— Бях при мишките. Какво искаш?!

— Помогни ми, Ема.

— С какво? Заета съм с мишките!

— Какво искат, професорът де, и останалите, какво очакват от мен???

— Усърдие.

— Какво усърдие??

— Ти сам знаеш! Впрочем аз изобщо не бива да се меся. А сега се връщам при мишките!

— Не, недей… Ема, единствено на теб имам доверие.

— Прави каквото ти казват. Ако не искаш да се озовеш при психиатърката! Само този съвет мога да ти дам.

Ема се врътва на дървеното си сабо и излиза.

— Поздрави мишките… — казвам аз, прекалено вяло, за да я достигна и пронижа в гръб с мисълта си.

Ако не искам да се озова при психиатърката? Това заплаха ли е, или обещание? Но аз съм бил вече при психиатърката. Не си спомням подробности, но знам, че съм бил. Може би в предходното си битие. На дъното на мозъка, долу при килсона, е затлачено от стара измет. Всеки път, когато се заблудя натам, замижавам и запушвам нос.

Престоял белтък мирише на сяра. От сметището на изхвърлените спомени се отделя и изкристализирва видение: болнична стая, гледана от леглото. Азът, скован на гръб, само очите му се местят. Една жена, облечена в черно, влиза, кимва от вратата, притегля стол, сяда до мен и докосва бузата ми. Нищо не усещам. Но като завъртя очи надясно, виждам ръката й.