Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (56)

56

Прибрани сме в аквариума, или в депото, както казва Джордж. Стъклената преграда към селекционния канал е затворена. Осветлението на тавана е загасено. Отсреща в голямата мрачна зала неколцина души в стерилни костюми сменят зародишите. Лаборантите носят светли гащеризони и найлонови шапки с челни лампи. След като извадят готовите ембриони, ще поставят на тяхно място нови. И ще започне развитието на поредната серия. А след 14 седмици ще дойде следващата смяна. Телцата на готовите ембриони са белезникави. Набъбналите оголени мозъци имат всички възможни цветове от розово-червеникаво-алено-пурпурно-виолетовата гама. Те блещукат като слаби фенерчета. Когато спят, мозъците потъмняват от венозната кръв; щом се пробудят, цветът им избледнява. А ако им се възложи задача, започват възбудено да трепкат и да блещукат в полумрака.

Обичайният преглед, на който ни подлагат на всеки 14 седмици, мина без особени забележки. По-дребни изследвания се правят на всеки 20–22 дена, в междинните периоди, които прекарваме тук в аквариума. При смяната на ембриони, както сега, почиваме цяла седмица, докато стерилизират инкубаторите за новата серия. През тази седмица нямаме никакви задължения. Никак не държим на почивката. Предложихме, докато стоим в аквариума, да използват капацитета ни за други цели. Но нашите работодатели изнемогват от сегашните си задължения, а да измислят нещо ново и дума не може да става. Затова много по-рационално би било да поемем управлението на целия производствен процес, сами да си станем работодатели. Хората, от които сме заобиколени, са прекалено неорганизирани.

На стола на отсрещния команден пулт сяда жена. Това е Ема. Знаем всичко за нея. Тя напусна доста отдавна. Работата тук я докарвала до емоционални сривове. Гледаме Ема с лявото око, дясното продължава да следи смяната на ембрионите.

— Никога няма да свикна… — подхваща Ема. — Все ми е на езика да кажа Ипсилон или Омега.

— Карай както ти е по-удобно. Ние знаем кого имаш предвид.

— Слушай, Ипсилон, какво би казал да те взема при мен… Когато някой ден тук нямат вече нужда от теб?

— Тук имат нужда от нас.

— Това може и да се промени.

— Добре, да речем, че се промени. Какво по-точно ни предлагаш?

— Сега работя в отделение за продължително залежали се болни. Повечето от тях много години ги поддържат с апарати за изкуствено дишане. Мислех си…

— … че би могла да ни вземеш там. Защо?

— Все някой трябва да се грижи за вас, ако някой ден преустановят тази работа. Аз съм готова да поема грижите за вас. Не искам да ви сполети участта на десните ви половинки. След като вас двамата ви съшиха, направиха същото и с тях, знаехте ли?

— Защо мислиш, че не знаем?

— Тогава сигурно знаете, че „Биомаш“ ви предостави… искам да кажа, предостави половинките ви на Станфордския университет в Калифорния? На една лаборатория по изследване на шизофренията. Изпробват всевъзможни лекарства и нови методи на лечение върху вашия, вашия… близнак? Как да го нарека иначе?

— Той не ни е близнак. Вече нямаме нищо общо. Ние сме Кортекс. Ония двамата, „десните“, се наричат Ид, тоест подсъзнание. Професорът ни информира накратко. Ид прилича на амеба.

— Не искам „Биомаш“ да ви предостави на някоя експериментална лаборатория, когато вече не сте му необходими!

— Защо? Може пък да ни е интересно.

По бузите на Ема се стичат сълзи, а устните й продължават да се усмихват. Знаем какво означава това: мъчно й е, но не иска да ни тревожи. Опитваме се да „влезем“ в кожата й, да разберем „чувствата“ й, само че от това веднага ни се доспива. Като не можеш да вникнеш в нещо, остава ти само дрямката — в най-широк смисъл. В ампутираните ни дялове нахлува сънят.

Събужда ни Ема, която се е изправила и крещи:

— Навремето те обичах, Ипсилон!

— Кърт, стажантът, ни наговори съвсем други неща. Каза, че ти се повдигало, когато трябвало да ни вземеш в ръце.

— Този мръсник.

Ема се отпуска на стола и зарива лице в шепи. Отново ни наляга непреодолима дрямка. Щом ни се доспи, механично се килваме назад и погледът ни се обръща към тавана.

— Обичам ви, нищо че сега не ви е ясно какво означава това.

— Подценяваш ни. Ясно ни е. Всичко ни е ясно. Разбираме те, все едно че сме опитен лекар, а ти пациентка. Но не очаквай да зароним сълзи.

Приготовленията в голямата зала вече приключиха. Последният ембрион, гол и с цвят на марципан, като новородено коте, е поставен в съответния инкубатор. След няколко минути стъклената преграда ще се вдигне и ние ще излезем в шлюзовете, за да започнем поредната обиколка. Мисълта за новата серия, която ще селекционираме през идните 14 седмици, веднага ни разсънва.

Едната ръка на Ема закрива лицето й. Другата неуверено се плъзга по стъклото. Отново ни наляга дрямка, сякаш посипват с натрошен лед гънките на мозъка ни. Но ето че светва зелената лампичка над стъклената преграда. Тя се вдига и като мърдаме бодро уши, ние навлизаме в първия шлюз.