Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (53)

53

Отново правят ремонт. Избиха отсрещната стена, стената, в която беше вградена моята ниша. Пред погледа ми зее дупка с неправилна форма и нащърбени стени: виждат се кафеникави, извити арматурни железа, огънати тръби стърчат като перископи, от тавана се поклащат изтръгнати жици, от чиито свободни краища виси изолирбанд. Всичко тъне в пушилка. Докараха смукателна машина с дебели колкото човешки крак пръстеновидни пластмасови тръби. Всички водни повърхности вибрират.

Отвъд съборената стена се простира огромно помещение с размери на покрит плувен басейн. Покривът му е сводест като на гара. Насечен е от продълговати прозорци, замрежени от нещо бяло. Целият под е разкъртен. Потънали в прахоляк работници подготвят калъпи за отливки. В другия край на залата има нещо като стълбички. Сякаш строят огромна сцена. Какво ли ще поставят тук — може би Рагнарьок, свършека на света?

През дупката в стената се прекачват четирима души в посипани с бял прах дрехи. Когато приближават, виждам, че не са от работниците. Визитация в разширен състав, в бяло от главата до петите. Само че този път не се оглавява от професора. Пред него, доцентката и едно непознато лице внушително крачи набит, плешив мъж. Край олисялото му, луничаво теме стърчи рядка косица, случайно пръснато елхово ламе. Мъжът е възрастен, сигурно гони седемдесетте. Клепачите му са месести като устни, лицето му — подпухнало и безизразно. Само ноздрите му потреперват. Големи, четвъртити и разширени от любопитство. Затова пък метличините му очи сякаш спят под пухестите си козирки. Визитацията спира на около метър от нас. Професорът показва рентгенови снимки. Старият човек изломотва нещо, което не стига до мен. Затова пък чувам добре професора и доцентката; говорят на гимназиален английски.

Сега прелистват документацията. Това трябва да е досието на Омега, моето нали изчезна. Разглеждат и дълги електроенцефалограми, прехвърлят разноцветни фишове с лабораторни изследвания. Внезапно си тръгват всички с изключение на четвъртия доктор, мъж на средна възраст със слушалка в горния джоб на престилката. Той се надвесва над Омега.

— Кой си ти? — питам аз.

— Анестезиологът.

— Ами онзи достолепен чичка?

— Най-добрият неврохирург в света — казва той, не без известна ирония.

— Антени ли ще присаждате на Омега?

Мъжът не ми отговаря, клати само глава, сякаш иска да каже: „Нищо не разбираш ти.“ Взема малка проба от разтвора с една пипетка и примижал я разглежда срещу светлината на прозорците. В добро състояние ли сме? Мъжът оставя пипетката в кръгла съдина до аквариума и вместо да ми отговори, побутва Омега с една шпатула.

За мен няма никакво съмнение, че готвят операция. Предполагам, че ще присадят на Омега антени. Съвсем правдоподобно е, ако неговата програма не се различава от моята. Няма да се чувствам вече толкова самотен, ако мога да си приказвам с Омега. Седмици наред не сме разменили нито дума. Ръката също изчезна след онзи последен път, когато Джордж я беше гушнал.

Анестезиологът източва водата от отделението на Омега. Това няма последствия за мен, тъй като пластмасовата преграда е спусната. Когато ляга на дъното и водата наоколо му започва да спада, Омега променя формата си. След като се оттича всичката вода, той се приплесква от собствената си тежест; вече по нищо не прилича на яйце. Има по-скоро вид на издут калкан.

Появява се операционният екип с висока количка, застлана с компреси и кърпи. Внимателно преместват Омега върху кърпите. Подкарват количката и анестезиологът ги следва. Аз отново се съсредоточавам върху помещението, което ми прилича на плувен басейн. Докарали са подемен кран. Върху подвижната площадка на крана, която се издига на блестяща телескопна мачта, стоят двама мъже и закрепват към тавана носеща конструкция от дълги пръти. На тях висят неонови лампи, които стигат почти до пода.

Изведнъж отново се появява операционният екип. Проправя си внимателно път покрай тръбите на смукателната машина. Нима оперираха вече Омега? Ако е така, това е направо световен рекорд. Дали мудният възрастен доктор наистина умее да присажда антени за някакви си пет минути? Да не би пък на Омега внезапно да му е прилошало или да са открили песъчинки в безупречно лъснатата операционна техника.

Връща се и анестезиологът. Омега сигурно още е под въздействие на упойката и трябва да бъде върнат в аквариума изключително внимателно. Но анестезиологът загърбва операционната количка. Надвесва се над мен и бавно вдига пластмасовата преграда. Водата веднага нахлува в празното отделение на Омега и се изтича през отпушения канал в този край. Пропадам като през отворен шлюз. Преди окото ми да се затвори, притиснато от тежестта на големия мозък, виждам, че количката е празна. Не са дошли да върнат Омега. Дошли са да вземат мен.