Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (52)

52

Тази нощ ще направя трети опит за бягство, сега вече трябва да успея. Тук цари голямо оживление: извънредни визитации, нова апаратура, пробни изпитания, посещения на Управителния съвет. Очевидно готвят нещо. Предчувствам, че то ще промени целия ми живот из основи, може би не по-малко от операцията, когато са ме отделили от собственото ми тяло. Трябва да се махна тази нощ. Пък каквото ще да става.

Често, когато в кратък срок изпълняват сложни задачи, се допускат пропуски от небрежност — така е и сега. Вчера, след поредната ежедневна инжекция, Ема забрави да заключи капака на аквариума, в който държат Ръката. Ръката е вече навън. Върви към стаята на персонала. Там виси поизмърсената престилка на Кърт, която в яда си, напускайки института, той пъхна под кушетката в тази стая. Чистачката я е сложила на закачалката. В джоба на престилката се намира дългият кабел, който Кърт използва, за да ме включи към контролната камера.

Ръката се връща на прибежки, плътно притисната до стената, докато камерата е насочена в обратна посока към някогашната моя ниша. Последната отсечка до мъртвата зона под самата камера Ръката преминава като същински луноход. Кабелът е навит на руло, но не е вързан. Ръката го размотава и започва да се катери с единия край, насочен към камерата. Но засега не го включва. Наместо това искам от нея да го върже с хлабав възел за рамото на камерата — след това я карам да слезе.

Омега лежи и се блещи. Да гледа! Докато не е в състояние да долага за наблюденията си, чувствам се дори по-спокоен, че не съм сам. Не е по силите на Ръката да махне металната мрежа, опъната над продълговатия ни, разделен на две аквариум. Но това не е и нужно. Достатъчно е да мушне единия край на кабела в отвора, през който минава кислородният апарат. Аз се притискам до лъскавата тръба, през мъничките й дупчици излиза кислород, който след това се издига нагоре на все по-големи кръгли мехурчета. Ръката пропъхва показалеца и средния си пръст. Аз се прицелвам и вкарвам слепия зрителен нерв право в металната букса на кабела.

Ръката пуска буксата. Необходимо й е по-малко от минута, за да се покатери отново при камерата — издърпва редовния контакт и вместо него включва мен. Сега си възвръщам зрението много по-бързо от предишния път. Черно-белият екран се проектира в съзнанието ми: отгоре виждам на моменти цялата лаборатория като на длан.

Напрягам всички сили, съсредоточавам се до краен предел и започвам да прехвърлям съзнанието си от аквариума в камерата. Най-трудно ми е да изключа напълно старото си око, което вижда всичко цветно. От време на време пред него проблясват картини от аквариума: кръгли, сребристи мехурчета кислород сред зеленикава вода. Но тези картини стават все по-неясни, избледняват като стари акварели. Докато от тях остава само едно светло, трептящо петно.

Изключвам зрителните възприятия и се съсредоточавам върху останалите страни на моето аз: бавно като пламък, който ближе фитил, слухът ми тръгва нагоре към камерата. След него изпращам различни мои измислици, спомени и умения. Изцеждам от мозъка си острова на маймуните, дамата в черно, която седи край апарата за изкуствено дишане, кучето, мишките, които се промъкнаха тук тъй възпитано една нощ преди доста време… Накрая почти цялото ми съзнание се намира горе в камерата. Ако имах повече време, щях да пресявам какво да взема. Щях да оставя тук всички неприятни спомени. А така ето че и Ема се прокрадна — от мен да мине, само и само да се махна оттук.

Сега идва ред на следващата стъпка: Ръката трябва да изключи кабела от стария ми мозък и наместо това да ме скачи с контролния център. Оттам нататък възнамерявам да протека по кабела до телевизионните монитори в контролния център. Какво ме чака в центъра, вече не мога да предвидя: може би ще ме запечатат на видеокасета и после месеци наред ще стоя в някое бюро, докато се сетят да ме прожектират. Това ще ми позволи да направя следващия скок: или да проникна в челото на този, който седи пред екрана, или да се издигна и да изжужа навън в ефира като дисциплиниран пчелен рой.

Търся с поглед Ръката, за да й дам последни наставления. Но докато обхождам лабораторията, изведнъж откривам нещо съвсем друго. В претрупаността си не съм забелязал професора и доцентката. Те стоят почти насред лабораторията и ми махат доволни. И двамата са официално облечени: професорът във фрак, високата и стройна доцентка в дълга рокля със светло кожено наметало на раменете. Професорът е гушнал Ръката и я гали като котенце.

— Хайде обратно в къщичката, Охльо-Бохльо! — казва строго доцентката, но след това гръмко се разсмива.

Професорът вдъхновено вдига свободната си ръка към мен и рецитира от „Одисеята“: „Зевсороден Лаертиде, герой находчив Одисее! Вече, изглежда, решен си обратно дома да се върнеш в родния остров разлъчен от мене. Тогава прощавай! Но ако знаеше колко премеждия тебе съдбата готви да минеш, преди да се върнеш под родната стряха, щеше при мене в това обиталище ти да останеш и вековечен да бъдеш…“^[1]