Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (44)

44

Ема, защо нехаеш за мен? Виждам само гърба, тила, прасците ти, които се изпъват, когато се издигаш на пръсти, за да стигнеш таблото с бушоните над аквариума на Омега. Понякога успявам да те зърна в профил, когато вземаш Ръката в скута си, за да й инжектираш дневната дажба храна. Но вече не ме поглеждаш, дори мимоходом не ти се откъсва една мила дума за мен. Когато седиш отсреща и четеш на глас от спортния каталог — защо прикриваш уста с длан? Нали знаеш, че и така те чувам. Впрочем какво стана с „Планинар“, норвежкия анорак, който те помолих да ми изпишеш?

Ема рязко извръща глава и ме стрелва с поглед, но в следващия миг отново се държи, все едно че не съществувам за нея.

Нещастна ли си, Ема? Спокойно можеш да ми се довериш. Ти изслушваше моите проблеми, сега аз съм готов да чуя твоите. Нали това е основата на всички човешки взаимоотношения: доверие. Разбирам, че сега Омега има по-голяма нужда от теб. Нали е още нов тук. Но все пак той няма право да обсебва всяка твоя минутка! Не че искам да кажа нещо лошо за Омега, но не съм сто процента сигурен, че той има доброжелателно отношение към теб. Или към мен. Знаем ли всъщност от каква среда произхожда? Аз на твое място щях да сляза в подземието и да извадя досието му от заключената метална каса. Не, аз самият не държа да знам. Искам ти да си наясно. Как така да не се интересуваме кой от каква среда произхожда — нали винаги точно това правим. Колко често разчитаме на човек, за когото не знаем от каква среда е, с какво се занимава, какви интереси има… Ще речеш може би — еснафщини! Не, мисля, че това е съвсем човешко.

— Престани! — провиква се изведнъж Ема от другия край на лабораторията.

Не, няма да престана. И знаеш ли защо: защото няма какво да губя. Достатъчно дълго съм се умилквал край теб като влюбен хлапак. Търпях всичките ти капризи. Стараех се винаги да изглеждам весел. Все треперех да не ме помислиш за несхватлив — но с една думица не съм се осмелил да ти противореча. На черното виках бяло и на бялото черно. Над всяка задача, поставена ми от теб, съм залягал със свръхчовешки усилия, приемал съм я като въпрос на чест. И всичко това правех, за да не ми кажеш някой ден, че не ме обичаш.

Не може повече така. Стига сме си играли на криеница. Не искам от теб да ми кажеш, че ме обичаш. Това не става с искане. Досега мислех, че без тази надежда не бих могъл да живея повече. Но нека погледнем истината в очите: аз няма да свърша. Просто не зависи от мен. Дори да бях все още пълноценен човек, с ръце и крака, едва ли бих се разпоредил сам със съдбата си — да живея или не. Все пак единици са тези, които посягат на живота си. Сигурно никога не бих могъл… винаги съм си мислил, че за такова решение трябва да си в транс, да си се заблудил в тясната ничия земя между щастието и отчаянието. Ема, би ли могла, би ли могла…

— Ако не млъкнеш, ще излезем да четем оттатък, в санитарния възел!

Добре. Вземи си другарчето, ако щеш и двете другарчета, и излез в санитарния възел. Ръката също ли те слуша? Какво иска да й изпишеш от каталога? Ръкавица от свинска кожа, от Тайван, модел „Анасонка“? А на Омега мисля, че трябва да изплетеш шапка, като онази, дето я подари на Флинк. Спомняш ли си Флинк, Ема? Извинявай. Просто не съм на себе си. О, не: на себе си съм и още как. Точно такъв съм аз. Когато река да не се преструвам, само и само за да ти угодя. Е, може би попресилвам нещата, като имаш предвид, че много ми се е насъбрало. Месеци наред аз лежа тук, а то се трупа ли, трупа в душата ми. Ако утре съм изключително мил и кротък, не мисли, че това е нормалното ми състояние. И аз съм егоцентричен, и аз съм неуверен, и аз имам нужда да сложа глава в скута ти, като мъжете, които си срещала досега.

— О, ще се махна оттук! — казва Ема, пъхва каталога в джоба на престилката, хлопва сгъваемия стол, поглежда стенния часовник и напуска лабораторията.

Стой си ти в стаята на персонала. Седи, пуши и зяпай как кафето бавно се процежда от машината. Има още много време, докато се съберат останалите. Впрочем, ако мислиш да плачеш, иди по-добре в тоалетната. Само не забравяй, че после ще трябва още три четвърти час да не показваш лице, ако искаш да няма въпроси. Чуваш ме отлично и в стаята на персонала. Ще те догоня дори на тавана при животните. Или в канцеларията на секретарката. Е, в стаята на Кърт ще ме чуваш вече по-слабо. Ако искаш да си напълно сигурна, че ще се отървеш от мен, по-добре си върви вкъщи.

Как живееш, Ема? Имаш балкон, знам от онова време, когато все още можехме да разговаряме. Гледаш котарак на име Моцарт, кастриран нещастник, който никога не излиза навън. Дори на балкона, защото го е страх от чайките. Впрочем на кого го остави, когато замина на курорт? На майка си ли? Нали откак не живееш при нея, вече сте истински приятелки. „Надалеко, че да сме си мили“, така ли се казваше. Доволна ли си от своя живот? Или по-скоро: замисляла ли си се да го промениш?

Чувам, че подпечатваш пропуск на изхода — в графата за неразположеност или за главоболие? Извинявай, Ема, макар че вече не ме чуваш. Защо стана така с нас? Не, това не е естествено. За теб аз съм просто опитомено животинче. Не толкова безрезервно предан като куче; а и не мога да се кърша така лениво-изискано като Моцарт. Все в едно и също положение лежа. Стига да не получа епилептичен припадък, разбира се.

Извинявай! Мисля, че се досещам каква е работата: наредили са ти. Джордж и сътрудниците му са те привикали, прелистили са програмата ми и са казали: „Виж какво, Ема, май ще трябва вече да държиш Ипсилон на разстояние. Струва ни се, че невроните му са прекалено заети от вашето приятелство. Той се разсейва покрай теб. Не го схващай като забележка, приеми го по-скоро като комплимент. Знаеш, че високо ценим работата ти. На теб може да се разчита, преценяваш бързо и правилно. За съжаление Ипсилон също е забелязал добрите ти качества. Съвсем естествено е, че е толкова привързан към теб. В случай на някакви особени произшествия разчитаме, че ще ни докладваш както винаги.“ Прав съм, нали, Ема?!