Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (36)

36

Днес е събота, ще полудея от сърбеж. Стрелкам се из тесния си басейн като подплашен костур. Жадувам за съприкосновение с някого. Без значение от какъв пол ще е, само да е живо същество. Залепвам за стъклото и притискам дънера си към твърдата му повърхност. Стажантът, който току-що ме нахрани, потапя пръст в аквариума, но аз атакувам настървено и изплашен, той напуска полесражението.

Какво ми става?! Откак се помня тук, никога не съм бил толкова похотлив. Знам, че не мога да разчитам на простреляната си памет; но чувствата си обикновено разпознавам, те не изискват азбучно систематизиране. Втренчвам сластен поглед в Ръката от насрещния аквариум. Дали да не се гмурна към дъното, да събера сили, да се засиля и като подводна ракета да прелетя през стаята, за да кацна право в прелъстителката гънка между палеца и показалеца?!

В мозъка ми проблясват порнографски сцени. Подгонен от страсти, отново кръжа из аквариума. Катурвам се с корема нагоре, с жадни за допир цепки и гънки. Но никой не идва да утоли копнежа ми. Едвам успявам да се преобърна отново с гръб нагоре — нямам желание да лежа като безпомощен бръмбар и да се удавя в собствените си телесни сокове. Замаян, бавно потъвам към дъното като монета, хвърлена в кладенец. И изведнъж съзирам професора, Джордж. Какво търси тук, нали е събота?!

— Спокойно, спокойно, Ипсилон — казва той и потапя цялата си ръка.

Аз се притискам, търкам се в дланта му, най-сетне намирам жадуваното облекчение.

— Сега по-добре ли е?

Кимам изтощен; ушите ми също са клепнали.

— Малка грешка. Стажантът сбъркал и ти капнал от тестостерона, предвиден за един от скопените петли в птичарника. Бързо ще ти мине.

Така значи, поел съм доза полови хормони. Остава само да пъпчасам.

— Защо не питате първо? — казвам аз. — Нали вече можем да разговаряме. Включете ме и мен да проверявам етикетите на лекарствата!

— Заслужава си да помислим по тоя въпрос. Джордж е донесъл голям калъф с женствени форми; в него едва ли държи стикове за голф.

— Искаш ли да ти посвиря малко? — пита той и изважда челото.

Приготвям се да слушам с удоволствие. Джордж придърпва стол, завива крачето на челото, опитва лъка, настройва инструмента, вдига поглед към тавана, замахва, навежда се и започва да свири.

Какъв красив звук. С двете си антени слушам пиесата на стерео. Музиката винаги ме омайва. Знам: дълго време смятах, че когато слушаш музика, трябва да извикваш във въображението си различни картини. Това ме затрудняваше и бързо затъвах в една безполезна образност. Но не много отдавна — колко отдавна? — открих, че няма защо да си представям разни картини. Достатъчно е да взема присърце темата, да я прегърна като своя и да я следвам; без илюстративен баласт, без асоциации, които само я смущават.

Джордж подсушава ръце в носната си кърпа, замижава, избира следващата пиеса и отново засвирва. Води лъка като истински професионалист. Всестранно надарен човек е той: професор по неврофизиология, играч на голф и челист! Когато Джордж завършва втората пиеса, някой в лабораторията ръкопляска силно и малко непохватно. Без да го забележа, Флинк се е вмъкнал тук и сега седи върху единия от осцилоскопите. Тъй като е събота, днес не е с бяла престилка. Вместо с дрехи сега шимпанзето е само с една сребриста вратовръзка, която елегантно краси губещата му се шия. Ръкопляска с дългите си лапи, хили се с противните си зъби.

И аз искам да ръкопляскам! Едно, защото ми харесва, и, друго, защото между Флинк и мен възниква съперничество. Кой ще се хареса повече на Джордж? Усилено си представям как аплодирам. Отначало с ушите, но в това има нещо неестествено. Сетне с липсващите си ръце. И изведнъж съзирам трети слушател, който също е очарован от Джордж. Ръката! Тъй като е сама, тя не може да ръкопляска в истинския смисъл на думата, а само шляпа по стъклото на аквариума. Но колкото повече се вживявам в мислените си аплодисменти, толкова по-ревностна става Ръката. Хвърчат пръски вода, толкова нависоко, че Джордж оставя челото и покрива аквариума на Ръката с бялата си носна кърпа. Твърдо съм решен да ръкопляскам още по-енергично след поредната пиеса.

Професорът продължава да свири, свири, та чак пот се лее. Но сега вече и двамата с Флинк не го слушаме. Само се дебнем кой пръв ще започне да аплодира. Аз, разбира се, аз преценявам много по-бързо от едно полуграмотно шимпанзе. Но какво е това: на секундата с мен започва да пляска и Ръката! Шляпа тъй ревностно, че бялата носна кърпа пада във водата и се омотава в два от пръстите й. Ръката се превръща в удавник, който прави последен опит да привлече вниманието към себе си, издига развяващата се носна кърпа…

В следващия миг Ръката отново се свестява за моите аплодисменти, пляска вече неистово. Аз спирам рязко. Ръката също спира. Аплодирам буйно. Ръката също буйства, доколкото й позволява носната кърпа. Това означава, че посредством Ръката аплодирам всъщност аз самият; тя е изцяло в моя власт. И по-рано съм забелязвал подобни признаци. Но сега имам пълното й подчинение! Измъквам се от носната кърпа; плясвам по водата, тъй че да изпръскам Флинк — победоносно свивам юмрук.

Джордж, който любезно се покланя на Флинк, забелязва, че става нещо необичайно. С изумление следи движенията на Ръката. Аз веднага прекратявам и карам Ръката да се гмурне надолу. Не бива да се издавам толкова явно. Паметта ми е в тяхна власт. Но никога няма да им позволя да се доберат до умението ми да командвам Ръката.