Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (35)

35

Флинк отново е тук и все неговото си знае, договора за съхраняването на нашите спомени. Не ми се слуша за острова на маймуните и африканските джунгли. Искам Флинк да се махне, защото пречи на упражненията ми с Ръката. Тя изобщо не го занимава. Той гледа на нея като на екзотична морска звезда в градски аквариум. И за нищо на света не иска да подпомогне моите опити да вляза във връзка с нея.

— Остави я Ръката — жестикулира Флинк. — Ние, мислещите същества, трябва да държим един за друг!

— Нали вече държим един за друг! Кълна ти се, знам живота ти наизуст, до последната сричка и запетайка.

— Но аз не знам нищо за твоя живот освен онзи спомен, в който не си сигурен, за жената в черно, гдето те гали по бузата, докато ти лежиш под апарата за изкуствено дишане. Може ли това да се сравнява с острова на маймуните?!

Разбира се, за мен няма нищо по-лесно от това, да си измисля някакъв живот, та Флинк да миряса. Ето на: космически инженер с жена домакиня и две деца в училищна възраст. Или: цирков акробат, ерген, който е паднал от купола и си е счупил врата. А защо не и убиец рецидивист, чиято смъртна присъда е изпълнена под научен надзор? Списъкът на възможностите е дълъг като телефонен указател. Но аз не разказвам на Флинк тези измислици. Опасността да падна в ямата, която сам съм изкопал, е прекалено голяма: ако отново ме подложат на електротерапия, Флинк ще ме вземе под свой обстрел още щом дойда в съзнание. А аз доволно и безрезервно ще изслушам измислената история на моя живот, която той простодушно ще ми поднесе.

— Приготвил съм ти подарък! — казва Флинк и измъква някаква зелена папка.

— Изненада, така ли?

— Бих казал да: ето го твоя живот.

Флинк гордо притиска корицата на папката към стъклото на аквариума. Чета: ИПСИЛОН, анамнеза и пр. За миг пред единственото ми око се спуска перде. Зрителното ми поле се превръща в непрогледен тунел, сякаш ще изгубя съзнание. Наистина ми се завива свят, повдига ми се. Какво щастие, че вече не съм включен към осцилоскопите: алармената система веднага щеше да се задейства.

— Откъде взе папката?

— От металния шкаф в подземието, нали ти казвах!

— И откъде знаеш, че е моята?

— Нали пише Ипсилон. Със същите гарги, дето се виждат на пластира, лепнат на аквариума. Виж!

Флинк драсва с пръст в долния десен ъгъл на стъклото между двама ни. За пръв път съзнавам, че имам табелка с име. Как ли са се забавлявали след последната електротерапия, когато известно време мислех, че се казвам Умник.

Флинк започва да прелиства папката. Тя е дебела, стотина-двеста страници. Пред погледа ми пробягват плътно изписани листа, кривите на електроенцефалограми, лабораторни резултати, шифри.

— Защо не откраднеш собственото си досие? — питам аз. — Тогава ще си независим от мен, от това, дали ще запомня детството ти.

Отначало Флинк се прави, че не ме е чул. Когато повтарям въпроса си, отговаря смутено:

— Ами не умея да чета. Знам само отделни букви.

Все мислех, че Флинк може да чете — какво прибързано заключение. Ако някой владее езика на жестовете, това, разбира се, далеч не означава, че умее да чете букви. Та нали неграмотният човек може да е много сладкодумен, а иначе да не знае да прочете дори собственото си име.

— Ако можех, щях да ти прочета цялото досие, Ипсилон.

— Радвам се, че не знаеш да четеш.

— Но имам една идея. Всеки път ще отмъквам по няколко листа и ще ги притискам към стъклото, точно срещу окото ти. Та ти четеш по-бързо от който и да е човек… Или ако искаш, ще опитам да извадя копия, които да вкарваш в четящото устройство.

— Четящото устройство го прибраха. Не бяха уверени дали ми се отразява добре.

— Тогава и аз не знам. Но ако побързаме, ще успееш да прочетеш две-три страници и сега?

— Ще те помоля нещо много важно, обещай, че ще направиш това, за което те моля.

— Разбира се.

— Искам веднага да слезеш в подземието и да върнеш папката на мястото й в металния шкаф.

— След като положих толкова усилия да я задигна?! Измислил съм вече и отлично скривалище: зад казанчето в тоалетната.

— Върни я. Ще забележат, че е изчезнала!

— Кой ще заподозре мен, глупавата маймуна!

— Моля те.

Флинк е огорчен. Съкрушен, той прелиства папката като пачка банкноти, които изведнъж са се оказали почти без стойност.

— Да можех да разбера поне защо?

— Защото това е непосилно за мен — казвам аз. — Връщане назад няма. Непосилно ми е да се занимавам с един живот… Може би имам деца, Флинк. Но не желая да знам. Нямам сили. А и по-нататъшното ми съществуване тук зависи от моето усърдие. Замислял ли си се какво ще стане, ако професорът разбере, че съм си завирал носа в досието? Пак ще ме подложат на електротерапия.

Флинк се оживява и сменя темата на разговора, мигом забрави разочарованието и отново е въодушевен:

— Знам за какво искат да те използват!!

Откъде ще знае Флинк? След като не може дори да чете.

— Благодарение на теб ще се създаде прецедент!

— Какъв?

— Ако не беше попаднал тук, щеше да си вече мъртъв, нали? А ако се грижат добре за теб, може да живееш още осемстотин години?!

— Да речем.

— Не разбираш ли, Ипсилон: за науката ти си нещо като игра на бинго! Пряка, практическа полза няма, но благодарение на теб се създава прецедент. Ти доказваш, че ако науката вложи достатъчно средства, смъртта не е непреодолима. Или най-малкото може да бъде надхитрена с цели осемстотин години! Нали вие хората точно това очаквате от науката: обещание, че костеливата жена с косата може да се държи под ключ!

— Хубава теория, Флинк…

— Гениална! Признай.

— Но погрешна. Ами електротерапията срещу паметта ми? Ами езиковите упражнения? Ами притесненията, щом коефициентът ми на интелигентност започне да спада? Ами тези скъпи антени? Ако работата беше просто да се покаже, че е възможно да се поддържа живот в мозъка, щяха ли да рискуват живота ми с разни сложни операции. Грешиш, Флинк.

— Извинявай. С горчивина признавам, сложи ме на място, и ми е болно, като виждам, че умът ми не сече като твоя…

— Мисля, че ми се готви нещо много специално. Прекалено скъпо струвам, за да бъда просто цирков номер. „Биомаш“ е тежка фирма — с капиталовложенията си преследва нови приходи.

Флинк капитулира пред логиката на свободния пазар, стисва зелената папка под мишница, кимва и излиза с тромава походка.

Има и други обстоятелства, които подкопават теорията на Флинк. От известно време ми дават кортизон, в малки дози. Отначало не обърнах внимание. Но когато започнах да се чувствам подпухнал, да страдам понякога от необяснимо безпокойство, а и от кошмари, поставих въпроса пред визитацията. Да, давали ми кортизон, хормони от надбъбречната жлеза. Защо? В отговор последваха недомлъвки. Само че ме подценяват: мисля, че готвят някакво присаждане. За да го осъществят, трябва да потиснат имунната ми защита.

Къде ли ще ме присаждат? Дали в тялото на някой склерозирал държавен глава? Бих предпочел да се върна в старото си тяло. Току-виж го закърпили, докато съм лежал тук. Някогашният ми череп ме влече, сякаш съм пиленце, което гледа да се върне в старата си гнездилка. Фантасмагории! Кой ще седне да потиска имунната ми защита, ако ще ме присаждат на самия мен.