Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (33)

33

Тази нощ белите мишки отново се появиха. За разлика от миналия път сегашното им нашествие не бе тъй повсеместно. Откъде знам, че е имало предишен път? Май скоро ще стане нужда от ново електропрочистване. Никак не е приятно да те преследва миналото. Спомените ми са преди всичко чувства. На първо място чувството за вина. За какво ли всъщност съм виновен? За нещо ужасно — но какво?

Мишките се държаха много възпитано. Първата — която беше дълга около два метра и със завидна лекота вървеше изправена на задните си лапи — надзърна най-напред от прага в левия ъгъл, усмихна се любезно, почука с пръсти на вратата, изчака няколко мига и чак тогава прекрачи лабораторията, като се поклони леко първо към мен, а после и към екрана, сякаш зад него би могло да има някой. С лапи, скръстени на гърба, мишката се поколеба малко и се огледа наоколо с усмивка. Сетне наклони глава, погледна отново към мен и въпросително посочи вратата. Не можех да й откажа да покани и дружките си. Те запристъпваха с пружиниращи колена, почти на пръсти, смутено усмихнати и гузни заради късния час. Една друга си сочеха с пръст разни предмети из стаята. Мимиките им изразяваха две състояния: захлас и възхищение.

Все повече мишки влизаха в лабораторията. Скоро престанах да ги броя. Бяха дълги по около два метра, някои може би по два и половина. При целия наплив гледаха мустачките им да не влизат в допир. Настъпваха се най-безогледно, ръгаха хилави лакти в дългите си кореми, но мустачките пазеха, сякаш бяха тънки стъклени нишки. Колко добре ги разбирам. И аз треперя за двете сребърни нишки в темето си, както и за единственото си око.

Но какво търсеха всички тези мишки посред нощ в лабораторията? Предполагам, че дойдоха като делегация. Бяха много, сигурно повече от 40. Имаха шанс да ме видят само ако минеха до сами аквариума.

Предполагам, че посещението на мишките беше съвсем служебно. Толкова тактично се държаха. Дори наставницата им, мишката, която влезе първа, не посмя да ме безпокои с някакви конкретни въпроси. Цялата група се изниза бавно и ме огледа; повечето мишки прикрепяха мустачки с розовите си лапички. Смешно изглеждаше — сякаш разнасяха проблясващи, бели житни снопи. Безкрайната върволица на белите им кожухчета доста ме отегчи и задрямах. Намерил съм си начин да „жумя“. Тъй като нямам клепач, който да затворя, допирам око до стъклото на аквариума. Като притиснеш окото, оптическите възприятия се променят, изображението се размазва и се накъсва от черни петна. Това е моят начин да загърбям околната среда. Когато отново погледнах, от цялата делегация нямаше вече помен; мишките се бяха изтеглили — възпитано се появиха, възпитано изчезнаха. Само дето не са забелязали, че тук-там по пода и из ъглите са нападали бели косми и валма. Иначе положително биха ги почистили.

Размишлявам над посещението на мишките. Най-поразителното е големината им. Никога не съм виждал опитни мишки, по-дълги от двайсет сантиметра, без да се смята опашката — излиза, че тези са десет пъти по-големи. Но обяснение има. Знам, че Джордж и екипът му правят някакви опити с мен. Понякога ме изключват и всичко наоколо става черно — или по-скоро бяло — за различни периоди от време. Не е никакъв проблем да ме преместят в много по-малко помещение, да речем, в грижливо направен макет на лабораторията, намален при мащаб 1:20. Ако сложат такава лаборатория-играчка пред аквариума, как ще преценя дали мишките са два метра, или двайсет сантиметра?