Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (30)

30

Почти всичко продължава да е с краката нагоре. Вярно, че вече не съм принуден да прекарвам дните си в санитарния възел, но лабораторията е неузнаваема. Махнати са двете дълги лабораторни маси със стативите и стъклениците. Затова пък се майстори нещо ново на външната стена, там, където някога висеше кучето. До тази външна стена иззидаха широк перваз, прекараха водопровод и канализация, а от тавана висят снопове електрически жици; свободните им краища са залепени с кафеникав изолирбанд. Но от няколко дни вече работата е замразена. Тъй като Ема не е тук, няма кого да питам.

За мен се грижат различни хора. От тях по име познавам единствено стажанта Кърт. Но макар че го познавам по име, не знам как да се държа с него. Кърт е небрежен и импулсивен. Доскоро се задоволяваше да разглобява апаратурата и аз нямаше много от какво да се боя. Но сега осцилоскопите и всички други възхитителни играчки ги няма. Така че, ако пак го засърбят ръцете, вече няма с какво друго да се заеме освен с мен.

Шимпанзето Флинк отново е тук и както винаги жадува за компания. Флинк играе двойствена роля: когато има някой от персонала, той се държи разпасано и шари насам-натам като хлапе, което скучае и се чуди какво да прави, но щом останем насаме, не спира да ме залива със спомените си. Достатъчно е само персоналът да е с гръб към нас. Преимуществото на мимическия език е, че Флинк светкавично може да се разкърши от пояса и да изстреля няколко изречения, преди някой да го е видял.

— Разбрахме се, нали? — повтаря той за петнайсети път.

— Писмено съгласие ли искаш?!

— Всичко ще бъде на равни начала — набляга той. — Аз ще си разказвам моите, ти — твоите спомени. Ти си банката с моите спомени, Ипсилон. Ако изтрият съзнанието ми, ще дойда при теб и ще изтегля моя капитал-памет.

— Ами ако не си спомняш дори това, че си заложил паметта си при мен?

Флинк се навъсва — по-скоро огорчен е. Аз все още храня известна неприязън към него след досадното начало на запознанството ни. Но той, разбира се, напълно заслужава съчувствие. И когато е огорчен, нямам никакво основание да го наричам навъсен.

— Разказах ли ти вече за острова на маймуните?

— Да. Но от много глава не боли.

— Сигурен ли си, че не те отегчавам? Ако е така, кажи. Приятелството изисква откровеност.

— Нека проверим. Може пък да съм забравил нещо.

Флинк притегля един от сноповете жици, които висят от тавана, увива го около себе си, залавя се здраво с крака и започва да разказва с дългите си лапи и пръсти, докато жичната му лиана се люлее все по-бавно и по-бавно.

— Едно време се стигнало до голяма война. Заради войната много стоки от първа необходимост вече не достигали до страните потребителки. Затова хората измисляли заместители. Карали колите с генераторен газ, мелели кафе от печени жълъди. Но на учените не им било толкова лесно. Още по това време от нас, човеко-маймуните, и особено от шимпанзетата, зависела съдбата на научните експерименти. Не на последно място на опитите за военни цели с разните там нервнопарализиращи газове и противоотрови. Замествали ни отчасти с прасета, морски свинчета и зайци. Но в някои отношения маймуните си оставали уникални: прасетата, морските свинчета и зайците не могат да научат мимическия език. Безсмислено е да нахлузиш на едно прасе скафандър, да го сложиш в космически спътник и да очакваш да съобрази дори най-прости движения. А при маймуните не е така. Затова, докато транспортните съобщения все още не били напълно отрязани от войната, преселили двайсетина шимпанзета от естествената им среда край саваните на малък, необитаем остров сред архипелага. Тъй като ние, маймуните, не сме добри плувци, нямало нужда от огради и охрана. С няколко кучешки колиби подсигурили подслон срещу дъждовете, монтирали стари, бракувани съоръжения от детска площадка, поставили и тенекиени казани, които веднъж седмично пълнели с храна.

Флинк сменя посоката, в която се клатушка на жичната си лиана — вместо отляво надясно сега той се люлее напред-назад:

— Аз самият съм роден на острова на маймуните. Всяка пролет пристигаше делегация от учени и изследваше нас, подрастващите. Най-интелигентните се отправяха тук, към други лаборатории или космически станции. Най-глупавите се подлагаха на вивисекция, средното ниво обикновено се разпродаваше на циркове и зоологически градини. Специални фондове за поддръжката на острова не съществуваха. Следователно трябваше да се подсигуряват постъпления. Нас, умните глави, рано-рано ни откъсваха от родителите. За този ден няма да разказвам, на какъвто и да е електрически шок да ме подложат, той не би могъл да заличи спомена за него… Може би си мислиш, че на острова на маймуните е царял свободен и хубав живот?? Не, Ипсилон, това беше един ад. Всяко живо същество има нужда да работи. Ние нямахме работа. В джунглата моите родители непрекъснато вършели нещо — събирали листа и корени, стояли на пост срещу чакали и змии, разнасяли със себе си нас, малките, търсели извори, гадаели какво ще е времето или се чудели как да измъкнат лакомства от туристите, тръгнали на сафари с фотоапарати, провесени на шията.

На острова на маймуните никой не бе изправен пред необходимостта да работи. Не ни застрашаваха никакви хищници. Застудееше ли, свивахме се в колибите. Храната беше отлична, съдържаше и витамини, и противоглистни вещества. И до какво водеше това, Ипсилон? До ежби. До любовни интриги, завист, измами, изнудвания и побои. В джунглата не подлежало на съмнение кой държи властта, господствал строг, железен ред… но неравенството имало смисъл. Благодарение на него в кризисни положения всички заповеди се изпълнявали. На острова на маймуните нямаше кризисни положения, никакви външни сътресения. Вярно, хората отмъкваха част от малките, но срещу това нищичко не можеше да се направи — срещу лъв можеш да хвърлиш камък, но да замеряш учените с клечки или шишарки — това издава предприемчивост и крие риск веднага да те откарат нанякъде.

— Срещу каква сума са те купили за „Биомаш“?

— Аз не бях продаден направо на „Биомаш“. Най-напред попаднах в разплоден център. След половото ми съзряване изцедиха от мен няколко проби сперма за дълбоко замразяване. Това се прави с всички.

— Може би вече си многодетен баща?

— Не. Спермата ще се използва едва след като покажа колко ме бива, може би дори след смъртта ми, когато някоя компютърна програма ще обобщи живота ми: годен или негоден. Но собственик на замразената ми сперма не е „Биомаш“, а университетът и по-точно Факултетът по генетика. Богат факултет е това. О, стига съм те отегчавал с подробности за острова на маймуните. Не бива да прекалявам с тъжните спомени. Замислял ли си се: ако ме нулират, ще дойда после при теб и ще те помоля да ми разкажеш моя живот… та замислял ли си се, на мен сега ми е паднало да поразкрася миналото си, да се застраховам, че ще получа от теб само светли и любопитни спомени?

— А истината не те ли интересува?

— Не, когато остарея, иска ми се да се връщам в спомените към един приличен живот. Кой може да понесе истината, цялата истина де: може би ти? С твоята свръхинтелигентност… Не, не те обвинявам, не бих се сменил с теб. Толкова щастлив се чувствам, че мога да вися тук и да се люлея на тия жици. Би трябвало да ми завиждаш, Ипсилон.

— Завиждам ти.

— Но искам да ти разкажа още нещо, което мисля, че наистина се случи. Моите родители не можеха да забравят Африка. Мама често повтаряше: когато войната свърши, от мен да знаете, качвам се на първия кораб и у дома. А войната отдавна беше свършила. Ние, разбира се, знаехме това. Само не и майка ми, защото тя не искаше да го знае. Тя не би могла да живее с мисълта: войната свърши, но ето че пак не мога да се върна. Знаеш ли къде мечтая да се върна аз? На острова на маймуните. Не в джунглата, в джунглата бих могъл да направя кратко пътуване от сантименталност — да видя откъде иде коренът ми. Но да живея в Африка? За нищо на света. Островът на маймуните с всичките му ежби и опорочаващо бездействие си остава моето родно място. А сега ще ти кажа още нещо: тук, в тази сграда, има много маймуни, които са по-млади от мен. Те никога не са виждали нито Африка, нито острова на маймуните. Една от тях е родена в третокласен цирк, над който вечно висяла угрозата на фалита. Тя, разбира се, мечтае да се върне там. Друга е зачената в епруветка. Да я чуеш само какви ги нарежда за лабораторията на своето детство. Ако седнеш да й говориш за Африка, право в лицето ще ти се изсмее!

— Ако си умен, Флинк, знаеш ли какво би трябвало да ми разправяш? Да ми разправяш как си израсъл тук.

— Работата е там, че не съм добър разказвач.

— Остави на мен да го измисля.

— На теб ли??

— Изпитвам нужда да се занимавам с нещо разумно. Остави ме аз да измисля какъв е бил животът ти, как си израсъл тук в „Биомаш“. Ако след това се наложи, ако те нулират, ще дойдеш при мен и аз ще ти поднеса твоя живот. Такъв живот, че да не копнееш повече по острова на маймуните. Твоето родно място е тук!

— Да поверя живота си в твоите ръце? Изцяло?

— Помисли си. Какво ще загубиш?

— Хайде сега разказвай ти. Думичка не съм чул за теб.

Флинк пуска жичната лиана и се настанява на тесния перваз пред аквариума.

— Нямам живот, който да мога да ти разкажа.

— Но аз знам къде е твоят живот!

— Да не лъжеш?

— Животът ти е в един метален шкаф в подземието. Шкаф, пълен със стари папки и досиета.

— Не вярвам. Едва ли работят по толкова допотопен начин. Ако съществува, ако не е напълно изтрит от съображения за секретност, животът ми ще е записан на магнитна лента или в изкуствената памет на някоя от тези нови антиподни карти.

— Грешиш, Ипсилон. Отдавна съм тук и знам, че професорът не се доверява напълно на техниката. Той е един стар романтик. Не си ли разбрал това? Теб си те пази в металния шкаф.