Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (29)

29

Днес за пръв път бях представен в лекционната зала. Един от санитарите ме закара дотам в инвалидна количка; очевидно са сметнали, че обикновена масичка на колелца ще е прекалено неустойчива. През цялото време бях в съзнание. Затова мога да кажа, че това е първото ми истинско излизане от сградата, в която се намира лабораторията. До подземието се смъкнахме с асансьор. Изключително приятно бе да чувствам как равновесните ми органи отчитат движението между етажите. После се озовахме в подземието. По един коридор стигнахме до изхода за колички. Циментирана рампа водеше от него към нивото на приземието. И изведнъж ме заля светлина — незабравимо преживяване. Нали никога не бях виждал института отвън. Тухлената сграда, с формата на буква Г, е на три етажа. Покривът е плосък, с много комини и излази на вентилационни шахти. Около сградата има градинка с пръснати из нея валчести камъни; между камъните се виждат креещи борчета, сивее посърнала тревица. На светлината на ниското слънце всички прозорци изглеждат мръсни. Снегът се гуши тук-таме по сенчестите места — също както сънят в мозъчните гънки на още неразбудил се човек. Не мога да кажа дали е есен или пролет.

Слънцето прекалено ме напича. Подвиквам на санитаря да покрие аквариума с носна кърпа или вестник. Но той е без слушалкови очила. Опитвам да включа на телепатия. Резултат има, вярно, той изважда носна кърпа. Но вместо да ме покрие с нея, секне нос.

Лекционната зала се намира в сградата без прозорци в другия край на градинката. Стъклените врати остават зад гърба ни и всичко се размива пред погледа ми, виждам само червени сенки и виолетови кръгове, запечатани в ретината от слънцето. Имам усещане за тъмен коридор със закачалки. Влизаме в зала с висок таван — не толкова виждам, колкото предполагам. Оставам сам и четвърт час чакам. Зрението ми постепенно се избистря. Насреща ми редици от празни банки, които се катерят към тавана. Зад последната банка — малка преграда около прожекционен апарат. На едната стена — два портрета, маслена живопис, на другата — стара, позацапана карта с Менделеевата периодична система. Санитарят се връща, придружен от възрастен мъж в сива престилка. Двамата ме преместват на голямата маса, която се издига между студентските банки и продълговатата зелена дъска.

След всички митарства изкарвам една дрямка. Тъй да се каже, приспан като в люлка. Още дълго след като двамата мъже преместиха аквариума, разтворът продължаваше да се люлее от мъртво вълнение. Отначало толкова силно, че трябваше да мърдам уши, за да не се преобърна в тези неспокойни води. Събужда ме гласът на професора. Направо подскачам; както винаги, той не е регулирал силата на звука. Гласът му прогърмява, пуснат сякаш на воля под сводовете на покрита гара.

— Добър ден, Ипсилон! Днес ще се запознаеш с моите студенти.

Лекционната зала е полупълна. Млади хора, и от двата пола, седят пръснати поединично или на групички. Първите две банки са съвсем празни.

— Преместете се спокойно напред, тъкмо ще виждате по-добре — казва Джордж.

Някои неохотно се преместват. Най-вече студентки. Наострям антени, когато Джордж започва да излага моя случай. За жалост той не казва нищо, което би могло да ме заинтересува. Просто прескача предисторията и се впуска направо в техническите подробности: в какви разтвори съм бил поставен, и все в този дух. Така разбирам, че са ме местили от вана във вана, докато съм бил още в безсъзнание. Научавам, че в началото най-големи проблеми създавали ушите ми. За да мога да ги мърдам, трябвало да запазят поне няколко мускула. А се оказало, че мускулите могат да се изолират от нормалното кръвообращение по-трудно дори от самия мозък. Наложило се да свържат два допълнителни електрода с ушните мускули, за да ги раздвижат.

Сетне всички се изреждат да ме видят отблизо. В това има нещо тържествено — сякаш моя милост е балсамираният Ленин. Откъде знам, че съществува покойник на име Ленин, който лежи под стъклен похлупак много по-голям от моя? Бог, Дарвин, Павлов, Ленин, Хамлет… който ме е държал в ръката си? Откривам цяла галерия със стари имена. Вратата към нея сигурно е била затворена по погрешка, докато се мъчеха да направят електрическо течение в главата ми.

Студентите не изглеждат кой знае колко въодушевени. Мудно се влачат покрай мен. Едно момиче продължава да си плете, докато чака да му дойде редът. Тук-там някои лениво се прозяват. Един младеж изважда джобен часовник и го разклаща на верижката пред окото ми, навярно за да провери доколко следя движещи се предмети.

В лекцията, която следва, Джордж говори за заучаване и агресивност. Започва със заучаването и трайните, молекулярни изменения, които се наблюдавали в клетките на мозъка след упражнения за запаметяване. Теорията му не е особено впечатляваща: той просто твърди, че аз съм нещо като нагъната и надиплена грамофонна плоча или кълбо безкрайна магнетофонна лента, върху която всяко впечатление оставя точка или тире. Прозявам се и бавно се гмурвам към дъното на аквариума, като пропускам вода във вътрешните кухини на мозъка, които ми служат за плавателни мехури. Джордж, разбира се, забелязва и почуква с пръстен по аквариума. Аз благоволявам да се издигна до нормалното си положение. Чувствам се малко онеправдан. Слушателите могат да се потопят в леност, а аз — не, защо?

Сетне Джордж ни засипва с красноречие около проблемите на агресивността. Аз нямам тетрадка като студентите. Затова пък имам в излишък неизползвани ленти памет.

— Невросоциологията е изправена пред два проблема, по-важни от всички останали, взети заедно — казва Джордж. — Първият е как да се поставят на невробиологични основи правилните грижи за подрастващото поколение. С опознаването на фазите в развитието на мозъка възниква въпросът, как да се диференцира упражняването му, тъй че всеки да развива хармонично личността си и да осъществява генетическите си заложби, независимо от това дали той/тя принадлежи към масата или към дарованията, които се броят на пръсти. Другият голям проблем е как да се преборим с човешката склонност към деструктивна агресия, която при сегашните технически възможности заплашва да унищожи човешкия род. Мозъкът е един неимоверно деликатен орган, който позволява на човека да решава сложни проблеми и да планира бъдещето. Но как да си обясним защо хората с техните богати заложби постъпват тъй безотговорно? Възможно ли е причината за деструктивна агресивност да се крие в самия механизъм на действие на феноменалния мозък? Вече е известен например един биохимически процес у човека, който понякога поражда застрашаваща другите агресивност. И днес, както и в древността, гръцкият принцип „gnothi seauton“ — опознай себе си — сочи най-правилния път към познанието — завършва Джордж и си поема дъх.

Аз лежа в цялото си великолепие и слушам хвалебственото слово за моите възможности. Старая се да изглеждам приветлив, да предразполагам към себе си. Иска ми се всеки един студент или студентка да дойде при мен и да притисне длан към стъклото. А аз, като някоя стара циганка, на всекиго да погадая какво бъдеще го очаква.

Наместо това следват аритметични задачи. В почивката с помощта на санитаря Джордж ме включва към компютър — да не се пренапрягала паметта ми. Не ми е приятно, че съм свързан с този апарат. Чувствам се като някой, който си има зъби, а му пъхат в устата и изкуствена челюст. Но не протестирам. Бързо, обаче доста безучастно играя най-напред на морски шах със специално подбран студент, след това матирам Джордж на обикновен шах още на тринайсетия ход — студентите неприкрито ликуват, — а накрая решавам няколко класически задачи по математика, от задължителните за такива случаи.

След всичко това се дава време за въпроси, тъй като остават само пет минути до края на лекцията. Студентите и студентките притеснено се въртят, зяпат в тавана, чоплят нос или сравняват плетките си. Тъй като няма никакви въпроси, професорът ги освобождава. Това предизвиква кратки аплодисменти — и също като след театрално представление голяма част от публиката вече е на гардероба.

Аз се отпускам, гмурвам се към дъното и се приготвям за обратния път. Изведнъж към двама ни с Джордж приближава млада жена, която не бърза да си тръгне.

— Какво възнамерявате да правите с този, този… мозък? — пита тя.

— Той сам се кръсти Умник — отвръща Джордж.

— И за какво ви е Умника?

— Фундаменталната наука не преследва определени цели — отвръща Джордж.

— Но всичко това сигурно поглъща огромни средства. Не мога да си представя, че „Биомаш“ не очаква нищо в замяна?

— В промишлените концерни ние се вълнуваме от тайнството на живота не по-малко, отколкото университетските сътрудници. Но, разбира се, надяваме се, че в по-далечна перспектива подобни експерименти ще бъдат поставени в служба на човека.

— Как??

Аз наострям уши.

— Как ли? — повтаря Джордж. — Навярно сама се досещате.

— В такъв случай нямаше да питам. Вярно ли е, че се предвижда след време да присадите едностранчивата микрокомпютърна памет върху мозъчна тъкан, за да получите супермозък?

— Това сте го чели в някой булеварден вестник — казва Джордж и се разсмива. — Но и така да е: нима мислите, че бих ви посветил в тайните на промишлеността? Ние каним вас, студентите, да чуете някои лекции, но не очаквайте да ви засипем със сведения за целите на дейността си. Искаме да имате поглед върху фундаменталните ни изследвания, това е всичко.

— В областта на фундаменталните изследвания на мозъка вие чувствително сте изпреварили университетите? Не е ли така?

— Напред сме, бих казал аз.

— Благодаря! — казва младата жена, свива рамене, усмихва ми се малко накриво и се отдалечава с разлюляна походка, като потраква с високите токове на кожените си ботуши.