Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (24)

24

В зъболекарски кабинет имаш чувството, че те тръшват на гръб и издевателстват над устата ти. Но аз нямам уста. Облегалката за главата на зъболекарския стол е покрита с кърпи и аз съм поставен така, че окото ми гледа право в големия, заслепяващ рефлектор. Над мен са се надвесили няколко души; с крайчеца на окото си съзирам Джордж — известен като професора — и още двама-трима мъже с предпазни маски на устата и запретнати до лактите ръкави. В огледалата около силната лампа на рефлектора наблюдавам какво правят. Един държи пулверизатор, друг — смукателна помпа, трети — тънък, остър инструмент, който прилича на зъболекарско борче. Сега, изваден на сухо, долавям и шумове. Чувам металическо стържене, шуртене и кипене на вода, потропване на крак; лаконично мутолевене изпод предпазните маски.

Изведнъж Джордж казва:

— Не мърдай, Ипсилон, ще направим само рентгенова снимка.

Всички изчезват. Оставам сам върху облегалката и чакам с притаен дъх. Нищо по-лесно от това да не мърдам. Единственото движение, на което съм способен, е шаването на ушите. Но избягвам дори него сега, когато съм изваден на сухо. От толкова дълго живея във водата, че въздухът ме плаши, страх ме е да не се съсухря, страх ме е, че ушите, хрилете, както щем да ги наречем тия хрущяли, клепнали край слепоочията ми, при липсата на течна среда бързо ще се разсъхнат, безвъзвратно ще се спаружат на картофени обелки и никога вече не ще мога да плувам с тях.

Цялото ми внимание е погълнато от предстоящото рентгеново облъчване. Все едно че наблюдавам как войници от екзекуционен взвод застават на колене, прицелват се и… От рентгеновия апарат долита тихо „щрак“. Разбира се, нищо не усещам. Милиони малки частици пронизват мозъчната ми тъкан, а аз нищичко не забелязвам. Нима това не е доказателство, че душата блуждае нейде другаде? Може би в този миг тя витае над мен — голям, невидим облак, като онези, в които изписват думите на героите от комиксите, или пък тънка, прозрачна найлонова торбичка, затъкната с единия си край в някоя от гънките на мозъка; духът, тръгнал да излети от шишето, но заловен и подложен на анализ.

Мъжете се връщат и аз механически зяпвам. Но те не се интересуват от някогашната ми уста. Работят нещо по темето ми. Мозъкът е напълно лишен от усещане за болка и все пак, когато ме пипат, чувствам лек гъдел. А и някакъв натиск. Благодарен съм, че не повеждат разговор за щяло и нещяло, за кина и театри. Да седиш на зъболекарски стол и да не можеш да отговориш… знам, че съм бил и в такова положение, но кога? Къде? Едва ли има много години оттогава. Ако съм човек на деветнайсети век, трудно бих се ориентирал сред толкова много пластмаса и неръждаема стомана. В такъв случай бих очаквал полирано дърво, чугун, борчета, задвижвани от крачна машина и инструменти с красива орнаментна украса. Не мъже в бели престилки, а господа в рединготи.

— Трябва да направим още една снимка — казва Джордж. — Вече последна. Да сме сигурни, че антената е поставена правилно.

Отново всички изчезват. Аз се съсредоточавам върху облъчването. Не знам дали е внушение, но ми се струва, че усещам как през мозъка ми преминават милиарди елементарни частици; те танцуват далеч една от друга, бавно, царствено и напълно безшумно като в космически балет.

Едва сега осъзнавам, че съм чул думите на Джордж! Не бих могъл да ги прочета по устните му, чул съм ги. Чудо?! Не, има си съвсем естествено обяснение. Тънката сребърна антена, за която Джордж приказваше отдавна, вече е поставена в центъра на говора и слуха ми. Вероятно са необходими и допълнителни устройства: два транзистора, диоден изправител… и знам ли още какво; полезните вторични продукти на космическата индустрия са толкова многобройни, че за технически несведущия човек е невъзможно да ги следи.

— Ипсилон! Не мърдай сега, за да направим външното скачване!

Вторачвам се смирено в огледалата около рефлектора. Лъчите на самата лампа се отразяват от осем гладки огледала. И в осемте малки правоъгълника се вижда една и съща картина: четири дълги бели престилки, вързани на гърба, са се надвесили над мен. Аз съм белезникавата сбръчкана пихтия в средата — приличам на новородено, току-що подало на бял свят голямата си, по-сплескана глава. Разумът ми вече прие, че съм един оголен мозък — но дълбоко в душата, където и да се намира тя, аз си оставам строен мъж с правилни черти на лицето и игрив поглед.

Джордж държи между палеца и показалеца си лъскава игла. Тя проблясва за миг като вълшебна пръчица. В следващия миг Джордж я вкарва в мен.

— Това беше то. Как се чувстваш?

— Екстра!

— Чакай… забравих слушалковите очила.

— Екстра! — повтарям аз.

— Екстра!! — провиква се Джордж толкова силно, че още малко и аз ще изхвръкна от стола.

— Намали звука, ако имаш намерение да крещиш — казвам аз.

— Браво — прошепва той и се навежда над окото ми. — Браво, Ипсилон! Ако имаше уста, щях да те разцелувам.

Всички се поздравяват с ръкостискане — само аз оставам настрана. Това е голямо научно постижение. Едва сега, след като успяха да установят проста двупосочна връзка с мен, можем да започнем сериозно работа. Зад гърба си имаме по-скоро циркаджийски фокуси, правени под висшето покровителство на науката; документирани и протоколирани забавления, които тъй приличат на опитите с помощта на условни рефлекси гълъби да се научат на „Не се сърди човече“.

Сега всички искат да говорят с мен. Слушалковите очила се предават от ръка на ръка. Но в нетърпеливото си желание да поприказват с мекия компютър на заболекарския стол събеседниците ми забравят да се представят.

— С кого говоря сега? — принуден съм да питам всеки път. — На теб ли ти викат стажанта?

Всички хихикат и се кикотят, сякаш вече са изпили шампанското, което несъмнено чака в някой от безбройните хладилници на „Биомаш“. Изреждат се един по един и се кланят:

— Приятно ми е, Питър!

— Здравей, аз пък се казвам Кърт!

Откъде знам, че името на стажанта, тоест Кърт, се пише с „ъ“? Няма нищо за чудене, просто знам. Всички говорят, но чувам и тих задкулисен брътвеж. Дали някъде е пуснато радио? Не: това са мислите на моите събеседници. Долавям само отделни думи от потока на мисълта им, но съм сигурен, че с времето ще се науча да следя мислите им повече или по-малко безпрепятствено. А те какво долавят? Дали чуват моите мисли? Обръщам се към Кърт:

— Хубаво име имаш. Кратко, помни се лесно.

В същото време мисля колкото се може по-настойчиво: „Да имах брадва аз, че да те фрасна по куфалницата и да я пръсна веднъж завинаги!“

Но Кърт продължава да се усмихва, маха ми с две ръце и устните му току се присвиват в щастливо умиление, сякаш се е надвесил над люлка. Само дето аз не приличам на бебе. Щом се загледам в осемте огледала на рефлектора, неизбежно виждам белезникавата и нагъната пихтия с щръкналите от двете й страни уши — плюс двете сребърни антени, които сега стърчат от челния ми дял. Не, нямам ни най-малко вид на новородено. По-скоро на паднал от Марс.