Пер Кристиян Йершилд
Жива душа (17)

17

От няколко дена кучето изчезна. Махнаха дори пояса, в който висеше. Системите вече ги няма. Няма я и голямата поставка, която автоматично подаваше нови стъкленици, за да се събират в тях стомашните сокове на кучето. Решавам, че е дошъл краят на лабораторната му служба. Че сега крета по петите на пазача. Или може би ситни подир някоя секретарка, изпратена да купи виенски кифлички за кафето. Безпокои ме малко, че може да се появи ново куче. По-младо, с остри зъби, буйно, без спомени, с които да ме занимава. Сега, когато старото куче вече го няма, аз му прощавам досадното пенсионерско пустословие.

Снощи кучето се върна! Бях изцяло погълнат от моите теории за сътворението на света. Едва когато Ема чукна на стъклото за довиждане, забелязах, че кучето се е върнало. Вече не виси на ремъчния пояс. Сега стои на земята. Виждам само главата и предните му лапи. Кучето не помръдва. Сигурно му липсва ремъчният пояс. Тази в началото омразна ризница, към която с годините е привикнало като към любима постеля.

Веднага изпробвам уменията си. „Вдигни лапа!“ — изстрелвам аз посланието си, ревностно като новоназначен телеграфист. Но кучето не помръдва. „Шавни ухо, погледни ме!“ Никакви признаци на живот. Удвоявам усилията си. Веднъж да накарам кучето да се премести на няколко милиметра, после вече ще подобрявам постижението си с всеки изминат месец. В по-далечна перспектива кучето може да ми стане покорен слуга. Тогава ще осъществя плановете си за бягство. Трябва колкото се може по-скоро да придумам Ема да ми изпише онова кану от каталога.

Развиделява се. Влиза Ема. Подхилва се нещо и изглежда припряна. На няколко пъти правя опити да я заговоря. Тя няма време. Претупва и закуската ми. Дава ми двойна дажба, а недостатъчно цинк. Суети се около кучето. Малко преди визитацията мята отгоре му бяло платнище. Сетне си слага червило и се подсмива. Визитацията също не протича както обичайно. Професорът е затъкнал карамфил на ревера си. Всички застават пред кучето. Стажантът тъпче нетърпеливо на място. Изведнъж доцентката смъква платнището. Професорът се разсмива. Сетне вдига кучето и го прегръща. Но кучето изобщо не реагира. Стои сковано като кукла.

— Ема! Ема!

Ема се отделя от останалите, които вече излизат от лабораторията, и целува стъклото на аквариума.

— Какво е станало с кучето?!

— Не се разстройвай, Ипсилон! Кучето беше вече старо и уморено. Шефът навършва днес шейсет години. Решихме, че най-хубавият подарък ще е да препарираме кучето. Двамата работиха съвместно цели четиринайсет години!