Катрин Невил
Осем (7)

Рицарско колело

Крал Артур сънувал чуден сън и ето какъв бил той: сторило му се, че видял на едно възвишение стол и столът бил вързан за колело, а на него седял сам крал Артур, облечен в най-разкошни златотъкани одежди…

И изведнъж на краля му се сторило, че колелото се превъртяло и той паднал сред змиите и зверовете го сграбчили за ръцете и краката. И както си лежал в постелята и спял, кралят извикал: „Помощ!“

„Смъртта на Артур“^[1]

Сър Томас Малори

Regnabo, Regno, Regnavi, Sum sine regno.

Ще царувам, царувам, царувах, аз съм без царство.

Надпис върху картата Тато „Колелото на съдбата“^[2]

ДЕНЯТ СЛЕД ШАХМАТНИЯ ТУРНИР бе понеделник. Надигнах се уморена и недоспала от неравното си легло, прибрах го в стената и влязох под душа, за да се приготвя за поредния ден в „Кон Едисън“.

Докато се сушах с хавлиения халат, се върнах още боса в антрето с надеждата бързо да открия къде съм забутана слушалката на телефона. След вечерята с Лили в „Палм“ и странното събитие, което последва, реших, че двете с нея наистина сме въвлечени като пешки в нечия игра, затова си казах, че няма да е зле да се сдобия с по-тежка артилерия от своята страна на шахматната дъска. Много добре знаех откъде да започна.

По време на вечерята с Лили се разбрахме, че предупреждението, което Соларин ми бе отправил, е свързано по някакъв начин със странните събития през деня, но за останалото мненията ни се оказаха различни. Лили бе убедена, че Соларин стои зад всичко.

— Първо, Фиск умира при тайнствени обстоятелства — изтъкна тя, докато седяхме на една от наредените гъсто една до друга маси. — Откъде можем да сме сигурни, че Соларин не го е убил? След това изчезва Сол и оставя и колата, и кучето ми на произвола на съдбата. Според мен Сол е отвлечен, иначе никога не би напуснал поста си.

— Това е очевидно — ухилих се аз, докато я наблюдавах как тъпче в устата си парче кърваво телешко. Знаех, че Сол не би се осмелил повече да се покаже пред Лили, освен ако не му се бе случило нещо. Тя се прехвърли на огромната порция салата, като междувременно й донесоха и трето панерче хляб.

— След това някой започва да стреля по нас — обясняваше тя със звучно мляскане. — И двете сме убедени, че куршумът е дошъл от отворените прозорци на игралната зала.

— Куршумите бяха два — напомних й аз. — Може да са стреляли по Сол, за да го е уплашат, и той да е избягал точно преди да дойдем.

— Работата е там — отвърна Лили, без да спира да се тъпче с хляб и без да обръща внимание на думите ми, — че открих не само средството, но и мотива.

— За какво говориш?

— Знам защо Соларин върти тези противни номера. Хрумна ми между ребърцата и салатата.

— Хайде, казвай — подканих я. Чувах как Кариока рови из вещите й и реших, че е въпрос на време съседите ни по маса да забележат как чантата се гърчи.

— Нали ти казах за скандала в Испания? — попита тя. Трябваше да се напъна, за да си спомня за какво става въпрос.

— Когато преди няколко години са върнали Соларин в Русия ли? — Тя кимна и аз добавих: — Не си ми казала нищо повече.

— Всичко се корени в една формула — отвърна Лили. — Соларин е отпаднал от лудешката надпревара сравнително рано. Включва се в турнири само от време на време. Има ранг на гросмайстор, но е завършил физика, по принцип човекът си е физик. По време на състезанието в Испания се обзаложил с друг играч и обещал да му даде някаква тайна формула, ако го победи.

— Каква е била тази формула?

— Не знам. Но щом пресата разгласи за облога, руснаците изпаднали в паника. Соларин изчезнал още същата нощ и повече не се появил.

— За физична формула ли става въпрос? — попитах.

— Може да е била рецепта за тайно оръжие. Това би обяснило всичко, нали? — Не разбирах как това ще обясни всичко, но я оставих да разказва. — Уплашени, че Соларин ще пробута същия трик и на този турнир, КГБ решават да пречукат Фиск, а след това се опитват да сплашат и мен. Ако някой от нас двамата победи Соларин, той ще трябва да ни даде тайната формула! — Тя беше възхитена колко добре пасваше обяснението на всички обстоятелства, само че аз не бях склонна да приема становището й безропотно.

— Теорията ти си я бива — съгласих се. — Само че има няколко въпросителни. Например какво се е случило със Сол? Защо руснаците са позволили на Соларин да напусне страната, след като подозират, че ще приложи отново стария трик — ако изобщо е имало такъв трик? Защо, за бога, му трябва на Соларин да издава оръжейна формула на теб или на онзи стар нещастник Фиск, мир на праха му?

— Е, не мога да кажа, че всичко пасва идеално — призна тя. — Но поне е някакво начало.

— Както е казал навремето Шерлок Холмс: „Основна грешка е да се градят теории, преди човек да разполага с факти“ — цитирах аз прочутия детектив. — Предлагам и двете да направим малко проучване на Соларин. Освен това не е зле да съобщим в полицията. Разполагаме с две дупки от куршуми за доказателство.

— В никакъв случай — възрази развълнувано Лили. — Няма да призная, че не съм в състояние да разплета загадката сама. Силата ми е в изграждането на стратегии.

Споразумяхме се, след много разгорещени приказки и шоколадов крем, да не се виждаме няколко дни и всяка от нас да се опита да научи нещо повече за гросмайстор Соларин.

Треньорът на Лили някога е бил гросмайстор. Въпреки че трябваше да се готви усилено за предстоящия мач във вторник, Лили прецени, че по време на тренировките е добре да поразпита за Соларин и да разбере що за човек е. Междувременно щеше да продължи да издирва Сол. Ако не е бил отвлечен (което щеше да й донесе огромно разочарование, защото така се съсипваше драматизмът в трескаво развилите се събития), тя възнамеряваше да изтръгне лично от него признание за причината, поради която бе напуснал поста си.

И аз си имах планове, ала в момента нямах намерение да ги споделям с Лили Рад.

Имах приятел в Манхатън, който бе още по-тайнствен от загадъчния Соларин. Този мъж не бе записан в нито един телефонен указател и нямаше адрес, на който да получава поща. Той бе една от легендите в света на компютрите и макар да бе едва на трийсет, беше написал подробни разработки по темата. Той стана моят учител в компютърния бизнес, когато пристигнах в Ню Йорк преди три години, и в миналото ме бе измъквал от доста заплетени ситуации. Името му, когато благоволеше да го използва, бе Ладислаус Ним.

Ним не само бе бог в света на компютрите, но и експерт по шах. Беше играл срещу Решевски и Фишър и им бе устоял. Имаше задълбочени познания за играта и тъкмо затова се опитвах да го открия. Знаеше наизуст ходовете от всички световни турнири в историята. Той бе ходеща биографична енциклопедия за живота на гросмайсторите. Когато искаше да бъде очарователен, можеше да те развлича часове наред с разкази от света на шаха. Сигурна бях, че той ще успее да разплете историята, в която се бях забъркала. Оставаше само да се добера до него.

Ала желанието ми да открия Ним и намирането му бяха две различни неща. В сравнение с него КГБ и ЦРУ приличаха на добродушни бъбривци. Сякаш никой не бе чувал за въпросния човек, а аз звънях къде ли не, при това непрекъснато, от седмици наред.

Когато научих, че ще замина, исках да се свържа с Ним просто за да се сбогуваме. Сега вече се налагаше спешно да го открия. И то не само заради уговорката, която имах с Лили. Бях наясно, че събитията, които на пръв поглед нямаха нищо общо — смъртта на Фиск, предупреждението на Соларин, изчезването на Сол, — бяха преплетени по някакъв начин. Всички те бяха свързани и с мен.

Знаех го и още в полунощ, щом оставих Лили в ресторант „Палм“, започнах издирването. Вместо да се прибера у дома, взех такси до хотела на Пето Авеню, с намерението да се срещна с гледачката, която преди три месеца ме бе предупредила за същото, което Соларин изрече днес следобед. Въпреки че неговото предупреждение бе последвано от необорими доказателства, сходството в думите и изразите им ми се сториха прекалено голямо съвпадение. А и исках да разбера случилото се.

Тъкмо затова трябваше да се видя незабавно с Ним и не можех да си позволя никакво отлагане. Оказа се, че в хотела никой не е чувал за гледачка. Повече от половин час разговарях с управителя, за да се убедя, че не съм се объркала. Човекът работеше тук вече петнайсет години и няколко пъти ме увери в едно и също. Към бара на хотела никога не бе имало такава жена. Нямало и в новогодишната нощ. Жената, заради която бях поканена, която бе чакала Хари да ме открие в информационния център, предсказа ми бъдещето и ме предупреди с думите, изречени от Соларин три месеца по-късно, същата жена, която, доколкото си спомням, знаеше дори рождения ми ден — просто не съществуваше.

* * *

Разбира се, че трябваше да съществува. Разполагах с трима свидетели, които да го докажат. Само че бях вече толкова объркана, че започвах да се съмнявам дори в онова, което бях видяла със собствените си очи.

И така, в понеделник сутринта, докато от косата ми капеше вода по хавлиения халат, аз най-после открих слушалката на телефона и за пореден път опитах да се свържа с Ним. Очакваше ме изненада. Набрах номера, който обикновено ме свързваше с гласовата му поща, и отсреща прозвуча запис на нюйоркската телефонна компания, от който научих, че номерът е сменен, и се съобщаваше новият. От първите цифри разбрах, че постът се намира в Бруклин. Набрах го, въпреки че ми се стори странно Ним да е променил мястото, където работеше. Освен това аз бях от единствените трима на този свят, които имаха честта да знаят стария му номер. За предпазливостта граници няма.

Втората изненада ме връхлетя, когато отсреща вдигнаха.

— „Рокауей Грийнс Хол“ — обяви женски глас.

— Опитвам се да се свържа с доктор Ним — казах й аз.

— Съжалявам, но тук няма човек с това име — отвърна с благ гласец тя. Това бе наистина мило отношение в сравнение с разочарованията, които преживях досега. Само че ме очакваше поредната изненада.

— Търся доктор Ним. Доктор Ладислаус Ним — повторих натъртено. — От справочната служба в Манхатън ми дадоха този номер.

— Това… това да не би да е мъжко име? — ахна жената.

— Да — отвърнах, без да крия нетърпението си. — Може ли да оставя съобщение? Много е важно да се свържа с него.

— Госпожо — отвърна жената и в гласа й се прокрадна студенина, — това е манастир на монахини кармелитки! Някой се е пошегувал с вас! — След тези думи тя затвори.

Знаех, че Ним се обгражда с тайнственост и е самотник, но това вече бе пълен абсурд. Обзета от ярост, реших да го изровя, където и да се беше окопал. Тъй като и бездруго бях закъсняла за работа, извадих сешоара и започнах да си суша косата насред хола, докато обмислях следващата стъпка. И тогава ми хрумна нещо.

Преди години Ним бе инсталирал някои от най-отговорните системи за нюйоркската стокова борса. Не бе възможно хората, които непрекъснато работеха с компютрите, да не го познават. Може би той се отбиваше от време на време, за да види има ли проблеми. Позвъних на мениджъра по техническата част.

— Доктор Ним ли? — попита той. — Никога не съм чувал за него. Сигурна ли сте, че е работил тук? На този пост съм от три години, но името не ми е познато.

— Добре тогава — заявих напълно отчаяна аз. — Вече ми писна. Искам да говоря с президента. Той как се казва?

— Нюйоркската стокова борса няма президент! — уведоми ме с най-презрителния си глас мъжът.

По дяволите!

— А какво има? — Едва се сдържах да не се разкрещя. — Все някой ръководи работата.

— Имаме председател — все така пренебрежително отвърна той и ми каза някакво име.

— Чудесно, в такъв случай ме свържете с него.

— Добре, госпожичке — съгласи се той, — надявам се знаете какво правите.

Знаех, и още как. Секретарката на председателя бе изключително любезна, ала по начина, по който се опита да избегне въпросите ми, разбрах, че съм на прав път.

— Доктор Ним ли? — звучеше като любезна стара госпожа. — О, не… страхувам се, че името не ми е познато. В момента председателят не е в страната. Искате ли да оставите съобщение?

— Чудесно — отвърнах. На повече не можех да се надявам, тъй като от опит знаех, че този човек е невероятно изобретателен в измислянето на тайнствени ходове. — Ако случайно се чуете с доктор Ним, кажете му, ако обичате, че госпожица Велис очаква обаждането му в манастира „Рокауей Грийнс“. Освен това, ако не ми се обади до довечера, ще дам обет и ще се подстрижа за монахиня.

Издиктувах на нещастната объркана жена телефонните си номера и разговорът приключи. Ним си го заслужава, казах си аз, ако съобщението попадне в ръцете на тайните служби, преди да стигне до него. Интересно как ли щеше да се измъкне от подобна каша?

След като направих каквото можах по този невъзможен въпрос, извадих доматеночервен костюм с панталон, за да отида на работа в „Кон Едисън“. Започнах да ровя на дъното на дрешника за обувки и изругах високо. Кариока беше надъвкал половината, а останалите беше разхвърлял, така че положих доста усилия, докато открия здрав чифт. Облякох си палтото и излязох бързо, за да ми остане време да закуся. Също като Лили можех да кажа, че има някои неща, които не можех да преглътна на празен стомах, а „Кон Едисън“ беше едно от тях.

„Ла Галет“ е местно френско бистро близо до апартамента ми в самия край на „Тюдор Плейс“. Френската атмосфера се подсилваше от покривки на ситни бели и черни карета, а от первазите висяха розови мушката. Задните прозорци гледаха към сградата на Обединените нации. Поръчах си прясно изцеден сок от портокал, кафе и руло.

Бях отворила куфарчето и преглеждах бележките, които нахвърлях снощи, преди да заспя, когато ми донесоха закуската. Мислех, че ще успея да открия някакъв смисъл и последователност в събитията.

Соларин притежава тайна формула и известно време му е било забранено да напуска Русия. Фиск не бе участвал в турнир цели петнайсет години. Соларин ме бе предупредил да стоя настрани със същите изрази като гледачката, с която се запознах преди три месеца. Соларин и Фиск се спречкват за нещо по време на играта и прекъсват партията за половин час. Според Лили Фиск мамеше. Той умира при доста подозрителни обстоятелства. В колата на Лили се забиват два куршума: единият, преди да стигнем до нея, а вторият, докато сме там. Накрая се оказва, че и Сол, и гледачката са изчезнали безследно.

Нещата просто не си пасваха, въпреки това имаше достатъчно доказателства, че събитията са свързани. Знаех, че няма вероятност да се окажат случайни съвпадения.

Допих първата чаша кафе и бях по средата на рулото, когато го видях. Погледът ми се рееше през високите прозорци към сградата на Обединените нации, когато нещо необичайно привлече вниманието ми. Покрай кафенето мина мъж, целият в бяло, вдигнал качулката на анцуга, с прехвърлен през долната част на лицето шал. Буташе велосипед.

Седях като вкаменена на стола, чашата портокалов сок застина пред устните ми. Човекът пое по стръмните спираловидни стълби покрай каменната стена, която опасваше площада срещу сградата на ООН. Оставих чашата и скочих. Подхвърлих някакви банкноти на масата, натъпках безразборно листовете в куфарчето, грабнах дамската чанта и палтото и изтичах навън.

Стъпалата се оказаха хлъзгави, покрити с лед и морска сол. Обличах палтото, стиснала куфарчето под мишница, докато се спусках надолу по стълбите. Мъжът с велосипеда зави зад ъгъла. Докато търсех слепешката другия ръкав, закачих високия ток на обувката си на парче лед, той се откърти, загубих равновесие, прелетях последните две стъпала и се стоварих на колене. На каменната стена над мен се виждаше цитат от Книгата пророк Исайя:

И ще прековат мечовете си на орала, и копията си — на сърпове; народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война.

Как ли пък не. Изправих се и изтупах леда от коленете си. Имало е какво да научи Исайя за хората и нациите. Не бе минал и ден през последните пет хиляди години, без някъде по света да не се пролее кръв. Противниците на войната във Виетнам вече се бяха скупчили на площада. Наложи се да си пробивам път сред тях, а те ме посрещаха и изпращаха с вдигнати във въздуха два пръста. Как ли щяха да претопят балистична ракета, за да я превърнат в рало?

Залитнах на счупения си ток, докато завивах зад ъгъла, и се блъснах в стената на изследователския институт на Ай Би Ем. Мъжът имаше цяла пресечка преднина, беше се качил на колелото и натискаше здраво педалите. Стигна до кръстовището пред площада на ООН, спря на светофара и зачака да светне зелено.

Хукнах по тротоара с очи, насълзени от студа. Стиснала куфарчето, се мъчех да закопчея палтото, докато леденият вятър се опитваше да ме отнесе. Бях по средата на пресечката, когато пред моя човек светна зелена светлина и той продължи напред. Ускорих крачка, но тъкмо стигнах кръстовището и стана червено. Наложи се да изчакам потока от коли. Не откъсвах поглед от отдалечаващата се фигура.

Мъжът бе слязъл от велосипеда и се качваше по стълбите към площада. Пипнах го! Нямаше изход от градината зад площада, така че задачата ми изглеждаше постижима. Докато чаках светлината на светофара да се смени, осъзнах какво правя.

Вчера замалко да стана свидетелка на убийство, да не говорим, че бях на няколко крачки от куршума, при това на оживено място в центъра на Ню Йорк. А ето ме сега по петите на напълно непознат само защото заради колелото и качулката напомняше на фигурата от картината ми. Как бе възможна такава прилика? Замислих се, но никакъв отговор не ми идваше наум. Най-сетне светлината се смени, огледах се за коли в двете посоки и едва тогава стъпих на платното.

Минах през железните порти на площада на ООН и хукнах по стълбите. От другата страна на бетонната настилка, на каменна пейка, седеше възрастна жена, облечена в черно, и хранеше гълъбите. Главата й бе загърната в черен шал, от време на време се привеждаше напред, подхвърляше жито към наобиколилите я сребристи птици, които гукаха и подхвръкваха на гъст бял облак. Пред нея стоеше мъжът с велосипеда.

Застинах намясто и не смеех да откъсна очи от тях, чудейки се какво да правя. Старицата вдигна поглед, видя ме и каза нещо на непознатия. Той кимна отривисто, обърна се, подкара велосипеда с едната ръка и бързо заслиза по стълбите в другия край, по посока на реката. Стегнах се и затичах след него. Истинска вихрушка от гълъби се издигна от терасата и скри всичко от погледа ми. Без да спирам, вдигнах ръка, за да се предпазя от пърхащите им криле.

Долу, с лице към реката, се издигаше статуята на огромен бронзов селянин, подарък от руското правителство. Човекът претопяваше сабята си, за да я превърне в рало. Пред мен бяха ледената Ийст Ривър и огромният рекламен надпис „Пепси Кола“ на Куинс на отсрещния бряг, който пушекът от близките комини скриваше от време на време в зависимост от посоката на вятъра. Отляво се простира покрита със сняг градина и ливада, опасана с дървета. Не се виждаха стъпки. Покрай реката имаше насипана с чакъл алея, отделена от градината с ниски дървета, чиито корони бяха оформени в най-различни фигури. И там беше пусто.

Къде изчезна този човек? От градината нямаше изход. Върнах се при стълбите на площада. Възрастната жена си бе тръгнала и само на входа за посетители забелязах някаква сянка. Отвън на стойката за велосипеди стоеше неговото колело. Как ли е успял да мине покрай мен, без да го забележа, питах се, докато забързано крачех към входа. Вътре освен дежурния от охраната, потънал в разговор с млада рецепционистка зад овално бюро, не се виждаше жива душа.

— Извинете — прекъснах ги аз, — минавал ли е оттук мъж с бял анцуг?

— Не съм забелязал — призна охранителят, очевидно подразнен от намесата ми.

— Къде в сградата бихте се насочили, ако искате да се уедините? — не се отказвах аз. Този път успях да привлека вниманието им. И двамата ме погледнаха така, сякаш бях потенциален анархист. Побързах да обясня: — Ако искате да останете сам, да се откъснете от тълпата за малко.

— Делегатите обикновено използват Залата за медитация — обясни охраната. — Много е тихо. Ето там. — Той посочи вратата в дъното на мраморното фоайе с под на шахматно подредени розови и сиви плочки, до която се издигаше витраж на Шагал в синьо и зелено. Кимнах в знак на благодарност и се отправих натам. Влязох в Залата за медитация и вратата се затвори безшумно след мен.

Озовах се в дълго мрачно помещение, което приличаше на крипта. Близо до вратите бяха подредени няколко реда ниски пейки, в една от които едва не се спънах. В центъра се виждаше плосък камък с формата на ковчег, осветен от тънък лъч светлина. В стаята бе съвършено тихо, хладно и доста влажно. Изчаках, докато очите ми свикнат с мрака.

Седнах на една от ниските пейки. Оставих куфарчето отстрани и се загледах в каменния блок, който бе на една ръка разстояние. Огрян от светлинния лъч, той сякаш плаваше в открития космос и излъчваше странно трептене. Ефектът беше успокоителен, почти хипнотичен.

Усетих, че вратата зад мен се отвори все така беззвучно и в залата за кратко нахлу лъч светлина. Понечих да се обърна, но нечий шепот ме спря.

— Не викай — промълви някой зад мен. — Няма да те нараня, но трябва да пазиш тишина.

Познах гласа и сърцето ми заблъска учестено. Скочих и се извърнах рязко, вече бях с гръб към камъка.

Току до себе си съзрях Соларин, в чиито зелени очи се отразяваше силуетът на каменния блок. От рязкото ставане ми се зави свят. Потърсих пипнешком опора в камъка зад мен. Соларин ме наблюдаваше спокойно. Носеше сивите панталони от предишния ден, ала сега бе и с черно кожено яке, на чийто фон лицето му изглеждаше още по-бледо.

— Седни — нареди той тихо. — Тук до мен. Имам само минутка.

Краката ми бяха омекнали, затова го послушах. Не казах нищо.

— Вчера се опитах да те предупредя, но ти не ме послуша. Сега вече знаеш, че ти казах истината. Двете с Лили Рад трябва да стоите далеч от турнира, освен ако не искате да свършите като Фиск.

— Значи не вярвате, че е било самоубийство — прошепнах.

— Не ставай глупава. Вратът му е бил счупен от специалист. Аз последен го видях жив. Беше в добро здраве. Две минути по-късно се оказа мъртъв. А и някои неща вече липсваха…

— Освен ако не сте вие убиецът — прекъснах го. Соларин се усмихна. Усмивката му бе ослепителна и напълно промени лицето му. Наведе се към мен и постави длани на раменете ми. Усетих топлината, която излъчваха ръцете му.

— Излагам се на голям риск, ако ни видят заедно, така че изслушай ме. Не съм стрелял по колата на приятелката ти. Само че изчезването на шофьора й не е случайно.

Погледнах го удивена. С Лили се бяхме разбрали да не казваме на никого. Откъде знаеше Соларин, освен ако не го бе извършил сам?

— Знаете ли какво се е случило със Сол? Кой стреля вчера? Руснакът ме изгледа мълчаливо. Ръцете му бяха все още на раменете ми. Пръстите му ме стиснаха леко и лицето му се огря отново от топлата красива усмивка. Заприлича ми на малко момче.

— Прави бяха за теб — прошепна той. — Ти си избраната.

— Кой е бил прав? Знаете неща, които не ми казвате — сопнах му се аз. — Предупреждавате ме, а нищо не ми обяснявате. Познавате ли гледачката?

Соларин отдръпна рязко ръце от раменете ми и отново наложи на лицето си маската на строгост. Разбирах, че искам прекалено много, но вече не можех да спра.

— Знам, че знаете — продължих. — Кой беше мъжът на велосипеда? Не може да не сте го видели, ако сте ме следили! Защо ме преследвате и ме предупреждавате, а в същото време ме оставяте на тъмно? Какво искате? Какво общо има цялата тази работа с мен? — Замълчах, за да си поема дъх, и отправих гневен поглед към руснака. Той следеше всяко мое движение.

— Не съм сигурен каква част от информацията мога да ти доверя — отвърна той. Гласът му беше мек и за пръв път долових руски акцент. — Не искам да изложа на опасност живота ти. Моля те единствено да ми повярваш, защото рискувах много, за да дойда да говоря с теб.

За моя изненада той протегна ръка и докосна косата ми нежно, сякаш бях дете.

— Трябва да стоиш настрани от шахматния турнир. Не се доверявай на никого. Имаш влиятелни приятели на своя страна, но не разбираш играта, която играеш…

— Каква страна? — учудих се аз. — Не участвам в никаква игра.

— Напротив — отвърна той и ме погледна с нежност, сякаш му се искаше да ме прегърне. — Играеш шах. Но не се тревожи. Аз съм виртуоз в тази игра. И съм на твоя страна.

След тези думи стана и се отправи към изхода. Последвах го като насън. Вече до вратата той опря гръб о стената и се ослуша, сякаш очакваше някой да се втурне в залата. След това ме погледна, а аз се чувствах толкова объркана, че не смеех да помръдна.

Пъхна едната си ръка в джоба на якето и ми кимна с глава да изляза първа. Преглътнах мъчително и докато се измъквах бързо навън, забелязах че стиска в джоба си пистолет. Не се обърнах повече назад.

Ярката зимна светлина нахлуваше през стъклените стени на фоайето. Отправих се към изхода. Увих се в палтото, прекосих хлъзгавия площад и забързах по стълбите към Ийст Ривър Драйв.

Бях почти на средата на улицата, присвита, за да се защитя от брулещия вятър, когато спрях рязко пред входа за делегатите. Бях забравила куфарчето си до пейката в Залата за медитация. Вътре бяха не само книгите от библиотеката, но и бележките ми за събитията от вчера.

Браво. За мой късмет сигурно Соларин щеше да открие бележките и да реши, че се ровя в миналото му, за да науча повече подробности, отколкото трябва. А това бе самата истина. Проклех се, завъртях се на счупения ток и се отправих обратно към сградата на ООН.

Влязох във фоайето. Рецепционистката разговаряше с посетител. Охраната не се мяркаше. Казах си, че страхът ми да се върна в залата е просто смешен. Цялото фоайе беше празно, чак до спираловидните стълби. Нямаше жива душа.

Пресякох смело фоайето и когато стигнах до витража на Шагал, погледнах през рамо. Отворих вратата на залата и надникнах вътре.

Трябваха ми няколко секунди, за да привикнат очите ми към мрака, ала дори от мястото, на което бях застанала, забелязах, че има нещо променено в обстановката вътре. Соларин си беше тръгнал. Куфарчето ми бе изчезнало. Върху каменния блок бе положено нечие тяло. Вкаменена от страх, не смеех да пристъпя напред. Дългото тяло бе в шофьорска униформа. Кръвта ми се вледени. Зад очите ми нещо пулсираше. Поех си дълбоко дъх, прекрачих прага и оставих вратата сама да се затвори след мен.

Приближих се до каменния блок и се вгледах в бледото лице, огряно от светлината на прожектора. Наистина беше Сол. При това — мъртъв. Усетих как ми прилошава и ме обхваща парализиращ страх. Никога не бях виждала мъртвец, дори не бях ходила на погребение. Усетих, че гърлото ми се свива, сякаш се канех да заплача.

Внезапна мисъл потисна надигналото се ридание. Сол не се бе покачил сам на този камък, за да спре да диша. Някой го бе поставил там, човек, който е бил в залата през последните пет минути.

Хукнах към вратата, за да изляза във фоайето. Рецепционистката продължаваше да говори с посетителя. За миг се замислих дали да не й съобщя какво е станало, но бързо се отказах. Май щеше да ми е доста трудно да обясня как шофьорът на моя приятелка е бил убит тук и как точно аз се натъкнах на трупа. Защо вчера съм била на място, където загадъчно бе умрял човек? Как така приятелката ми, работодателка на мъртвия шофьор, е била с мен? Защо не сме съобщили за дупките от куршуми по колата?

Измъкнах се бързо от сградата на Обединените нации и буквално се хвърлих надолу по стълбите към улицата. Знаех, че трябва веднага да отида в полицията, но бях ужасена. Сол бе убит в залата секунди преди да вляза повторно. Фиск бе убит няколко минути след началото на почивката по средата на партията. И в двата случая жертвите бяха намерили смъртта си на обществени места, близо до много хора. И в двата случая Соларин беше там. Соларин имаше пистолет, нали? Беше на местопрестъпленията и двата пъти.

Значи играем игра. Щом е така, трябва да разбера какви са правилата. Бях завладяна не само от страх и объркване, докато вървях в студа към безопасния си топъл офис. Усещах как ме обхваща решителност. Трябваше да разчупя тайнствеността, обгърнала тази игра, да разбера какви са правилата и кои са участниците. При това в най-скоро време, защото ходовете се разиграваха прекалено близо до мен и това ме плашеше. Нямах никаква представа, че на трийсет пресечки от мен щеше да се извърши ход, който ще промени живота ми…

* * *

— Бродски е бесен — започна нервно Гогол, щом видя Соларин да влиза. Чакаше го от известно време в мекото удобно кресло във фоайето на „Олгонкуин“, където пиеше чай. — Къде беше? — попита той, силно пребледнял.

— Навън. Да подишам чист въздух — отвърна спокойно Соларин. — Това не ти е Съветска Русия. Хората в Ню Йорк непрекъснато ходят на разходки, без да им се налага преди това да уведомят властите къде са тръгнали. Той да не би да е решил, че ще премина на страната на врага?

Гогол не отвърна на усмивката на Соларин.

— Много е разтревожен. — Огледа се нервно и забеляза, че във фоайето няма друг освен възрастна жена, която пиеше чай в другия край. — Хърманолд ни каза днес сутринта, че турнирът може да бъде отложен за неопределено време, докато се изясни причината за смъртта на Фиск. Вратът му бил счупен.

— Знам — отвърна Соларин, стисна Гогол над лакътя и го поведе към масата, където изстиваше чаят му. Направи му знак да седне и да допие чая. — Нали не си забравил, че видях тялото?

— Тъкмо там е проблемът — отвърна Гогол. — Бил си насаме с него малко преди смъртта му. Лоша работа. Нали не трябваше да привличаме вниманието. Ако започне разследване, сигурно ще си първият, когото ще пожелаят да разпитат.

— Остави ме аз да се притеснявам за това — успокои го Соларин.

Гогол взе бучка захар и я лапна. След това отпи от чашата си и притихна.

Старицата в края на фоайето се запъти към масата им. Беше облечена в черно и пристъпваше едва-едва, подпирайки се на бастун. Гогол я погледна.

— Извинете — започна мило тя, когато се приближи до мъжете. — Не са ми сложили захарин, а ми е забранено да консумирам захар. Мога ли да ви помоля за пакетче захарин, господа, стига да имате излишен?

— Разбира се — отвърна Соларин. — Посегна към купичката в подноса пред Гогол, извади няколко розови пакетчета и ги подаде на жената. Тя му благодари сърдечно и си тръгна.

— О, не — изпъшка Гогол, когато погледна към асансьорите. Бродски вървеше към тях, като заобикаляше масите и саксиите. — Трябваше да те отведа горе веднага щом пристигна — прошепна той на Соларин. Скочи от мястото си и замалко да преобърне подноса. Шахматистът не помръдна.

Бродски бе висок мускулест мъж със загоряло лице. Със синия костюм на тънко райе и копринената вратовръзка приличаше на европейски бизнесмен. Вървеше напористо, сякаш пристигаше на бизнес среща. Спря пред Соларин и протегна ръка. Соларин я пое, без да става. Бродски се настани при тях.

— Наложи се да уведомя министъра, че си изчезнал — започна той.

— Не съм изчезвал. Излязох да се разходя.

— И да понапазаруваш ли? — заяде се Бродски. — Хубаво куфарче. Откъде го купи? — Той прокара пръст по ръба на куфарчето, оставено на пода до Соларин. Гогол дори не го беше забелязал. — Италианска кожа. Тъкмо като за руски шахматист — добави иронично той. — Имаш ли нещо против да надникна вътре?

Соларин сви рамене. Бродски качи куфарчето на колене и го отвори. Започна да рови.

— Между другото, коя беше жената, която си тръгваше от масата ви, когато дойдох?

— Някаква баба — отвърна Гогол. — Искаше захарин за чая.

— Не й е трябвал — замислено отбеляза Бродски, докато ровеше страниците. — Тръгна си веднага щом пристигнах. — Гогол погледна към масата, където бе седяла старицата. Наистина я нямаше, а подносът с чай все още стоеше на масата.

Бродски върна нещата обратно в куфарчето и се обърна към Соларин. След това премести поглед към Гогол и въздъхна.

— Гогол, ти си пълен глупак — заяви небрежно той, сякаш обсъждаха времето. — Безценният ни гросмайстор ти се изплъзва вече три пъти. Първия път е разпитвал Фиск точно преди убийството. След това е отишъл да вземе куфарчето, в което има само някаква папка, топче неизползвана хартия и две книги за петролната индустрия. Очевидно важните неща са били извадени. И ето че сега, под носа ти, успя да предаде бележка на агент. — Гогол се изчерви и остави чашата чай.

— Уверявам ви, че…

— Спести ми уверенията си — прекъсна го грубо Бродски. Обърна се към Соларин: — Министърът каза, че трябва да осъществим контакт през следващите двайсет и четири часа, иначе ще ни отзове в Русия. Не може да рискува прикритието ни, ако прекратят турнира. Никой няма да ни повярва, ако кажем, че оставаме в Ню Йорк, за да си купим италиански куфарчета. — Той се подсмихна. — Имаш двайсет и четири часа, за да се добереш до източниците си, гросмайсторе.

Соларин погледна Бродски в очите. След това се усмихна студено.

— Драги ми Бродски, можеш да уведомиш министъра, че вече съм осъществил контакт — отвърна той.

Бродски не каза нищо и зачака Соларин да продължи. Тъй като шахматистът мълчеше, агентът на КГБ замърка доволно:

— Браво. Не ни дръж в напрежение.

Соларин погледна куфарчето на скута му. Най-сетне вдигна очи към него. Лицето му бе непроницаемо.

— Фигурите са в Алжир — обясни той.

* * *

По обяд се чувствах напълно смачкана. Бях се опитвала отчаяно да се свържа с Ним, но така и не се получи. Пред очите ми бе тялото на Сол, положено върху камъка. Не спирах да се питам какво означава всичко това, как тези случки се подреждат в едно цяло.

Бях се заключила в офиса си в „Кон Ед“ с изглед към входа на Обединените нации, слушах всички новинарски бюлетини по радиото и дебнех да видя пристигането на полицейските коли, които да спрат на площада, за да разбера, че тялото е било открито. Патрулките така и не дойдоха.

Опитах да се свържа с Лили, но тя бе излязла. От офиса на Хари ми казаха, че е заминал за Бъфало, за да огледа пратка дефектни кожи, чакаха го да се върне късно вечерта. Колебаех се дали да не се обадя в полицията, за да оставя анонимно съобщение за тялото на Сол, но те щяха сами да го открият рано или късно. Един мъртвец не може да остане дълго в сградата на Обединените нации, без някой да го забележи.

Малко след дванайсет изпратих секретарката си за сандвичи. Когато телефонът звънна, вдигнах веднага. Беше шефът ми Лайл. Стори ми се неприятно весел.

— И билетите, и маршрутът ти са готови, Велис — уведоми ме той. — Следващия понеделник те очакват в офиса в Париж. Ще прекараш една вечер там и на сутринта летиш за Алжир. Следобед ще ти пратя билетите и документите по куриер у вас. Нали става? — Казах му, че става. — Не си много весела, Велис. Да не би да си размислила за пътешествието до Черния континент?

— Ни най-малко — отвърнах самоуверено. — С удоволствие ще се откъсна от Ню Йорк. И без това започваше да ми лази по нервите.

— Много добре. Bon voyage, Велис. Да не кажеш после, че не съм те предупредил.

Затръшнахме слушалките едновременно. Няколко минути по-късно секретарката се върна със сандвичите и млякото. Затворих вратата и се опитах да похапна, но едва се насилих да преглътна няколко хапки. Така и не успях да се съсредоточа в книгите за историята на петролния бизнес. Накрая се усетих, че седя и се взирам невиждащо в плота на бюрото.

Към три часа секретарката почука на вратата и влезе с куфарче в ръка.

— Някакъв човек го е оставил при охраната долу — обясни тя. — Има и писмо. — Поех плика с трепереща ръка и зачаках тя да си тръгне. Отворих едно от чекмеджетата, за да извадя нож за хартия, срязах плика и извадих листа.

„Взех някои от нещата ти — пишеше вътре. — Моля те, не се прибирай сама в апартамента.“ Подпис нямаше, но ведрият тон веднага ми подсказа от кого е. Всичко си бе на мястото. Нямаше ги единствено бележките за Соларин.

* * *

В шест и трийсет бях все още в офиса си. Секретарката преписваше едни материали, въпреки че почти всички си бяха тръгнали. Бях й намерила работа, за да не оставам сама, и се чудех как да се прибера в апартамента. Беше само на една пресечка и щеше да е глупаво да взема такси.

Чистачът мина да събере кошчетата за боклук. Тъкмо изхвърляше съдържанието на пепелника, когато телефонът звънна. За малко да го съборя в бързината да грабна слушалката.

— Виждам, че работиш до късно — отбеляза познат глас и аз едва се сдържах да не заплача от облекчение.

— Да не би това да е моят приятел Ним? — попитах и опитах да се овладея. — Страхувам се, че звъниш прекалено късно. Тъкмо си събирах нещата, за да си тръгвам. Вече официално съм една от Христовите невести.

— Това е страхотна загуба и ще бъде много жалко — каза весело Ним.

— Ти откъде знаеше, че ще ме откриеш тук толкова късно?

— Че къде другаде мога да намеря човек, така силно привързан към работата си, в една зимна вечер? — отвърна той. — Предполагам, че вече си изгорила световните запаси от петрол… Как си, сладурче? Чувам, че си се опитвала да се свържеш с мен.

Изчаках чистачът да излезе, преди да отговоря:

— Трябва да ти призная, че си имам страхотни неприятности.

— Естествено. Ти винаги имаш неприятности — рече равнодушно Ним. — Това е едно от нещата, които силно ме впечатляват при теб. Ум като моя започва да се изморява от непрекъснати срещи със сивото ежедневие.

Погледнах гърба на секретарката през стъклената преграда на офиса си.

— Този път яко съм загазила — изсъсках в слушалката. — Убиха двама души буквално под носа ми през последните два дни! Предупредиха ме, че имало връзка с присъствието ми на един шахматен турнир…

— Чакай малко! — възкликна Ним. — Ти да не би да говориш през кърпа? Почти не те чувам. За какво си била предупредена? Кажи де!

— Преди време гледачка ми предсказа, че ще бъда в беда — обясних му аз. — И ето че сега наистина съм в беда. Убийствата…

— Мила моя Кат — разсмя се Ним. — Гледачка ли каза?

— Тя не беше единствената — отвърнах и забих нокти в дланта си. — Чувал ли си за Александър Соларин?

В първия момент Ним не отговори.

— Шахматистът ли? — попита най-сетне той.

— Точно той ме предупреди… — започнах аз с немощен глас и едва сега си дадох сметка колко нелепо звучи всичко и че Ним едва ли ще ми повярва.

— Откъде познаваш Александър Соларин? — попита Ним.

— Нали това ти обяснявам. Вчера бях на един шахматен турнир. Той дойде при мен и ми каза, че съм в беда. Беше много настоятелен.

— Може да те е сбъркал с някоя друга — предположи Ним. Гласът му звучеше далечен, сякаш бе потънал в мисли.

— Може и да си прав — примирих се аз. — Само че днес сутринта в сградата на Обединените нации ми показа ясно…

— Чакай малко — прекъсна ме Ним. — Струва ми се, че проблемът е ясен. Преследват те гледачки и руски шахматисти и ти предават тайнствени послания. Мъртъвци се появяват изневиделица. Ти днес какво си яла?

— Ами… сандвич и мляко.

— Това е случай на параноя, предизвикана от недостиг на храна. Събирай си нещата. Ще те чакам долу след пет минути. Отиваме да похапнем като хората и ще видиш как фантазиите ти ще изчезнат.

— Не са фантазии — отвърнах. Изпитах облекчение, че Ним ще дойде да ме вземе. Поне щях да се прибера спокойна вкъщи.

— Това ще реша аз — отвърна той. — Така, като те гледам, ми се струваш прекалено слаба. Но пък този червен костюм ти стои страхотно.

Огледах офиса, след това се взрях към тъмната улица пред сградата на Обединените нации. Лампите навън вече бяха запалени, но по-голямата част от тротоара тънеше в сянка. В телефонната кабина близо до автобусната спирка забелязах тъмна фигура. Фигурата вдигна ръка.

— Между другото, сладурче — чух отново гласа на Ним, ако се притесняваш, че си в опасност, трябва да престанеш да стоиш около прозорците вечер. Имай го предвид. — И той затвори.

* * *

Тъмнозеленият морган на Ним спря пред „Кон Едисън“. Хукнах към автомобила и се настаних на предната седалка до гази на шофьора. Отстрани имаше стъпало, а подът бе дървен. На места между пролуките се виждаше асфалтът отдолу.

Ним бе с износени дънки, скъпо италианско кожено яке и бял копринен шал с ресни. Рижата му коса се разроши от вятъра, когато потеглихме. Запитах се защо толкова много от приятелите ми предпочитат да шофират в открити коли през зимата. Той направи обратен завой, а светлината на уличните лампи докосна къдравата му коса със златни искрици.

— Ще спрем у вас, за да се преоблечеш в нещо по-удобно — каза Ним. — Ако искаш, ще вляза пръв с гранатомет.

Очите му по някаква игрива прищявка на генетиката бяха различни — едното кафяво, а другото синьо. Открай време имах усещането, че когато ме погледне, вижда през мен. Това чувство не беше особено приятно.

Спряхме пред сградата. Ним слезе и поздрави Бозуел, като пъхна двайсетдоларова банкнота в дланта му.

— Няма да се бавим, мой човек — подхвърли Ним. — Би ли наглеждал колата, докато сме вътре? Семейно наследство е.

— Разбира се, господине — съгласи се любезно Бозуел. Виж ти как изведнъж припна, за да ми помогне да сляза от колата. Какво ли не се постига с пари.

Взех си пощата от бюрото му. Пликът от „Фулбрайт и Коун“ с билетите беше пристигнал. Качихме се в асансьора.

Ним погледна вратата и заяви, че няма нужда от гранатомет. Ако някой е влизал в апартамента ми, е използвал ключ. Както повечето апартаменти в Ню Йорк, и моят бе снабден с петсантиметрова метална врата и двойна ключалка.

Влезе пред мен, мина през антрето и надникна в хола.

— Според мен посещение на една чистачка веднъж в месеца ще сътвори чудеса тук — отбеляза той. — Освен като доказателствен материал за някое престъпление не виждам причина да пазиш такава огромна колекция от прах и непотребни боклуци. — Той издуха облак от купчина книги, взе най-горната и я разлисти.

Отворих дрешника и извадих зелен кадифен панталон и дебел плетен пуловер в естествения цвят на вълната. Влязох в банята, за да се преоблека. Ним се бе настанил пред пианото и подрънкваше някаква мелодия.

— Свириш ли на това чудо? — извиси глас той. — Забелязвам, че клавишите са чисти.

— Завършила съм музикално училище — провикнах се от банята аз. — Музикантите са най-добрите компютърни специалисти. Много по-добри от инженерите и физиците. — Знаех, че Ним имаше диплома и за инженер, и за физик. Докато се преобличах, в хола цареше тишина. Когато се върнах, той бе застанал пред картината на мъжа с колелото, която бях обърнала към стената.

— Внимавай — предупредих го. — Мокра е.

— Ти ли си я рисувала? — попита той, без да откъсва поглед от творението ми.

— Точно тя ме забърка в неприятностите — обясних аз. — Нарисувах я и едва след това видях мъж, който бе същият като този на картината. Затова го последвах…

— Какво си направила? — Ним рязко се обърна към мен. Седнах на пейката пред пианото, за да му разкажа всичко отначало, като започнах от пристигането на Лили и Кариока. Та това бе вчера. Този път Ним не ме прекъсна нито веднъж. От време на време поглеждаше към картината, след това очите му отново се спираха на мен. Накрая му разказах за гледачката и повторното си посещение в хотел „Пето Авеню“ снощи, където ми казаха, че тя никога не била стъпвала там. Когато приключих, Ним се беше замислил. Станах и се приближих до дрешника, открих стари ботуши за езда и граховозелено яке, нахлузих ботушите и започнах да ги връзвам.

— Ако нямаш нищо против — помоли все така замислен Ним, — може ли да взема назаем тази картина за ден-два? — Вдигна я и я задържа на една ръка разстояние. — Пазиш ли още предсказанието от гледачката?

— Тук някъде трябва да е — отвърнах и посочих бъркотията наоколо.

— Да го потърсим — предложи той.

Въздъхнах и започнах да ровя в джобовете на палтата в дрешника. Търсенето отне десетина минути, ала накрая успях да открия салфетката, на която Луелин бе записал предсказанието, завряла се под един скъсан хастар.

Ним натъпка салфетката в своя джоб. Стисна още мократа картина, прегърна ме със свободната си ръка през раменете и двамата тръгнахме към вратата.

— Не се притеснявай за картината — успокои ме той, докато вървяхме по коридора. — До една седмица ще ти я върна.

— Задръж я — отвърнах. — В петък ще дойдат да ми съберат нещата. Всъщност затова те търсих. В края на седмицата заминавам. Няма да бъда в страната цяла година. Фирмата ме праща на работа в чужбина.

— Ония мошеници ли? — попита Ним. — Къде те пращат?

— В Алжир — заявих и посегнах към вратата.

Ним се закова намясто и ме погледна вбесен. След това избухна в смях.

— Сладурче! — възкликна той. — Винаги успяваш да ме втрещиш. Почти цял час ме забавлява с приказки за убийства, неразбории, тайни и интриги. А ето че успя да пропуснеш най-важното.

Започнах да се обърквам.

— Алжир ли? — зачудих се аз. — Че какво общо има Алжир с цялата тази какофония?

— Кажи ми — попита Ним, стисна брадичката ми и изви лицето ми към своето, — ти чувала ли си за „Шаха Монглан“?