Катрин Невил
Осем (21)

Изгубеният континент

На десет дена път има солено възвишение, извор и парче незаселена земя. Там се издигат Атласките планини, оформени като тънък конус, толкова висок, че върхът не се вижда, тъй като и зиме, и лете е скрит в облаците. Местните се наричат „атланти“, по името на планината, която на техния език означава „Небесен стълб“. Говори се, че тези хора не ядат живи същества, че никога не сънуват.

„Хората от пясъчния пояс“

История (454 пр. Хр.)

Херодот

КОГАТО ОГРОМНИЯТ КОРНИШ на Лили се плъзна от Ерг към оазиса на Гардая, пред очите ми се ширнаха безкрайни километри тъмночервен пясък, чийто край не се виждаше.

На картата географията на Алжир е съвсем простичка: прилича на килнала се на една страна кана. Чучурът край мароканската граница като че ли излива водите си към съседните територии на Западна Сахара и Мавритания. Дръжката е образувана от две ленти: осемдесет километра ивица земя край северното крайбрежие, която се напоява, и още четиристотин и осемдесет километра планини, подобни на панделка, точно на юг. Останалата част от страната — почти милион и шестстотин хиляди квадратни километра — е пустиня.

Шофираше Лили. Пътувахме вече пет часа и бяхме изминали триста и шейсет километра по остри планински завои по пътя към пустинята, истински подвиг, който накара Кариока да се скрие под седалката и да скимти. Дори не бях забелязала. Бях прекалено задълбочена да превеждам на глас дневника, който ни даде Мини — разказ за загадъчни събития от времето на Терора във Франция, последвани от пътешествията, в които се бе впуснала преди двеста години френската монахиня Мирей, за да открие тайната на „Шаха Монглан“. Бе поела по същия път, по който пътувахме сега.

Вече бе ясно как Мини е успяла да открие историята на шаха — тайнствената му сила, формулата, скрита в него, и смъртоносните ходове, разиграли се заради фигурите. Тази игра продължаваше от поколения, повличаше играчите, също както стана с мен, с Лили, Соларин и Ним — може би дори с Мини, — и не позволяваше на участниците да се оттеглят. Играта се бе развихрила по местата, през които сега минавахме.

— Сахара — казах аз и вдигнах поглед от книгата, когато навлязохме в пустинята към Гардая. — Ти знаеш ли, че Сахара невинаги е била най-голямата пустиня на света? Преди милиони години била най-голямото затворено море. Така са се образували нефтът и природният газ — от разлагането на дребните морски твари и растения. Природна алхимия.

— Не думай — отвърна сухо Лили. — Искам да ти кажа, че резервоарът ми напомня, че трябва да спрем и да заредим с малко от онези дребни морски твари. Най-добре е да го сторим в Гардая. Според картата на Мини по този път няма много градове.

— Не съм я виждала — отвърнах, защото наистина не видях картата, която те двете унищожиха. — Дано паметта ти да е добра.

— Не забравяй, че съм шахматист — напомни Лили, сякаш това обясняваше всичко.

— Този град, Гардая, едно време са наричали Кардая — обясних аз, когато отново забодох поглед в дневника. — Нашата приятелка Мирей е спирала тук през 1793 година. Ето чуй: „Навлязохме в Кардая, наречен на берберската богиня Кар — Луна, — която арабите назовават Либиа — богиня на дъждове. Тя властвала над затвореното море от Нил до Атлантическия океан; синът й е Феникс основал Финикийската империя; твърди се, че баща й бил самият Посейдон. В различните земи има различни имена: Ищар, Астарте, Кали, Сибеле. От нея произлизал животът в моретата. В тази страна я наричали Бялата царица.“

— Господи — възкликна Лили и ме погледна, докато намаляваше, за да завие към Гардая. — Искаш да кажеш, че градът е наименуван на нашата съдбовна героиня? Значи може да се озовем на бяло поле, така ли!

Толкова се бяхме задълбочили в дневника, че не обърнах внимание на тъмносивото рено зад нас, докато и то не удари спирачки и не ни последва по отклонението към Гардая.

— Тази кола не я ли видяхме вече? — попитах Лили.

Тя кимна, ала не отмести очи от пътя.

— В Алжир — отвърна спокойно тя. — Беше паркирана през три автомобила встрани от нас на министерския паркинг. Същите двама бяха вътре. Преди около час, докато бяхме в планината, ни задминаха, затова успях да ги огледам. Не са се отделяли от нас. Дали онова приятелче Шариф не е пуснало копоите си?

— Не — отвърнах и се опитах да ги огледам в страничното огледало. — Това е кола на министерството. — Знаех отлично кой я е изпратил.

* * *

Още в Алжир бях неспокойна. Щом излязохме от къщата на Мини в Казба, се обадих на Камил от уличен телефон на площада, за да му кажа, че заминавам за няколко дни. Той направо побесня.

— Ти полудя ли? — извика той. — Балансът, който моделът ще покаже, е особено важен за мен! Цифрите ми трябват до края на седмицата! Чудесно знаеш, че проектът е спешен.

— Ще се върна след няколко дни — обещах. — Освен това всичко е готово. Събрах данните за страните, които посочи, и съм ги вкарала в компютрите на „Сонатрах“. Мога да ти напиша инструкция как се действа с програмите — всичко е готово.

— А в момента къде си? — прекъсна ме Камил ядосан. — Минава един. Отдавна трябваше да си на работа. Онази смешна кола беше паркирана на моето място и имаше бележка. Да не говорим, че и Шариф висеше пред вратата ми, за да пита за теб. Убеждава ме, че си контрабандистка на автомобили, криеш нелегални имигранти… и нещо за някакво зло куче. Би ли ми обяснила какво става?

Браво. Ако се натъкнех на Шариф, преди да завърша мисията, всичко пропадаше. Трябваше да се разбера с Камил — доколкото бе възможно. Май редиците на съюзниците ми започваха да оредяват.

— Добре — отвърнах аз. — Една приятелка си има проблеми. Дойде да ме види, обаче визата й не е подпечатана.

— Паспортът й е на бюрото ми — изфуча Камил. — Шариф го донесе. Дори няма виза!

— Просто формалност — побързах да вметна аз. — Жената е с двойно гражданство… и разполага с още един паспорт. Можеш да оправиш нещата, все едно че е влязла напълно законно в страната. Така ще направиш Шариф на глупак… Камил повиши глас.

— Уважаема госпожице, нямам никакво намерение да правя шефа на тайната полиция на глупак! — След това смекчи малко тона. — Макар да не е редно, ще се опитам да й помогна. По една случайност знам коя е младата дама. Познавам дядо й. Беше близък приятел на баща ми. Двамата играеха заедно шах в Англия.

Виж ти! Ставаше доста засукано! Махнах на Лили и тя се опита да се вмъкне в телефонната кабина и да допре ухо до слушалката.

— Баща ти е играл шах с Мордекай? — повторих аз. — Той сериозен играч ли беше?

— Всички сме сериозни играчи — отвърна уклончиво Камил. Помълча за момент, сякаш мислеше. При следващите му думи Лили се стегна, а моят стомах се сви. — Знам какво сте замислили. Срещнала си се с нея, нали?

— С коя? — попитах най-невинно.

— Не се прави на глупачка. Аз съм ти приятел. Знам какво ти каза Ал-Марад. Знам и какво търсиш. Мило момиче, играеш прекалено опасна игра. Тези хора до един са убийци. Не е много трудно да се сети човек накъде си тръгнала — чувал съм слуховете за онова, което е скрито там. Да не би да си въобразяваш, че когато разбере, че те няма, Шариф ще пропусне да тръгне след теб?

Двете с Лили се спогледахме. Дали пък и Камил не беше част от играта?

— Ще се опитам да те покрия — обеща той, — но искам да си тук до края на седмицата. Каквото и да стане, не се връщай в офиса си, не идвай в кабинета ми и в никакъв случай не се опитвай да се качиш на самолет. Ако искаш да ми кажеш нещо за… проекта… най-добре се свържи с мен през пощата.

По тона му разбрах какво се опитва да ми каже: цялата ми кореспонденция трябваше да минава през Терез. Можех да оставя там и паспорта на Лили, и инструкциите за ОПЕК, преди да тръгнем.

Преди да затвори, Камил ми пожела късмет и добави:

— Ще се постарая да те пазя, доколкото мога. Само че, ако се забъркаш в неприятности, може да се окаже, че си съвсем сама.

— Не е ли така с всички? — отвърнах през смях. След това цитирах Ал-Марад: Ел-сафар Зафар! Искрено се надявах старата арабска поговорка да се окаже истина, въпреки че имах доста резерви по този въпрос. Щом затворих, ме обзе чувството, че и последната ми връзка с действителността е прекъсната.

* * *

Значи колата на министерството, която влезе в Гардая след нас, беше изпратена от Камил. Сигурна бях. Беше изпратил хора да ни пазят. Не можех да им позволя да се влачат след нас из пустинята. На всяка цена трябваше да измислим нещо. Не познавах тази част от Алжир, но поне знаех, че град Гардая е един от известните пентаполиси или петте града на Мзаб. Докато Лили обикаляше, за да открие бензиностанция, аз огледах града, ограден от алени, розови и червени скали, подобни на кристални образувания, издигнали се направо от пясъците. Това бяха градовете, за които пишеха във всяка книга за пустинята. По думите на Льо Корбюзие^[1] те пулсират с „естествения ритъм на живот“. Архитектът Франк Лойд Райт ги нарича „най-красивите градове на света“, а червените пясъчни образувания са „с цвета на кръв — цвета на Сътворението“. Затова пък в дневника на френската монахиня Мирей пишеше нещо по-интересно:

„Тези градове са били създадени преди хиляда години от ибадитите — «обладаните от Бог», — които вярвали, че те са обиталища на необикновената богиня на луната и наречени на нейно име: Блестящата, Малика — Кралицата…“

— Мамка му! — възкликна Лили, когато спря на бензиностанцията. Преследвачите ни подминаха, направиха обратен завой и се наредиха зад нас, за да заредят и те. — Намираме се на майната си, двама главорези са ни по петите, пред нас се простират милиони километри пясък и нямаме никаква представа какво търсим, и така ще бъде дори след като го открием.

Не можех да не се съглася с мрачната й прогноза. И ето че след секунди стана още по-зле.

— Най-добре да си осигурим допълнителен бензин — заяви Лили и изскочи от колата. Извади пачка банкноти и купи две двайсетлитрови туби бензин и още две с вода, докато служителят пълнеше резервоара на ролса.

— Това не беше нужно — казах й, когато се върна. — Пътят към Тасили минава през петролното поле Хаси-Месауд. Навсякъде е осеяно със сонди и преработвателни станции.

— Не са ни на път — заяви тя и запали. — Трябваше да погледнеш картата. — Стомахът ми отново започна да се свива.

Оттук имаше само два пътя към Тасили. Единият минаваше на изток през петролните полета в Ургла, след това се спускаше на юг. На повечето места там бе необходим джип. А пък другият, може би два пъти по-дълъг, минаваше през голата долина Тидикелт — една от най-сухите и опасни части на пустинята, място, където пътят бе маркиран с деветметрови колони, за да го изровят, когато пясъкът го засипе, което се случваше често. Корнишът може и да приличаше на танк, но не разполагаше с необходимите вериги, за да мине през дюните.

— Нали не говориш сериозно? — обърнах се към Лили, до като тя излизаше от бензиностанцията, следвана неотлъчно от опашката ни. — Спри в най-близкия ресторант. Трябва да поговорим.

— И да си изработим стратегия — съгласи се тя и вдигна поглед към огледалото за обратно виждане. — Тези типове започват да ме дразнят.

Открихме малък ресторант в самия край на Гардая. Слязохме, минахме през хладния бар на входа и се озовахме във вътрешен двор, където чадъри над масите и съсухрени финикови палми хвърляха сенки в червения вечерен сумрак. Всички маси бяха свободни — бе едва шест, — но аз открих сервитьора и поръчах прясна салата и таджин, пикантно агнешко рагу с кускус.

Лили вадеше с пръсти суровите зеленчуци в салатата, обилно полети със зехтин, когато опашката ни се появи и дискретно се настани на маса в другия край на двора.

— Как предлагаш да се отървем от тези лепки? — попита Лили и пусна парче таджин в устата на Кариока, настанил се в скута й.

— Дай първо да обсъдим пътя — предложих аз. — Според мен има шестстотин и петдесет километра до Тасили. Ако поемем по южния път, ще са хиляда и триста, а градовете са малко, няма да имаме нито гориво, нито храна, само пясъци.

— Хиляда и триста са едно нищо — отвърна Лили. — Пътят е прав. Както карам, утре сутринта ще сме там. — Тя щракна с пръсти към сервитьора и поръча шест големи бутилки „Бен Харун“, еквивалент на вода „Перие“ на юг. — А и това е единственият път за мястото, на което отиваме. Запомних картата.

Не можах да й отговоря, защото погледът ми се плъзна към входа и изпъшках.

— Не поглеждай — изсъсках. — Май си имаме още гости.

Двама яки мъжаги влязоха през пердето на ресни, пресякоха двора и се настаниха близо до нас. Огледаха ни небрежно, затова пък опашката на Камил се кокореше без притеснение. След като зяпаха новодошлите достатъчно дълго, те се спогледаха и аз веднага разбрах защо. Единият от яките го помнех още от летището, а другият ме закара до хотела от кабарето на плажа още първата вечер при пристигането ми в Алжир — жест от страна на тайната полиция.

— Да знаеш, че Шариф не ни е забравил — уведомих Лили и боднах залък. — Помня лицата на хора, които съм срещала, а тях сигурно ги избират заради същото качество. И двамата са ме виждали преди.

— Не е възможно да са ни проследили по пътя — настоя тя. — Щях да ги забележа като другите.

— Да следиш някого, забола нос в земята, е било типично за времето на Шерлок Холмс — изтъкнах аз.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че са лепнали нещо на колата… нещо като радар? — прошепна тя с дрезгавия си глас. — Значи могат да ни проследят, без ние да ги видим, така ли?

— Бинго, мой драги Уотсън — отвърнах тихо. — Отърви се от тях за не повече от двайсет минути, а аз ще открия предавателя и ще му разкажа играта. Електронните джаджи са ми специалитет.

— И аз имам няколко специалитета — прошепна Лили и ми намигна. — Би ли ме извинила, трябва да отида до едното място. — Стана усмихната и пусна Кариока в скута ми. Типът, който се надигна след нея, бързо се отказа, когато тя попита на висок глас къде са les toilettes. Онзи се отпусна на мястото си.

Опитвах се да се преборя с Кариока, който прояви завидно предпочитание към таджин. Когато най-сетне Лили се върна, тя го дръпна от скута ми, натъпка го в чантата ми, разпредели тежките бутилки вода и се отправи към входа.

— Какво става? — прошепнах. Съседите ни по маси се разбързаха да платят й хукнаха след нас.

— Детска работа — обясни тя и се упъти към колата. — Пирон, жица и камък. Пробих им резервоара и гумите. Не съм направила големи дупки, само колкото да има теч. Ще пообикалят след нас из пустинята, докато ги изтощим, после поемаме.

— С един удар два заека — заявих аз, когато се качихме в корниша. — Браво! — Докато тя изкарваше, забелязах шест коли на паркинга, може би на персонала от съседните заведения. — А ти как разбра коя е колата на тайната полиция.

— Нямаше как. — Лили ми се усмихна доволно и даде газ. — Затова видях сметката на всичките.

* * *

Оказа се, че съм сбъркала, когато казах, че по южния път ни чакат хиляда и триста километра. Табелата в самия край на Гардая посочваше, че до Джанет, в южната част на Тасили, има 1637 километра. Лили наистина караше бързо, но след като магистралата свършеше, щеше да се наложи да намали.

Както предсказа моята шофьорка, бодигардовете на Камил останаха без превоз около час след като започна да се смрачава. Както аз предсказах, момчетата на Шариф бяха толкова назад, че не ни доставиха удоволствието да видим как отбиват от пътя. Щом се отървахме от опашката, спряхме и аз се пъхнах под огромния корниш. Отне ми пет минути и помощта на фенерче, за да открия проследяващото устройство, лепнато до задния носач. Смачках го с манивелата, която Лили ми подаде.

Огледахме ширналото се гробище на Гардая и се разскачахме доволни, пошляпвахме се по гърбовете за находчивостта, докато Кариока подскачаше около нас и се скъсваше да джафка. След това се качихме в колата и поехме.

Вече си бях променила мнението за избора на маршрут на Мини. Въпреки че северната магистрала бе по-лекият път, бяхме се отървали от преследвачите, така че, след като оправеха автомобилите си, нямаше да имат представа накъде сме поели. Нито един арабин, който притежава здрав разум, не би допуснал, че две сами жени биха избрали този път. Да не говорим, че и на мен ми беше трудно да повярвам. Само че бяхме загубили толкова много време, докато се опитвахме да се откачим от тях, че когато тръгнахме от Мзаб, беше станало девет и бе тъмно. Нито можех да чета дневника, нито да зяпам наоколо. На няколко пъти задрямвах, докато Лили форсираше колата по правия път, за да мога по-късно да я сменя и тя да си почине.

Когато преминахме Хамада^[2] и поехме на юг през дюните на Туат, бяха минали десет часа и се съмваше. Добре че всичко дотук мина без произшествия — бих казала дори прекалено безпроблемно и спокойно. Имах неприятното чувство, че късметът скоро ще ни изостави. Започвах да се тревожа от пустинята.

В планините, които преминахме вчера по обяд, беше прохладно. По залез в Гардая беше малко по-топло, а дюните в полунощ, макар да бе юни, все още бяха покрити с роса. Вече бе утро, прекосявахме долината Тидикелн, в самия край на истинската пустиня — пустинята с пясък и вятър вместо палмови дървета, растения и вода, — и ни оставаха още седемстотин километра. Не носехме дрехи за преобличане, нямахме и храна, но поне си бяхме осигурили няколко бутилки газирана вода. Щеше да стане още по-зле. Лили прекъсна мислите ми.

— На пътя има някаква блокада — обясни тя с напрегнат глас и се взря през облепеното с мушици предно стъкло, станало розово от лъчите на изгрева. — Май е нещо като граница… Нямам представа какво е. Дали да рискуваме?

Както трябваше да се предполага, тук имаше малка будка и бариера на райе, каквито обикновено слагат при паспортен контрол. Защо беше сложена насред пустинята? Стори ми се странно и съвсем не намясто.

— Май нямаме избор — отвърнах. Преди сто и шейсет километра минахме последния разклон. Тук друг път нямаше.

— Защо са пуснали тази бариера? — изсъска Лили и приближи. По гласа й личеше, че е нервна.

— Може да е санитарна инспекция — опитах да се пошегувам аз. — Не са много лудите, които преминават нататък. Нали знаеш какво следва?

— Нищо — опита се да познае тя. Смехът ни освободи част от напрежението. И двете се притеснявахме за едно: какво ли представляват затворите в тази част на пустинята. Защото това ни чакаше, ако откриеха кои сме — и какво сме направили с автомобилите, изпратени лично от шефа на тайната полиция и министъра, отговорен за ОПЕК.

— Няма нужда да се паникьосваме отсега — казах, когато спряхме пред бариерата. Дежурният излезе. Дребен мустакат мъж, който изглеждаше така, сякаш е бил забравен на този пост, когато отрядите на Чуждестранния легион са се изнесли. След дълъг разговор, проведен на посредствения ми френски, стана ясно, че ни иска пропуск, за да продължим.

— Пропуск ли? — писна Лили и замалко да го наплюе. — Трябвал ни бил пропуск, за да влезем в тази забравена от Бога смрад?

Обърнах се любезно към човека.

— Защо ни е необходим този пропуск, господине?

— За да влезете в Танзеруфт — Жадната пустиня — започна да обяснява той, — колата ви трябва да е минала специален преглед.

— Притеснява се, че колата няма да издържи — обясних на Лили. — Аз предлагам да му бутнем нещо и да го оставим той да направи проверката. След това ще ни пусне.

Когато охраната видя цвета на парите, след като Лили проля някоя и друга сълза, той влезе в ролята на отговорен чиновник и одобри преминаването. Погледна тубите, пълни с бензин и вода, възхити се на огромното сребърно „украшение“ на някаква крилата гърдеста твар, кацнала на предния капак, поцъка слисан, щом видя стикерите на бронята, които бяха от Швейцария и Франция. Май нещата се подреждаха. Той ни каза, че можем да вдигнем гюрука и да минаваме.

Лили ме погледна с неудобство. Не бях сигурна какъв й е проблемът.

— Да не би да каза онова, което си мисля? — попита тя.

— Каза, че можем да вдигаме гълъбите — уверих я аз и понечих да се кача в колата.

— Говоря ти за гюрука. Трябва ли да го вдигна?

— Разбира се. В пустинята сме. След няколко часа ще стане четирийсет градуса на сянка, а наоколо няма сянка. Да не говорим какъв ще бъде ефектът от пясъка върху прическите ни.

— Не мога! — изсъска тя. — Нямам гюрук!

— Да не би да искаш да кажеш, че изминахме над хиляда километра от Алжир с автомобил, който не може да мине през пустинята? — Не можех да владея гласа си. Охраняващият бе готов да вдигне бариерата, но се поколеба.

— Разбира се, че ще мине — заяви високомерно тя и се настани зад волана. — Това е най-добрият автомобил, който някога е правен. Само че няма покрив. Беше развален, Хари каза, че ще го поправи, но така и не стана. Както и да е, по-неотложният ни проблем…

— Това е неотложният проблем! — креснах аз. — Ще навлезеш в най-голямата пустиня на света без сянка над главата! Да не би да искаш да ни убиеш?

Арабинът може и да не знаеше английски, но се усети, че става нещо. В този момент огромен камион спря зад нас и наду клаксона. Лили махна с ръка, запали и отби корниша, за да може да мине другата кола. Охраната излезе отново, за да провери документите на новодошлите.

— Какво толкова се впрягаш? — попита Лили. — Имаме климатик.

— Климатик ли? — разкрещях се отново аз. — Климатик? И как ще ни предпази климатикът от слънчев удар или пясъчна буря? — Тъкмо загрях за хубав скандал, когато охраната влезе в будката, за да вдигне бариерата за другия шофьор, който със сигурност беше проявил достатъчно здрав разум и бе проверил камиона си, преди да се отправи към седмия кръг на ада.

Преди да разбера какво става, Лили настъпи газта. Разпиля наоколо пясък и се изстреля след другия. Наведох се, когато металната бариера се затвори над главата ми и халоса задницата на корниша. Чу се отвратително хрущене на метал. В същия миг охраната изскочи от кабинката и се разкрещя на арабски, но собственият ми глас го заглуши.

— За малко да ми откъснеш главата! — изревах аз. Колата се лашна към края на пътя. Гърбът ми се залепи за вратата. След това, за мой ужас, излязохме от пътя и заорахме в дълбокия червен пясък.

Сграбчи ме ужас — не виждах нищо. И очите ми, и носът, и гърлото бяха пълни с пясък. Около мен се изви червена вихрушка. Чуваха се единствено кашлицата на Кариока, който се давеше под седалката, и оглушителният клаксон на огромния камион, който прозвуча съмнително близо до ухото ми.

Когато съзряхме отново дневната светлина, пясъкът бе посипал корниша, гумите бяха на асфалта, а колата по някакъв магически начин се бе озовала на десетина метра пред камиона и препречваше пътя. Бях бясна на Лили, но същевременно изумена.

— Как се озова тук? — попитах аз и прокарах пръсти през косата си, за да изтръскам пясъка.

— Така и не разбрах защо му трябваше на Хари да ми осигурява шофьор — отвърна невъзмутимо Лили, сякаш нищо не се бе случило. И косата, и лицето, и роклята й бяха посипани с тънък слой пясък. — Открай време обожавам да шофирам. Толкова е хубаво. Обзалагам се, че държа първенството по висока скорост сред шахматистите.

— Някога да ти е хрумвало — прекъснах я аз, — че дори да не успееш да ни убиеш, онзи дребосък сигурно има телефон? Ами ако докладва за нас? Ами ако се обади на следващия пост?

— Къде да се обади? — попита подигравателно Лили. — Ти да не би да си въобразяваш, че тук има пътна полиция?

Тя, разбира се, беше права. Никой нямаше да си направи труд да ни преследва, след като бяхме на майната си, и то единствено защото сме минали незаконно през пункт за инспекция на автомобили.

Заех се отново с дневника на френската монахиня Мирей. Зачетох от мястото, където бях приключила вчера.

„И така от Гардая поехме на изток през сухата Чебка и каменистите долини на Хамада, насочихме се към Тасилин Адджер, в самия край на Либийската пустиня. Когато тръгнах, слънцето се надигаше над червените дюни, за да ме отведе към онова, което търсех…“

Трябваше да се отправим на изток, натам, където слънцето изгряваше всяка сутрин над либийската граница, над каньоните на Тасили, закъдето се бяхме отправили. Ако се движехме в правилната посока, защо не бях забелязала, че изгрява сега, червено и кръгло, както ми се струваше, от север, докато колата фучеше по пътя и се отдалечаваше от барикадата край Айн Сала към безкрайността?

* * *

Лили стискаше волана от часове, а безкрайната лента на пътя се гънеше като дълга змия през дюните. Топлината ме караше на сън, а лицето на Лили, която не бе мърдала от волана поне двайсет часа и не бе спала през последните двайсет и четири, бе прежълтяло, върхът на носа й бе почервенял от убийствената жега.

През последните четири часа, откакто минахме пункта за инспекция, температурата продължаваше да се покачва. Беше станало десет и термометърът на таблото отчиташе шокиращи четирийсет и осем градуса при сто и петдесет метра над морска височина. Имаше някаква грешка. Потрих очи и погледнах отново.

— Нещо не е наред — обърнах се към Лили. — Долините, които подминахме, бяха близо до морското равнище, но оттогава минаха часове. Би трябвало да сме поне на няколкостотин метра надморска височина. Да не говорим, че е много по-горещо, отколкото би трябвало да е по това време на деня.

— И това не е всичко — съгласи се Лили. Гласът й бе станал още по-дрезгав от жегата. — Преди поне час трябваше да има отклонение, според инструкциите на Мини. Само че нямаше… — И тогава забелязах къде се пада слънцето.

— Защо онзи тип ни искаше пропуск за колата? — попитах и гласът ми започна истерично да се надига. — Той не спомена ли Танзеруфт — Жадната пустиня? Мили боже… Въпреки че всички табели бяха на арабски, а аз не познавах добре картите на Сахара, през ума ми мина ужасна мисъл.

— Какво има? — извика Лили и ме погледна нервно.

— Бариерата не беше Айн Сала — усетих се аз. — Май сме завили не където трябва. Навлизаме на юг в солената пустиня! Отправили сме се към Мали!

Лили наби спирачки по средата на пътя. Лицето й вече бе започнало да се бели от слънцето. Тя се сгърчи от отчаяние. Отпусна чело напред на волана, а аз сложих ръка на рамото й. И двете знаехме, че съм права. Господи, какво да правим?

Когато се шегувахме, че зад бариерата няма нищо, май се бяхме оказали прави. Какво ли не бях чувала за Жадната пустиня. На земята не съществуваше по-негостоприемно място. Дори прословутата Арабска пустош^[3] можеше да се прекоси с камила, ала това тук бе краят на света — пустиня, в която никакъв живот не можеше да просъществува. В сравнение с нея платата, които бяхме пропуснали, приличаха на изгубения рай. Казваха, че тук, след като човек се спусне под морското равнище, температурата се покачва толкова много, че можело да се опържи яйце на пясъка, а водата веднага се превръщала в пара.

— Струва ми се, че трябва да се върнем — обърнах се към Лили, която все още седеше, обронила глава. — Премести се, ще карам аз. Ще включим климатика — изглеждаш зле.

— Така моторът ще загрее още повече — отвърна тя с пресипнал глас и вдигна глава. — Нямам представа как съм пропуснала пътя. Ти карай, но ако се върнем, сме напълно прецакани.

Беше права, но нямахме друга възможност. Погледнах я и забелязах, че устните й са се напукали от жегата. Слязох от колата и отворих багажника. Вътре имаше две одеяла. Метнах едното върху главата и раменете си, а с другото завих Лили. Измъкнах Кариока изпод седалката. Езикът му беше провиснал навън и бе почти сух. Вдигнах му главата и излях малко вода в гърлото на животното. След това отворих предния капак.

Долях и бензин, и вода. Не исках да отчайвам Лили още повече, но грешката, допусната снощи, бе съдбоносна. Като видях как резервоарът глътна първата туба вода, май нямаше да стигнем далече с тази кола, дори да не поемехме в обратна посока. А щом нямаше да се връщаме, значи трябваше да продължим.

— Нали зад нас имаше някакъв камион? — обадих се аз, настаних се зад волана и подкарах. — Ако продължим, дори да спрем, той ще трябва да се появи отнякъде. Нямаше никакви отклонения през последните триста километра.

— Както кажеш — отвърна немощно тя, след това се ухили и устните й се напукаха още повече. — Да можеше Хари да ни види.

— Най-сетне сме приятелки… както той се надяваше — усмихнах се аз, макар да не ми беше до това.

— Да — съгласи се тя. — Какъв скапан начин да умреш.

— Още не сме заумирали — отвърнах. Вдигнах поглед към облещилото се слънце и се зачудих колко ще издържим…

* * *

Значи така изглеждали хиляди километри пясък, казах си аз, докато поддържах скоростта на големия корниш на около шейсет, за да не заври водата на двигателя. Все едно че се намирахме сред огромен червен океан. Защо не е жълто или белезникаво, или мръсносиво както в другите пустини? Раздробените скали проблясваха като кристали под палещите лъчи на слънцето, бяха по-тъмни от пясъчник и по-тъмни от капела. Вслушвах се в шума на мотора и съскането на водата, наблюдавах как стрелката на термостата се вдига, докато пустинята чакаше тихо, разстлала се докъдето стигаше погледът тъмночервена вечност.

Налагаше се да спирам колата, за да изстива, ала стрелката на външния термометър също се покачваше и минаваше петдесет, температура, която трудно можех да си представя, че съществува извън фурна. Последния път, когато вдигнах капака, видях, че боята се е напукала и започва да се бели. Обувките ми бяха подгизнали от пот, ала щом се наведох, за да ги сваля, се оказа, че това не е пот. Кожата на подутите ми крака бе станала на мехури, които се бяха пукнали от горещината и протърканите места кървяха. Усетих как започва да ми се гади. Обух се отново, седнах в колата, без да кажа и дума, и подкарах.

Бях си свалила блузата много отдавна, за да увия с нея волана, тъй като и неговата кожа се бе напукала и се белеше. Имах чувството, че мозъкът ми ври; усетих задушлива горещина да изгаря дробовете ми. Ако успеехме да издържим до залез, щяхме да оцелеем. Може би някой щеше да дойде и да ни спаси. Дори огромният камион, който задминахме сутринта, ми се струваше просто измислица, мираж, създаден от нажежения ми мозък.

Беше два следобед — стрелката показваше почти шейсет градуса, — когато забелязах нещо. Първо реших, че халюцинирам, че виждам истински мираж. Стори ми се, че пясъкът се движи.

Въздухът не трепваше, така че нямаше начин пясъкът да се движи. Само че той наистина се движеше. Намалих малко, след това спрях. Лили спеше на задната седалка. Двамата с Кариока бяха покрити с одеялото.

Подуших въздуха и се ослушах. Усетих тежкия дъх на буря, натрапчивата тишина и ужасяващия вакуум, който предшества най-ужасната от всички бури: торнадото… урагана. Нещо прииждаше. Въпросът бе какво.

Скочих, смъкнах одеялото от главата си, метнах го на нажежения преден капак, за да се кача и да видя по-добре. Изправих се с усилие и се взрях към хоризонта. В небето нямаше нищо, но доколкото виждах, пясъците се движеха — пълзяха също като живо същество. Потръпнах въпреки изгарящата жега.

Скочих на седалката и се наведох, за да събудя Лили. Тя се надигна и се олюля, лицето й бе станало на мехури от слънцето, преди да се завие.

— Бензинът ли свърши? — попита уплашено тя. Гласът й стържеше, а устните и езикът й бяха подути.

— Колата все още е добре — казах й аз. — Само че нещо се приближава. Не мога да разбера какво е.

Кариока бе изпълзял изпод одеялото и скимтеше жално към движещия се наблизо пясък. Лили го погледна, след това вдигна уплашените си очи към мен.

— Буря ли е това? — попита тя. Кимнах.

— Май да. Едва ли по тези места можем да се надяваме на дъжд. Сигурно е пясъчна буря. Ще стане много зле.

Нямах желание да натяквам, че благодарение на нея не можехме да разчитаме на никакво убежище. Не че щеше да помогне, ако бях започнала да я укорявам. На тези места, където пътищата остават заровени под девет метра пясък, какво оставаше за нас? Нямаше да имаме шанс дори проклетата кола да беше с покрив, нямаше да се спасим дори да пропълзим под нея.

— Според мен да се опитаме да й избягаме — предложих, сякаш имах представа за какво говорех.

— От коя посока идва? — попита Лили. Свих рамене.

— Нито мога да я видя, нито да я подуша, нито да я усетя. Не ме питай, просто знам, че идва. — Знаеше го и Кариока, защото полудя от страх. Не бе възможно и двамата да грешим.

Отново запалих мотора и натиснах газта до дупка. Колкото повече напредвахме, толкова по-силен страх ме обхващаше. Също като Икабод Крейн^[4], който се опитваше да избяга от ужасния безглав призрак на Слийпи Холоу, аз бягах пред бурята и нито виждах, нито чувах. Въздухът ставаше все по-тежък и триеше лицето ми като огнено одеяло. Лили и Кариока се бяха прехвърлили на седалката до мен и се взираха напред през песъчинките, полепнали по предния прозорец, докато колата фучеше през червената мараня. И тогава чух звука.

Отначало реших, че ми се е сторило, че ушите ми са започнали да бучат заради пясъка, който непрекъснато се носеше наоколо и се триеше в колата. Боята по предния капак се бе олющила — пясъкът я бе разял чак до метала. Само че звукът се усилваше, ставаше все по-ясен и се превръщаше в нещо като бръмчене на насекомо. Въпреки че бях ужасена, не намалих. Лили също чу звука и се обърна към мен, ала аз нямах намерение да спирам, за да разбера какво става. Страхувах се, че вече знаех.

Звукът заглуши всичко около нас. Пясъкът покрай пътя се вдигаше на облаци и навяваше върху асфалта. Макар да ми се струваше невъзможно, стана още по-шумно и имах чувството, че оглушавам. В следващия момент дръпнах крака си от педала, а Лили впи кървавочервените си нокти в таблото. Звукът се понесе над главите ни и аз замалко да изляза от пътя, преди да натисна спирачките.

— Самолет! — разкрещя се Лили. Крещях и аз. Прегърнахме се, а от очите ни рукнаха сълзи. Самолетът бе минал точно над главите ни и щеше да кацне на стотина метра на писта в пустинята!

* * *

— Госпожици — обърна се служителят на писта „Дебнан“ към нас, — имате страшен късмет, че ме откривате тук. Този полет е само веднъж на ден по поръчка на „Еър Алжир“. Когато няма запланувани частни полети, този пункт остава закрит. До следващата бензиностанция има поне още сто километра, а вие нямаше да успеете.

Той ни сипа бензин и вода от помпите до пистата. Огромният транспортен самолет, който прогърмя над колата, стоеше неподвижно на асфалта, а нажеженият въздух трептеше пред перките. Лили стискаше Кариока в ръце и оглеждаше якия ни спасител, сякаш пред нея се бе изправил архангел Гавраил. А и той бе единственият човек наоколо. Пилотът на самолета бе полегнал да поспи в близката метална барака, без да се смущава от горещината. Около пистата се носеше прах; вятърът ставаше все по-силен. Гърлото ме болеше от сухота и облекчение, че сме спасени. В този момент реших, че вярвам в Господ.

— Защо тази писта е построена точно тук? Наоколо няма нищо — поинтересува се Лили. Веднага преведох въпросите й.

— За доставка на поща — обясни той. — Карат се провизии за работниците, които се занимават с добива на природен газ на запад. По пътя спират в Хогар, след това се връщат в Алжир. — Лили не разбра.

— Хогар — обясних аз — са вулканични планини на юг. Струва ми се, че са близо до Тасили.

— Питай го кога ще вдигне тази каруца — нареди Лили и се отправи към бараката заедно с Кариока, който подтичваше след нея на пръсти заради нажежения асфалт.

— Скоро — отвърна човекът на френски. Посочи пустинята. — Трябва да се вдигнем, преди пясъчният дявол да е придошъл. Няма да се бавим много.

Значи бях права — идваше пясъчна буря.

— Къде отиваш? — провикнах се след Лили.

— Да проверя колко ще струва да ми прекарат колата — отвърна през рамо тя.

* * *

Беше четири следобед, когато свалиха колата по рампата в Таманрассет. Финиковите палми се полюшваха на лекия бриз, а синьо-черните планини се извисяваха в небето над нас.

— Направо е невероятно какво постигат парите — обърнах се към Лили, след като тя плати на развеселения пилот и секачи отново в колата.

— Не го забравяй — отвърна тя и даде газ през металните порти. — Дори ми даде скапаната си карта! Ако бяхме в пустинята, щях да му платя хилядарка, без да се замисля. Най-накрая знаем къде се намираме и повече няма да се губим.

Чудех се кое изглежда по-зле: Лили или корнишът. Светлата й кожа бе станала на парцали от слънцето, а синята боя на предния капак бе олющена до метала заради пясъка и слънцето. Затова пък двигателят мъркаше като котка. Невероятно.

— Ето тук отиваме. — Лили посочи място на разтворената на таблото карта. — Сметни километрите и ми каже какво ни чака. Така ще преценя кой е най-бързият път.

Имаше един-единствен път — седемстотин и двайсет километра, — при това все в планините. На разклона за Джанет спряхме в една пивница, за да похапнем за пръв път от двайсет и четири часа. Умирах от глад и излапах две чинии пилешка супа със зеленчуци, придружена с франзела. Каничка вино и огромна порция риба с картофи заситиха глада ми. Купих кана добре подсладено кафе за из път.

— Струва ми се, че трябваше да прочетем дневника, преди да тръгнем — казах на Лили, когато поехме отново по двулентовия път към Джанет. — Тази монахиня Мирей е била навсякъде в пустинята и е наясно с всичко. Ти знаеше ли, че гърците са нарекли тези планини Атлас много преди другите на север да ги кръстят по същия начин? А хората, които са живели тук, според историка Херодот били наречени атланти. Минаваме през изгубената Атлантида!

— Аз мислех, че е потънала в океана — каза Лили. — А не споменава ли къде е скрила фигурите?

— Не. Сигурно е знаела къде са, но е тръгнала да търси тайната им — формулата, скрита в тях.

Шофирахме целия следобед и цялата вечер. В полунощ пристигнахме в Джанет и батериите на фенерчето бяха почти изтощени, защото не спрях да чета. Сега вече знаехме къде точно отиваме и защо.

— Господи! — възкликна Лили, когато оставих дневника. Отби колата встрани от пътя и изключи двигателя. Седяхме, загледани в обсипаното със звезди небе, а лунните лъчи се лееха като мляко над високото плато Тасили от лявата ни страна. — Не мога да повярвам в цялата тази работа! Тя е прекосила пустинята на камила, преживяла е пясъчна буря, изкачила се е по тези плата пеша, родила е насред планината, и то в краката на Бялата царица. Що за жена е била?

— И ние не бяхме от най-мирните и послушните — засмях се аз. — Защо не подремнем, преди да съмне.

— Виж, пълнолуние. В багажника има още батерии за фенерчето. Дай да продължим, докато можем. След всичкото това кафе не мога да мигна. Ще извадим и одеялата за всеки случай. Продължаваме, и без това наоколо не се мярка никой.

Петнайсетина километра след Джанет стигнахме до кръстовище, където дълъг непавиран път се отправяше към каньоните. Имаше надпис Тамрит със стрелка, а под стрелката бяха нарисувани пет стъпки на камили и втори надпис Piste Chamelier. Път за камили. Независимо от предупреждението поехме напред.

Далече ли е мястото? — попитах. — Нали си запомнила пътя?

— Има базов лагер. Според мен става въпрос за Тамрит, селото с шатрите. След това туристите тръгват пеша, за да видят праисторическите рисунки — на около двайсет километра.

— Четиричасов преход — уточних аз. — Само че няма да стане с тези обувки. — Не сме готови за несгодите на неравни пътища, казах си нещастно. А и е прекалено късно да търсим къде е най-близкият „Сакс Пето Авеню“.

Спряхме на разклона за Тамрит, оставихме колата край пътя зад някакви храсти. Лили извади нови батерии и грабна одеялата. Аз върнах Кариока в чантата и поехме по пътеката. На всеки петдесетина метра имаше табели с усукани арабски букви и превод на френски под тях.

— Тук е по-лесно, отколкото на магистралата — прошепна Лили. Въпреки че единственият звук наоколо бе песента на щурците и сухият пукот на чакъла при всяка наша крачка, двете стъпвахме на пръсти и шушукахме, сякаш се канехме да ограбим някоя банка. Че то беше почти същото.

Небето бе бистро, а луната толкова ярка, че фенерчето не ни бе необходимо, за да четем надписите. Пътеката изви и се насочихме на юг. Вървяхме през тесния каньон покрай клокочещ поток, когато забелязах струпани на едно място табели, насочени в различни посоки: Сефар, Уанрет, Ин Итинен…

— Ами сега? — попитах аз и пуснах Кариока да потича. Той веднага се стрелна към близкото дърво и го маркира.

— Това е! — заподскача Лили. — Намерихме ги! — Сочеше дърветата, които Кариока душеше. Скупчени огромни кипариси се издигаха толкова високо, сякаш щяха да пробият нощното небе. — Първо гигантските дървета — каза тя, — след това трябва да има езера.

И наистина, на около петстотин метра видяхме езерцата. Неподвижните им повърхности отразяваха кръглата лъскава луна. Кариока се стрелна към най-близкото, за да пие. Тихите плясъци на езика му превърнаха повърхността в безброй светли вълни.

— Те ни показват пътя — каза Лили. — Сега продължаваме по каньона покрай нещо, наречено Каменната гора… — Движехме се край потока, когато видях нова табела, насочена нагоре към тясното дефиле: La Forêt de Pierre.

— Насам. — Стиснах Лили за ръката и поехме нагоре по хълма. Под краката ни непрекъснато се ронеха камъни и пръст. Лили непрестанно ахкаше заради камъчетата, които влизаха в чехлите й. При всеки шум Кариока хукваше уплашен нанякъде, докато накрая не го грабнах и не го отнесох на ръце до върха.

Пътят бе дълъг и много стръмен и ни отне цял половин час, за да се изкачим. На височината горе каньонът се разширяваше и се превръщаше във високо равно плато — долина на върха на планината. Навсякъде наоколо се виждаха каменни шипове, които се издигаха като дългия извит скелет на динозавър, протегнал се в долината.

— Каменната гора! — прошепна Лили. — Точно където трябваше да бъде. — Тя дишаше тежко, аз също бях задъхана от изкачването по хлъзгавия чакъл и въпреки това всичко ми се струваше прекалено лесно.

Май избързах с радостта.

Минахме през Каменната гора, заблестяла с неповторими цветове на лунната светлина. В далечния край на платото се виждаха още табели, които сочеха в различни посоки.

— Сега накъде? — попитах Лили.

— Трябва да търсим знака — довери тайнствено тя.

— Ето ти надписи — поне пет са. — Посочих малките стрелки с надписи по тях.

— Не ти говоря за табели — поправи ме Лили. — Знакът трябва да ни отведе при фигурите.

— А как изглежда?

— Не съм сигурна — отвърна тя и се огледа. — Веднага след Каменната гора е.

— Май не си сигурна — опитах се да я притисна аз и едва потиснах желанието си да я удуша. Денят и без това беше безкраен и мъчителен. — Нали каза, че всичко било запечатано в ума ти като шахматни ходове? Нали нямало проблем? Мислех си, че ще успееш да си представиш всяко кътче и всяка скача.

— Естествено, че ще успея! — сопна се гневно Лили. — Нали те доведох дотук? Защо не млъкнеш и не ме оставиш да разреша проблема?

— Значи признаваш, че се загуби — настоях аз.

— Не съм се загубила — извика Лили и гласът й отекна сред монолитните камъни наоколо. — Търся нещо… нещо конкретно. Един знак. Тя каза, че ще има знак, който да означава нещо, веднага щом излезем от гората.

— Какво ще означава? — попитах бавно аз. Лили ме погледна глупаво. Забелязах обелената кожа на носа й. — Знакът на дъга ли ще прилича? На светкавица? Може да е нещо написано на стената…

Не откъсвахме очи една от друга. И двете се сетихме едновременно. Тя запали фенерчето, обърна го към скалата пред нас в края на дългото плато… и го видяхме.

Огромна рисунка на цялата стена. Дива антилопа препускаше през долината. Цветовете изглеждаха живи дори на тази светлина. В средата на камъка се виждаше двуколка, която летеше след нея, управлявана от преследвачката — жена, цялата в бяло.

Останахме загледани в рисунката дълго и проследявахме с лъча великолепните форми. Стената бе висока и широка, извита навътре също като част от счупен лък. В средата на препускането през древните долини бе небесната колесница, представена като полумесец, теглена от тройка буйни коне, хълбоците им искряха в червено, бяло и черно. Чернокож мъж с глава на ибис бе коленичил отпред и държеше юздите здраво, докато конете се бяха устремили към тундрата. Зад тях се вееха две ленти, преплетени от порива на вятъра, за да образуват осмица. В центъра, извисила се над фигурите на мъжа и животните, също като огромно бяло отмъщение, се виждаше богинята. Бе застанала неподвижна, с гръб към нас, въпреки че около нея цареше смут, косата й се развяваше на вятъра, тялото й бе застинало. Ръцете й бяха вдигнати така, сякаш очакваше да замахне към нещо. Дългото вдигнато копие не бе насочено към антилопата, която бягаше панически, а сочеше към звездното небе. Тялото й бе изобразено във формата на стилизирана осмица, сякаш съставена от триъгълници.

— Това е — въздъхна Лили и погледна рисунката. — Нали знаеш какво означава тази форма? Говоря за двойните триъгълници, подобни на пясъчен часовник. — Тя проследи стената с лъча на фенерчето, за да очертае символа.

— Откакто видях плата у Мини, се опитвам да се сетя на какво ми прилича — продължи тя. — Най-накрая се сетих. На двуостра брадва, наричана лабрис, оформена като осмица. Използвана е на остров Крит от древните миноанци.

— Това пък какво общо има с идването ни тук?

— Видях я в една книга за шаха, която ми показа Мордекай. Най-старият открит шах е от двореца на цар Минос на Крит — където е бил построен и известният лабиринт, наречен на името на свещената брадва. Шахът е от двехилядната година преди новата ера. Бил направен от злато, сребро и скъпоценни камъни, като „Шаха Монглан“. В центъра бил гравиран лабрис.

— Както на плата на Мини — обадих се аз. Лили кимна и плъзна развълнувана лъча на фенерчето по изображението. — А пък аз си мислех, че шахът не е бил измислен докъм шестстотната или седемстотната година преди новата ера — добавих. — Всички казват, че идвал от Персия или Индия. Как е възможно миноанският шах да е толкова древен?

— Мордекай е писал много за историята на шаха — отвърна Лили и обърна светлината към жената в бяло, изправена на осветената от лунните лъчи карета, копието й вдигнато към небесата. — Според него шахът от остров Крит е създаден от архитекта на лабиринта — скулптора Дедал…

Ето че нещата започваха да си идват на мястото. Грабнах фенерчето от ръцете й и го прокарах по скалата.

— Лунната богиня — прошепнах. — Ритуалът на лабиринта… „Има един прелестен остров, наречен Крит, издигнал се е на средата на виненочервеното море, красив богат остров, прегърнат от водите…“ — Този остров, спомних си аз, също както и останалите в Средиземно море, е бил населен от финикийци. И там, както и във финикийската култура, лабиринтът е бил обграден от вода — която се подчинява на луната. Огледах рисунките по стената.

— Защо брадвата е гравирана на дъската? — попитах Лили, макар че знаех какво ще ми отговори. — Каква е връзката според Мордекай? — Знаех отговора и въпреки това думите й ме потресоха.

— Тъкмо това е — отвърна тя. — Целта е да бъде убит царят.

* * *

Свещената брадва е била използвана за убийството на царя. Ритуалът се е запазил още от незапомнени времена. Играта на шах не е била нищо повече от възстановка. Как не съм го разбрала по-рано?

Камил ми бе подхвърлил да прочета Корана. А Шариф, още с пристигането ми в Алжир, бе споменал колко важен е рожденият ми ден според ислямския календар, който, както повечето древни календари, бе лунен, или по-точно се основаваше на циклите на луната. Въпреки това аз не се бях сетила каква е връзката.

Ритуалът бе същият за всички цивилизации, чието съществуване зависеше от морето — следователно и от богинята на луната, която управляваше приливите, отливите и от която зависеше пълноводието на реките. Същата тази богиня изискваше кървави приношения. За нея избираха отредения за цар, ала владичеството му бе определено от строг ритуал. Той властваше в продължение на една „Велика година“, или осем години — времето, необходимо за лунния и слънчевия календар да завършат цялостен цикъл, като сто лунни месеца бяха равносилни на осем соларни години. В края на определеното време царят бе принасян в жертва, за да умилостиви богинята, а новият цар избиран с изгряването на новата луна.

Този ритуал на смъртта и прераждането винаги се честваше през пролетта, когато слънцето бе между зодиакалните съзвездия Овен и Телец, поне според съвременното им положение, точно на четвърти април. Това бе денят, в който убиваха царя!

Тук бе и ритуалът на тройната богиня Кар, на чието име древните са нарекли Карчемиш^[5] и Каркасон^[6], Картаген и Хартум^[7] и в долмените^[8] на Карнак^[9], и в пещерите на Карлсбад на сегашния чешки курорт Карлови Вари, и Карелиа, през Карпатите, името й е съхранено чак до днес.

Думите, които произлизат от името й, нахлуха в ума ми, докато държах фенерчето и оглеждах монолитната й фигура, извисила се между мен и скалната стена. Защо не бях чувала тези имена никога преди? Тя все още присъстваше в думи като „кармин“, „кардинал“ и „кардинален“, да не забравя и „карма“, а също и в безкрайно многото понятия, свързани с прераждането, преображенията и забвението. Тя бе в думи от човешкото тяло като кардия^[10], тя бе в трепета на съдбата, навита като вълната на каракул, като спиралната форма, която бе в основата на Вселената. Нейната сила бе отприщила мощта на „Шаха Монглан“.

Обърнах се към Лили. Фенерчето трепереше в ръката ми и двете се прегърнахме, за да почувстваме топлината си, докато студената лунна светлина ни обливаше като леден душ.

— Знам, че копието сочи нагоре — заяви с немощен глас тя и вдигна ръка към рисунката на стената. — Но не е насочено към луната, защото луната не е знакът, който търсим. Става дума за нещо, върху което пада лунната светлина, и то е горе, на скалата. — Стори ми се уплашена. Мен също ме беше страх да се катеря по скалите посред нощ. Сигурно нагоре имаше поне сто и двайсет метра.

— Може би — отвърнах. — В моя бизнес има една поговорка: „Не е нужно да имаш ум, а преум.“ Вече ни е ясно какво се иска от нас — знаем, че фигурите са някъде наоколо. Имаше и още нещо, а ти разбра за какво става въпрос.

— Така ли? — Тя ме погледна с огромните си сиви очи. — И какво е то?

— Погледни жената на стената — подсказах й аз. — Поела е с лунна карета през море от антилопи. Дори не ги забелязва — отвърнала е поглед от нас и е насочила копието си към небето. Само че тя самата не гледа към небето…

— А право в планината! — извика Лили. — Вътре в скалите са! — Въодушевлението й се стопи, когато се огледа наоколо.

— А ние какво да правим, да взривим скалите ли? Май съм забравила да взема нитроглицерин^[11].

— Я се стегни — обърнах се към нея аз. — Намираме се в Каменната гора. Как според теб тези дантелени спирални камъни са заприличали на дървета? Пясъкът не въздейства по този начин на камъка, колкото и силен да е вятърът, който го разнася. Пясъкът изглажда, полира. Единственото, което придава подобна форма, е водата. Цялото това плато е било създадено или от подземни реки, или от океани. Нищо друго не може да извая тези форми. Водата прорязва дупки в скалите… Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Лабиринт! — извика Лили. — Опитваш се да ми кажеш, че вътре в скалата има лабиринт! Ето защо отстрани са изобразили лунната богиня като лабрис. Това е послание, също като табелите по пътя. Въпреки това копието сочи нагоре. Водата трябва да е придошла и да е нахлула отгоре.

— Може и така да е — съгласих се с неохота. — Погледни скалната стена. Виж как е изрязана. Вдлъбва се навътре, издълбана е като паничка. Това е точно начинът, по който се образуват всички морски пещери. Виждала си ги по бреговете на Кармел и Капри. Според мен входът е долу. Поне дай да проверим, преди да си счупим главите, като тръгнем да се катерим по тези скали.

Лили взе фенерчето и започнахме да опипваме скалите. Имаше няколко пукнатини, ала нито една не бе достатъчно широка, за да се вмъкнем. Тъкмо започвах да си мисля, че идеята ми не струва, когато забелязах, че гладката скала се спуска рязко. Добре че първо пъхнах ръце в дупката. Не напипах нищо, ръцете ми просто увиснаха във въздуха.

— Май открих каквото трябва — провикнах се към Лили и се опитах да се спусна в тъмната дупка. Тя последва гласа ми с лъча на фенерчето. След като и тя се спусна, взех фенера и осветих скалите. Пукнатината продължаваше да се вие спираловидно още по-надълбоко.

Сякаш две скали се бяха преплели като спиралната черупка на наутилус, а ние следвахме всяка тяхна извивка. Стана толкова тъмно, че немощният лъч на фенерчето едва успяваше да ни покаже пътя на крачка пред нас.

Неочаквано чух силен шум и трепнах силно. В следващия миг разбрах, че Кариока се обажда от чантата. Лаят му бе отекнал като рев на лъв.

— Тази пещера е много по-дълбока, отколкото изглежда — казах на Лили и напипах Кариока, за да го пусна навън. — Ехото се понесе до безкрая.

— Не го пускай… може да има паяци. Или змии.

— Ако си мислиш, че ще го оставя да се изпикае в чантата ми, много се лъжеш — възразих аз. — А като стана въпрос за змии, по-добре него да ухапят, отколкото мен. — Лили ме погледна вбесена. Оставих Кариока на земята и той на секундата си свърши работата. Погледнах я с извити вежди, след това се заозъртах.

Обиколихме бавно пещерата; не беше повече от десет метра. Не намерихме никакъв знак къде да търсим. След малко Лили остави одеялата и се настани върху тях.

— Трябва да са някъде тук — заяви тя. — Стана супер, че открихме мястото, въпреки че не прилича точно на лабиринт. — Неочаквано и рязко се изправи. — Къде е Кариока? — попита.

Огледах се, ала той бе изчезнал.

— Господи! — опитах се да запазя спокойствие. — Има само един път навън… по който дойдохме. Повикай го! — Лили го повика. След дълго и много мъчително чакане чухме пискливия му лай. Идваше откъм входа.

— Ще го доведа — предложих аз. Само че Лили скочи веднага.

— В никакъв случай — отсече тя. — Да не би да си мислиш, че ще ти позволя да ме оставиш сама в тъмното? — Тръгна плътно след мен, което обяснява защо паднахме в дупката заедно. Май доста време ни бе необходимо, докато тупнем на дъното.

В самия край на спиралния вход на пещерата, скрит от скалата, имаше скален наклон, който се спускаше девет метра навътре в платото. Когато измъкнах натъртеното си тяло изпод Лили, насочих фенерчето нагоре. Светлината проблесна по кристализираните стени и покрив на най-голямата пещера, която някога бях виждала. Седяхме и оглеждахме калейдоскопа от цветове, докато Кариока подскачаше доволно около нас, невредим след падането.

— Браво, момче! — извиках аз и го погалих по главата. — От време на време има полза и от теб, космат малък глупчо! — Изправих се и изтупах дрехите си, докато Лили събираше одеялата и всичко останало, изпаднало от чантата ми. Оглеждахме зяпнали огромната пещера. Накъдето и да насочвахме лъча на фенерчето, то сякаш попадаше в безкрайността.

— Май загазихме. — Гласът на Лили долетя от тъмнината зад мен. — Струва ми се, че рампата, по която се спуснахме, е прекалено стръмна, за да излезем, освен ако някой не докара кран. Струва ми се, че няма измъкване от тази пещера, освен ако не оставим пътечка от трохи след себе си.

Беше права и за двете, но аз упорито не се предавах.

— Сядай и мисли — наредих уморено. — Опитай се да си спомниш нещо, а аз ще се постарая да намеря начин как да излезем. — И в този момент чух звук — едва доловим шепот, също като сухи листа, които се носят по празна улица.

Опитах се да открия източника с фенерчето, ала Кариока неочаквано започна да подскача и да джавка истерично към тавана на пещерата и тогава нахлу оглушителен писък, също като воя на хиляди харпии.

— Одеялата! — изкрещях на Лили над шума. — Дай проклетите одеяла! — Грабнах Кариока от земята, стиснах го подмишница и се хвърлих към Лили, сграбчих одеялата от ръцете й тъкмо в мига, в който тя изпищя. Метнах ги върху главата й и опитах да покрия и себе си. Клекнах при нея в мига, в който прилепите нападнаха.

Бяха хиляди, ако можех да съдя по звука. Двете с Лили се бяхме свили на пода, а те се стрелнаха към одеялата като миниатюрни пилоти камикадзе — туп, туп, туп. Чувах писъците на Лили, понесли се над плющенето на крилете им. Тя нямаше да успее да овладее истерията си, а Кариока се гърчеше като обезумял в ръцете ми. Май искаше да излезе и да се опита да победи сам цялата популация от прилепи в Сахара. Острият му лай и писъците на Лили отекваха във високите стени.

— Мразя прилепи! — крещеше истерично Лили, стиснала ръката ми, докато аз тичах през пещерата, като надничах изпод одеялото, за да огледам какво има наоколо. — Мразя ги! Много ги мразя!

— Май и те не те обичат особено — креснах аз над шума. Знаех, че прилепите не нараняват, освен ако не се оплетат в косата ти или не са болни от бяс.

Тичахме приклекнали към един от проходите на огромната пещера, когато Кариока успя да се отскубне, тупна на земята и хукна. Наоколо все още бе почерняло от прилепи.

— Господи! — изпищях аз. — Кариока, върни се! — Дръпнах едното одеяло над главата си, пуснах Лили и хукнах след него, като отчаяно размахвах лъча на фенерчето с напразната надежда да объркам прилепите.

— Не ме оставяй! — чух вика на Лили. Тя топуркаше след мен по каменистия под. Аз тичах все по-бързо и по-бързо, ала Кариока зави зад някакъв ъгъл и изчезна от погледа ми.

Прилепите вече ги нямаше. Пред нас се простираше дълга пещера, също като коридор, и нямаше дори шум от крилете на дребните изчадия. Обърнах се към Лили. Тя се бе свила разтреперана зад мен, увила одеялото на главата си.

— Той е мъртъв — захленчи тя, докато се оглеждаше с надеждата да види Кариока. — Ти го изпусна и те са го убили. Какво да правим? — Гласът й пресекваше от страх. — Хари все повтаря, че ти винаги знаеш какво да правиш.

— Пет пари не давам какво казва Хари! — сопнах й се аз. Усещах как паниката започва да ме надвива. Опитах се да я прогоня с дълбоки вдишвания. Нямаше смисъл да се оставя да полудея. Хъкълбери Фин беше успял да се измъкне от такава пещера, нали? Дали не беше Том Сойър? Разсмях се.

— Защо се смееш? — попита уплашената Лили. — Какво ще правим сега?

— Първо загаси фенерчето — казах и се пресегнах да го изключа. — Така няма да ни свършат батериите на това забутано… — В същия момент го видях.

В далечния край на коридора, където бяхме застанали, се виждаше бледо сияние. Беше едва забележимо, ала в чернотата, която ни бе обгърнала, ми се стори като маяк, заблестял над зимното море.

— Какво е това? — прошепна Лили. Надеждата ни за спасение, помислих си аз, стиснах я за ръката и я потеглих напред. Възможно ли бе тази пещера да има втори вход?

Не съм сигурна колко време вървяхме. В тъмното човек губи представа и за времето, и за мястото. Въпреки това последвахме бледото сияние, без да пускаме фенерчето, и дълго се придвижвахме през притихналата пещера. Блясъкът ставаше все по-светъл и ярък с всяка крачка. Най-сетне се добрахме до огромна зала — бе поне петнайсет метра висока, а стените бяха украсени с невероятни блестящи фигури. От дупка в тавана се процеждаше великолепна лунна светлина. Лили се разплака.

— Никога не съм предполагала, че ще бъда толкова щастлива, когато видя небето — хлипаше тя.

Бях напълно съгласна с нея. Облекчението ме заля също като силен наркотик. Тъкмо се чудех как ще изкачим петнайсетте метра до тавана, чух сумтене, което не можех да сбъркам. Включих фенерчето. В един ъгъл се бе спрял Кариока и ровеше земята, сякаш бе надушил заровен кокал.

Лили понечи да се спусне към него, ала аз я стиснах за ръката. Какво правеше той? И двете го наблюдавахме смълчани.

Кучето продължаваше да рови сред чакъла и песъчливата почва на някакъв насип. Имаше нещо странно в това място. Загасих фенерчето, за да остане само лунната светлина. И тогава чак разбрах какво ме притесняваше на малкия насип. То искреше — имаше нещо под пясъка и камъните. Над него, гравиран на стената, се виждаше гигантски кадуцей с фигура осем, която сякаш се носеше на лунните лъчи.

Двете с Лили веднага се отпуснахме на колене и започнахме да ровим камъните и пясъка до Кариока. След няколко минути попаднахме на първата фигура. Извадих я и я задържах в ръце — съвършено изваян кон, изправен на задните си крака. Беше много по-тежък, отколкото изглеждаше. Запалих отново фенерчето и го подадох на Лили, за да можем и двете да го огледаме по-внимателно. Всички детайли бяха невероятно изпипани. Всяка резка и извивка бе гравирана в метала, който ми се стори много чиста проба сребро. От разширените ноздри до изваяните копита, това бе творение на велик майстор. Седлото на коня бе изписано нишка по нишка, дори очите бяха от шлифовани неразрязани скъпоценни камъни, които блестяха на лъча на фенерчето.

— Невероятно — прошепнах към Лили. Единствено драскащите нокти на Кариока нарушаваха мълчанието. — Хайде да извадим и останалите.

Продължихме да ровим, докато се покажат всичките. Осем фигури от „Шаха Монглан“ блестяха на лунната светлина — сребърен кон и четири малки пешки. Бяха в странни на пръв поглед тоги, с нагръдници отпред, и носеха копия с извити върхове. Имаше и една златна камила с огромно, подобно на кула седло.

Последните две фигури бяха най-забележителни. Едната представляваше мъж, седнал на гърба на слон с вирнат хобот. Беше златна и много приличаше на фигурата от слонова кост, която Луелин ми показа преди месеци, само че тук пешаците в основата ги нямаше. Тази сякаш бе правена по жив модел и не приличаше на стилизираните лица по шахматните фигури. Човекът имаше едро благородно лице с римски нос, ала с разширени ноздри, както негроидните медни и бронзови глави, открити в Ифе в Нигерия. Дългата му коса се стелеше по гърба, някои от кичурите бяха сплетени и украсени с малки скъпоценни камъни. Държах в ръцете си царя.

Последната фигура бе голяма почти колкото царя. Бе седнала под балдахин, завесите отметнати настрани, в поза лотос и гледаше навън. От очите с форма на бадем лъхаше надменност, дори жестокост. Казвам „нея“, въпреки че имаше брада, защото личаха женски гърди.

— Царицата — прошепна Лили. — В Египет и Персия тя е носела брада, за да се подчертае умението й да властва. Едно време тази фигура е имала по-малко тежест, отколкото в съвременната игра. По-късно силата й се е увеличила.

Спогледахме се на бледата лунна светлина над блестящите фигури от „Шаха Монглан“ и се усмихнахме.

— Успяхме — въздъхна Лили. — Сега единствената ни задача е да измислим как да се измъкнем от това място.

Прокарах лъча на фенерчето по стените. Щеше да е трудно, но не и невъзможно.

— Ще се захващаме за скалите — предложих аз. — Ако разрежем одеялата на ленти, ще успеем да направим въже. Щом се изкача, ще го спусна. Ще го завържеш за чантата ми и така ще изтеглим Кариока и фигурите.

— Гениално — озъби се тя. — Ами аз?

— Няма да мога да те изтегля — отвърнах аз. — Ще трябва сама да се качиш.

Свалих си обувките, а Лили се зае да нареже одеялата с ножичката ми за нокти. Когато свършихме с дебелите вълнени одеяла, небето бе започнало да просветлява.

Стените бяха достатъчно груби, за да имаме опора на краката, а нагорещеше да става по-светло. Отне ми почти половин час, за да се изкача. Когато се показах задъхана на дневна светлина, се оказах на върха на скалата, откъдето бяхме влезли снощи. Лили завърза чантата и първо изтеглих Кариока, а след това и фигурите. Беше неин ред. Опипах изранените си стъпала, защото раните по местата, където се бяха вдигнали мехури, отново се бяха отворили.

— Страх ме е — провикна се тя. — Ами ако си счупя крак?

— Ще трябва да те застрелям — отвърнах. — Хайде, качвай се… и не поглеждай надолу.

Лили тръгна по стръмната скала, като опипваше с пръсти за издатини. По средата на наклона застина намясто.

— Хайде — подканих я. — Не се стягай точно сега. — Тя стоеше неподвижна, притиснала се към скалата като ужасен паяк. Нито говореше, нито помръдваше. Започна да ме обхваща паника.

— Слушай — заговорих отново аз, — защо не си представиш партия шах? Попаднала си в ситуация, от която няма как да се измъкнеш. Въпреки това знаеш, че трябва да измислиш начин, в противен случай ще изгубиш играта! Не знам как се казва, когато фигурите няма накъде да мръднат… В момента си в точно такова положение, освен ако не напипаш място, което да ти послужи за опора на крака.

Забелязах, че ръката й трепва. Отпусна се и се подхлъзна. След това бавно започна да се изкачва. Въздъхнах облекчено, ала мълчах, за да не я разсейвам, докато продължаваше нагоре. След цяла вечност ръката й се появи на платото. Стиснах въжето, завързах я през кръста и я изтеглих.

Лили се отпусна задъхана до мен. Остана със затворени очи. Дълго не проговори. Най-сетне отвори очи, погледна към изгрева, след това и към мен.

— Нарича се цугцванг^[12] — промълви тя. — Господи, успяхме! Мъките ни съвсем не бяха свършили.

Обухме се и тръгнахме обратно през Каменната гора. Отне ни само два часа, за да слезем по хълма към мястото, където бяхме оставили колата.

И двете бяхме прегърбени от изтощение. Тъкмо й обяснявах колко обичам пържени яйца за закуска — невъзможен деликатес на подобно място, — когато тя ме дръпна за ръката.

— Не мога да повярвам — изхлипа и посочи към пътя, където бяхме скрили колата зад едни храсти. И от двете й страни бяха паркирани полицейски коли. Третата познах незабавно. Щом видях главорезите на Шариф да оглеждат внимателно корниша, разбрах, че съм права.

— Как са ни открили? — попита тя. — Че ние сме на стотици километри от мястото, където ги оставихме.

— Според теб колко сини корниша има в Алжир? — изтъкнах очевидното аз. — И колко са пътищата към Тасили, по които можехме да тръгнем?

Останахме цяла минута загледани към храстите.

— Нали не успя да похарчиш всичките пари на Хари? — обърнах се към нея аз. Тя сведе поглед и поклати глава.

— Тогава предлагам да се довлечем пеша до Тамрит, онова село с палатките, покрай което минахме. Може да успеем да си купим по едно магаре, за да се върнем до Джанет.

— Да не би да искаш да си оставя колата на тези мошеници? — изсъска тя.

— Трябваше да те оставя да висиш на скалата — озъбих й се. — Да видиш тогава какво е цугцванг.