Катрин Невил
Осем (18)

Топът

Алиса: — Значи тук разиграват огромна шахматна партия! В целия този свят… Ех, че хубаво! О, как искам и аз да мога да участвам! Ако ще и Пешка да съм — но да участвам! Макар че най би ми харесало да съм Царица, естествено!

Червената царица: — Това съвсем лесно ще го уредим. Ако искаш, можеш да станеш Пешка на Бялата царица. Лили е още много мъничка за игра. Започваш от Втори квадрат — същия, на който се намираш сега. Стигнеш ли до Осми, ставаш Царица!

Алиса в Огледалния свят^[1]

Луис Карол

В ПОНЕДЕЛНИК СУТРИНТА, след завръщането ни от Кабил, сякаш адът се отвори. Започна още предишната вечер, когато Камил ме остави пред хотела и на раздяла пусна бомбата. Оказа се, че в скоро време щеше да има конференция на ОПЕК и той възнамеряваше да представи „данните“, до които бе достигнал благодарение на компютърния ми модел — модел, който все още не бе готов. Терез ми бе събрала повече от трийсет ролки със записи с данни за добива на петрол във всяка отделна страна в барели и по месеци. Трябваше да ги обработя и да изготвя тенденциите на развитие на производство, на потребление и дистрибуция. После да подготвя програма, която да анализира данните — и всичко това се очакваше от мен преди началото на конференцията.

От друга страна, когато става дума за ОПЕК, никой не знае какво точно означава „скоро“. И датите, и местата на всяка конференция бяха строго секретни чак до последната минута — на първо място, за да се осуетят плановете на терористите, и, на второ, за да не се окаже, че някой от министрите от ОПЕК е възпрепятстван. Предпазливостта идваше и от факта, че в последните месеци някои от министрите бяха, както се казва, пречукани. Което означаваше, че моделът ми е особено важен за Камил при предстоящата среща. Давах си сметка, че на всяка цена трябва да си свърша работата.

На всичкото отгоре, когато пристигнах в изчислителния център на „Сонтрах“, разположен на един от хълмовете на Алжир, ме чакаше плик, лепнат на таблото за съобщения до работното ми място. Министерството на жилищното настаняване ме уверяваше, че най-сетне ми бяха намерили истински апартамент. Можех да се преместя още тази вечер. Всъщност бях длъжна да се преместя още тази вечер, иначе рискувах да го изгубя. Свободните жилища в Алжир са много малко, а аз чаках вече два месеца. Трябваше да се върна бързо в хотела, да си събера багажа и веднага да хукна към новия апартамент. Покрай всичко, което ми предстоеше, как можех да тръгна да търся Мохфи Мохтар в Казба?

Официалното работно време в Алжир бе от седем сутринта до седем вечерта, но учрежденията се затваряха и за следобедна почивка. Реших да използвам тези три часа, за да започна издирването си.

Както във всички арабски градове, Казба е най-старият квартал, сградите са били укрепени допълнително за по-добра защита. Казба в Алжир приличаше на лабиринт, съставен от тесни калдъръмени улици и стари каменни къщи, пръснати безсистемно по стръмните хълмове. Въпреки че покриваше едва две хиляди и петстотин квадратни метра, тук имаше поне дванайсет джамии, гробници, турски бани и множество каменни стълби, които се разклоняваха като артерии под най-различни ъгли. Почти двайсет процента от жителите на едномилионен Алжир живееха в този малък квартал: на всяка крачка се виждаха забулени фигури, които влизаха и излизаха безшумно от сенчестите входове. Човек можеше да се изгуби в Казба и от него нямаше да остане следа. Най-доброто място за жена, нарекла се „Тайната избраница“.

За съжаление, наистина нямаше по-добро място да се изгубиш. Макар да бе едва на двайсет минути пеша от офиса ми на Пале дьо ла Казба, през следващия час се лутах като плъх, пуснат в лабиринт. По която и крива улица да поемех, все се озовавах на Гробището на принцесата. Въртях се в кръг. Когото и да попитах за местните хареми, всички ме наблюдаваха с празни погледи — несъмнено бяха под влиянието на наркотици, — редяха обиди или ми оглеждаха задника. А чуеха ли името Мохфи Мохтар, хората избухваха в смях.

В края на „сиестата“, изтощена и отчаяна, се отправих съм централната поща, за да видя Терез. Едва ли тази, която търсех, фигурираше в указателя — в Казба не видях телефонни линии, — но Терез познаваше всички в Алжир. Всички, с изключение на онези, които търсех.

— Как е възможно някой да има такова смешно име? — попита ме тя и остави пулта да звъни, докато ми предлагаше бонбони. — Мило момиче, много се радвам, че дойде днес! Имам телеграма за теб… — Тя порови из купчината хартии и документи. — Тези араби — измърмори, — за тях всичко е б’ад гедуа — „и утре е ден“! Ако ти ги бях изпратила в „ар-Риад“, щеше да извадиш късмет, ако ги получиш следващия месец. Най-сетне откри телекса и ми го подаде със замах. След това зашепна: — От абатството е, но подозирам, че е закодирано!

Точно така, беше от сестра Мария Магдалина от манастира „Свети Ладислаус“ в Ню Йорк. Доста време й беше отнело на благочестивата сестра да ми отговори. Погледнах телекса, отчаяна, че Ним е толкова прозрачен:

МОЛЯ ЗА ПОМОЩ С КРЪСТОСЛОВИЦАТА НА Н. Й. ТАЙМС СТОП ВСИЧКО РЕШЕНО ОСВЕН ОНОВА КОЕТО СЛЕДВА СТОП СЪВЕТ ОТ ХАМЛЕТ КЪМ ПРИЯТЕЛКАТА МУ СТОП ЛОВЦИ НА МОРСКИ ЖИВОТНИ СТОП КЪСИ НАПРЕЧНИ ДЪРВЕТА ЗА КАТЕРЕНЕ СТОП КАКВО ПРАВЯТ ХОРАТА ОТ ЕЛИТА КОГАТО СА ГЛАДНИ СТОП СРЕДНОВЕКОВЕН ГЕРМАНСКИ ПЕВЕЦ СТОП СЪСТОЯНИЕ НА ПРЕТОВАРЕН РЕАКТОР СТОП ТВОРБА ОТ ЧАЙКОВСКИ СТОП БУКВИТЕ СА 5–6–5–5–4–8–8

В ОЧАКВАНЕ НА ОТГОВОР

СЕСТРА МАРИЯ МАГДАЛИНА ОТ МАНАСТИРА СВ ЛАДИСЛАУС НЮ ЙОРК

Просто прекрасно — кръстословица. Ненавиждах кръстословиците и Ним го знаеше. Беше ми я изпратил само за да ме дразни. Точно това ми трябваше, още една безумна задача от краля на дреболиите.

Благодарих на Терез за помощта и я оставих сред множеството пипала на пулта. Вероятно коефициентът ми на интелигентност се бе покачил през последните няколко месеца, защото можех да отговоря на някои от въпросите още в пощата. Например съветът, който Хамлет бе дал на Офелия, бе: „Върви в манастир.“ Когато са гладни, хората от елита се срещат, за да обядват някъде. Трябваше да разбия съобщението, да проверя думите, но поне бях сигурна, че е измислил нещо достойно за ограничените ми умствени възможности.

Същата вечер, когато се прибрах в хотела в осем, ме очакваше нова изненада. Пред самия вход бе паркиран бебешкосиният ролс корниш на Лили, заобиколен от опулени портиери, сервитьори и пикола, които галеха хромираните повърхности и докосваха меката кожена тапицерия. Минах покрай тях, правейки се, че не виждам онова, което бе пред очите ми. Бях изпратила на Мордекай поне десет телеграми през последните два месеца, в които го молех да не изпраща Лили в Алжир. Само че тази кола не се бе озовала тук сама.

Приближих рецепцията, за да си взема ключа и да съобщя, че се изнасям, но там ме чакаше нов удар. Облегнат на мраморния плот, потънал в разговор с рецепциониста, стоеше привлекателният, но доста зловещ Шариф — шефът на тайната полиция. Забеляза ме, преди да успея да се измъкна.

— Госпожице Велис! — извика той и ми отправи великолепната си усмивка. — Пристигате тъкмо навреме, за да ми помогнете в едно малко разследване. Предполагам, на влизане сте забелязали колата на ваш съгражданин.

— Странно… според мен е британска — отвърнах небрежно, докато рецепционистът ми подаваше ключа.

— Обаче номерата са от Ню Йорк! — повдигна вежди Шариф.

— Ню Йорк е голям град… — Понечих да се отдалеча към стаята си, ала Шариф не беше приключил.

— При преминаването през митницата днес следобед някой я е регистрирал на ваше име и на този адрес. Имате ли някакво обяснение?

По дяволите! Ще убия Лили, само да ми падне. Сигурно вече е подкупила рецепциониста и се е настанила в стаята ми.

— Супер — отвърнах аз. — Анонимен подарък от съгражданин нюйоркчанин. И без това ми трябваше кола. Почти е невъзможно да вземеш под наем. — Запътих се към градината, но Шариф припна след мен.

— В момента Интерпол проверява регистрационните номера — продължаваше той, без да спира да подтичва. — Не мога да допусна, че собственикът е платил митото в брой — сто процента от стойността на автомобила, — за да го достави на непознат човек. Появи се наето лице, на когото било платено да я докара тук. А освен вас други американци в този хотел няма.

— Мен повече не ме бройте — отвърнах, излязох навън и минах по хрущящия чакъл в градината. — След половин час се изнасям и се местя в Сиди-Фредж, както сигурно вашите гавази вече са ви уведомили. — Гавази означаваше шпиони или информатори на тайната полиция. Шариф не пропусна казаното от мен. Присви очи, стисна ме за ръката и ме принуди да спра. Погледнах презрително пръстите му над лакътя ми и внимателно издърпах ръка.

— Моите агенти — уточни той, като човек който държи нещата да бъдат наричани с истинските им имена — вече провериха дали не ви очаква някой посетител, както и списъците на пристигащите пътници. Чакаме сведенията от всички пристанища. Както ви е известно, имаме обща граница с още седем различни държави, а не бива да забравяме и крайбрежието. Ще бъде много по-просто, ако ни кажете чий е автомобилът.

— Защо е целият този шум? — попитах и отново тръгнах. — След като митото е платено и документите са наред, защо ми е да гледам зъбите на харизания кон? А за вас какво значение има чия е била колата? Няма забрана за внос на коли в страна, която дори не произвежда автомобили, нали?

Този път той нямаше какво да отговори. А и как да отрече, че гавазите му ме следят на всяка крачка и докладват всеки път, когато кихна. В интерес на истината се опитвах да го затрудня максимално, за да имам време да открия Лили. Цялата тази работа ми се струваше много странна. След като тя не бе в стаята ми и очевидно не се бе регистрирала в хотела, къде ли се криеше? В същия момент отговорът на въпроса ми се появи от плът и кръв.

В далечния край на басейна се издигаше декоративно тухлено минаре, което разделяше градината от плажа. Долових подозрително познат звук — драскане от лапки на малко куче по дървена врата, придружено с ръмжене. Звук, който нямаше начин да забравя.

В угасващата дневна светлина забелязах как вратата се отвори едва й злобната малка космата топка се спусна напред. Заобиколи басейна с пълна скорост и се устреми към нас. Дори да бе светло, пак щеше да е трудно да се определи към кой животински вид спада Кариока. Забелязах Шариф да се взира недоумяващо в зверчето, което подскочи към глезена му и заби остри ситни зъбки в копринения му чорап. Човекът извика от ужас, заподскача на здравия си крак в отчаян опит да изтърси кучето от себе си. Наведох се веднага, грабнах дребосъка и го притиснах към гърдите си. Той се загърчи и трескаво облиза брадичката ми.

— Какво, за бога, е това чудо? — извика Шариф и погледна злобно гърчещото се ангорско чудовище.

— Това е собственикът на автомобила — уточних с въздишка и разбрах, че краят на малкия ми етюд е близо. — Не искате ли да се запознаете с другата му половинка?

Шариф ме последва, куцукайки. Преди това подръпна маншета на панталоните, за да провери раната на крака си.

— Това същество е ужасно злобно — оплака се той, когато стигнахме минарето. — Подобни животни често нападат хората.

— Не бих казала, че е злобно… просто е строг критик — обясних аз.

Минахме през открехнатата врата и се качихме по притъмнялата стълба на минарето към втория етаж. Помещението бе просторно, с места за сядане пред прозорците и много възглавници, пръснати навсякъде. Лили се бе настанила сред тях като паша̀ и вдигнала високо краката си с топчета памук между пръстите, внимателно лакираше ноктите им в аленочервено. Беше облечена в миниатюрна рокля на розови пудели. Погледна ме студено, къдравата й руса коса се спускаше над очите. Кариока излая, за да го пусна. Стиснах го, за да мълчи.

— Крайно време беше — започна възмутено тя. — Нямаш представа какви проблеми имах, докато дойда! — Погледна застаналия зад мен Шариф.

— Проблем ли си имала? — попитах я. — Позволи ми да ти представя моя спътник — Шариф, шеф на тайната полиция.

Лили въздъхна дълбоко.

— Колко пъти да ти казвам — отбеляза тя, — че не ни трябва никаква полиция. Можем да се справим и сами…

— Той не е от полицията — прекъснах я аз. — Казах ти, че е от тайната полиция.

— Това пък какво трябва да означава… или е полицай, или не е. По дяволите, размазах си лака! — възкликна Лили и се затюхка. Пуснах Кариока в скута й и тя отново ме погледна побесняла.

— Да разбирам ли, че познавате тази жена? — обърна се към мен Шариф. Стоеше отстрани и очевидно се чувстваше неловко. — Бихте ли ми показали документите си? Никъде няма сведение кога сте влезли в страната, освен това регистрирате скъпа кола на чуждо име и притежавате куче, което смущава обществения ред.

— Я ходи пийни нещо за успокоение — нареди Лили, остави Кариока на пода и се изправи пред него. — Платих майка си и баща си, за да вкарам собствената си кола в тази страна, а вие откъде знаете, че съм влязла незаконно? Дори нямате представа коя съм! — Тя пристъпваше на пети, за да не размаже лака. Измъкна документите си от скъпа кожена чанта и ги размаха под носа на Шариф. Той ги дръпна от ръката й и Кариока излая.

— Спрях в пикливата ви страна на път за Тунис — уведоми го тя. — По една случайност съм известен шахматист и ще участвам в известен турнир.

— До септември в Тунис няма шахматни турнири — отвърна Шариф, докато разлистваше паспорта й. Погледна я подозрително. — Името ви е Рад… да не би случайно да сте роднина…

— Да — сопна се тя. Спомних си, че Шариф е луд по шаха. Със сигурност бе чувал за Мордекай, може дори да бе чел книгата му.

— Визата ви не е подпечатана при влизането в страната — изтъкна той. — Ще задържа документите, докато не разнищя тази работа. Госпожице, напуснете това помещение.

Изчаках вратата да се затвори.

— Хубаво е, че успя бързо да се сприятелиш — обърнах се към Лили, която отново се бе настанила до прозореца. — Какво ще правиш сега? Той ти взе паспорта.

— Имам още един — заяви самодоволно тя и извади топчетата памук. — Родена съм в Лондон, а майка ми е англичанка. Нали знаеш, че британските поданици имат право на двойно гражданство? — Не знаех, но имах по-важни въпроси за уточняване.

— Защо си регистрирала проклетата кола на мое име? И как влезе в страната, след като не си минавала през имиграционните власти?

— В Палма наех самолет — каза тя. — Свалиха ме близо до брега. Трябваше ми името на тукашен жител, за да регистрирам колата, защото я изпратих предварително. Мордекай ме предупреди да не се набивам на очи.

— Това със сигурност успя да го постигнеш — отвърнах кисело аз. — Съмнявам се някой да не знае, че си в страната, начело с имиграционните на всеки граничен пункт, плюс тайната полиция, а сигурно и президентът! Какво ще правиш тук или Мордекай не е мислил по този въпрос?

— Поръча ми да дойда, за да те спася… освен това ме информира, че този месец Соларин ще играе в Тунис. Проклет лъжец! Умирам от глад. Можеш ли да ми намериш хамбургер или нещо нормално за ядене?

— Тук няма обслужване по стаите… Нямам дори телефон. — Ще направя каквото мога — казах й аз. — Само че се изнасям от хотела. Имам нов апартамент в Сиди-Фредж, на около половин час път пеша по брега. Ще взема колата, за да си прекарам багажа, и за около час ще спретна някаква вечеря. Ти можеш да се измъкнеш, когато се стъмни, и да минеш по плажа. Разходката ще ти се отрази добре.

Лили се съгласи с неудоволствие и аз тръгнах да си събера багажа. Ключовете на ролса бяха в джоба ми. Сигурна бях, че Камил ще се справи с това незаконно влизане в страната. Тя може и да ми създаваше главоболия, но пък най-неочаквано имах кола на разположение. Да не говорим, че от Мордекай до мен не бе стигнало никакво съобщение — нито за играта, нито за гледачката. Трябваше да се заема с Лили и да разбера какво бе научила от него, след като заминах.

* * *

Министерският апартамент в Сиди-Фредж се оказа чудесен — две стаи с високи тавани и мраморни подове, напълно обзаведен, разполагах дори със спално бельо и тераса с изглед към пристанището и Средиземно море. Платих на мъжете в ресторанта наблизо, за да донесат храна и вино, и се настаних навън, за да поглеждам към брега за Лили. Междувременно се опитах да разгадая кръстословицата на Ним. Съобщението бе следното:

(5) СЪВЕТ ОТ ХАМЛЕТ КЪМ ПРИЯТЕЛКАТА МУ

(6) ЛОВЦИ НА МОРСКИ ЖИВОТНИ

(6) КЪСИ НАПРЕЧНИ ДЪРВЕТА ЗА КАТЕРЕНЕ

(5) КАКВО ПРАВЯТ ХОРАТА ОТ ЕЛИТА, КОГАТО СА ГЛАДНИ

(4) СРЕДНОВЕКОВЕН ГЕРМАНСКИ ПЕВЕЦ

(8) СЪСТОЯНИЕ НА ПРЕТОВАРЕН РЕАКТОР

(8) ТВОРБА ОТ ЧАЙКОВСКИ

Нямах намерение да посвещавам на това толкова време, колкото бях прекарала над салфетката с предсказанието на гледачката, но поне имах предимството, че съм завършила музикално училище. Германските трубадури бяха само два вида: майстерзингери и минизингери. Освен това знаех всички творби, написани от Чайковски — не бяха много тези с осем букви. Първият ми опит гласеше: „върви, рибари, стълби, среща, мини, критично, «Жана д’Арк»“. Така вече бе по-добре. Броят на буквите отговаряше на изискването. Състоянието на претоварен реактор можеше да бъде единствено „критично“ — дума с осем букви. Получаваше се следното съобщение: „Върви на Рибарските стълби; среща с Мини; критично!“ Така и не успях да разбера как се вмества „Жана д’Арк“. В Алжир имаше място, наречено Escalier de la Pêcherie — Рибарските стълби. Бързо отворих тефтерчето с адресите и видях, че приятелката на Ним Мини Ренселаас, съпруга на холандския консул, на която трябваше да позвъня, ако имах нужда от помощ, живее на същия адрес — „Рибарски стълби“ №1. Доколкото ми бе известно, нямах нужда от помощ, но очевидно за него бе особено важно да се срещна с нея. Опитах се да си спомня „Жана д’Арк“ на Чайковски, но единственият ми спомен бе как гори на кладата. Дано Ним не намекваше, че и мен ме чака подобна съдба.

Знаех къде се намират Рибарските стълби — безкрайни каменни стъпала, свързващи булевард „Анатол Франс“ и улицата, наречена „Баб ал-уед“, или „Речната порта“. Джамията на рибарите бе на върха, близо до входа за Казбата — но там пък нямаше сграда, която дори да наподобява холандско консулство. Напротив, посолствата бяха далеч от този квартал. Затова се върнах вътре, грабнах телефона и позвъних на Терез, която бе дежурна чак до девет.

— Разбира се, че познавам мадам Ренселаас! — гракна тя с дрезгавия си глас. Деляха ни само петдесет километра, бяхме на сушата, ала гласът й сякаш долиташе от дъното на морето. — Всички в Алжир я познават — очарователна дама. Носеше ми холандски шоколадови бонбони от онези с цвете в средата. Знаеш ли, че беше съпруга на холандския консул?

— Как така „беше“? — викнах аз.

— Говоря ти за времето преди революцията, моето момиче. Съпругът й почина преди десет, може би дори преди петнайсет години. Въпреки това тя е все още тук, поне така казват. Няма телефон, иначе щях да го знам.

— Как мога да се свържа с нея? — продължих да викам, защото по линията се чу бълбукане. Дори нямаше нужда някой да подслушва разговора, сигурно ме чуваха и на пристанището. — Разполагам само с адреса, „Рибарски стълби“ номер едно. Но там около джамията няма много къщи.

— Не — изкрещя в отговор Терез. — Там няма номер едно. Сигурна ли си, че си записала адреса правилно?

— Ще ти го прочета — казах аз. — Тук пише „Уахид, Escalier de la Pêcherie“.

— Уахид! — разсмя се Терез. — Това наистина означава номер едно — само че не е адрес, а човек. Става въпрос за туристическия гид близо до Казба. Нали знаеш сергията за цветя до джамията? Попитай за него продавача, дай му петдесет динара и ще те разведе. Името му е Уахид — също като numero uno. — Разбра ли сега?

Терез затвори, преди да успея да я попитам откъде един гид може да знае как да намеря Мини. По всички личеше, че нещата в Алжир са по-различни.

Тъкмо си правех сметката утре по обяд да отскоча там, когато чух кучешки нокти да потропват по мраморния под в коридора. Последва бързо почукване на вратата и Лили се втурна вътре. И двете с Кариока се отправиха към кухнята, откъдето се носеше ароматът на топла вечеря: печено агнешко, задушени стриди и кускус.

— Не мога да не ям — провикна се Лили през рамо. Връхлетя в кухнята и започна да вдига капаците на съдовете. В следващия миг пръстите й вече бяха вътре. — Нямаме нужда от чинии — каза тя и подхвърли няколко парченца на Кариока, който веднага ги глътна.

Въздъхнах. Винаги, когато гледах как Лили се тъпче, загубвах апетит.

— Всъщност защо Мордекай те изпрати? Писах му да не те пуска да идваш.

Лили се обърна и ме погледна с огромните си сиви очи. Между пръстите й капеше от агнешкото с кускус.

— Би трябвало да си на върха на щастието — заяви тя. — Разгадах загадката, докато те нямаше.

— Казвай де — настоях аз, без да се впечатля. Отворих бутилка превъзходно алжирско червено вино и налях в две чаши, докато тя говореше:

— Мордекай се опитваше да издири някакви редки и много ценни шахматни фигури от името на някакъв музей. Луелин разбрал и започнал да му мъти водата. Мордекай подозира, че Луелин е подкупил Сол да открие повече информация за тях. Когато Сол заплашил да съобщи за двойната му игра, Луелин изпаднал в паника и наел някой да го пречука! — Беше много доволна от обяснението си.

— Мордекай или не знае, или нарочно те е подвел — уточних аз. — Луелин няма нищо общо със смъртта на Сол. Соларин го е убил. Лично ми го каза. Той е тук, в Алжир.

Лили тъкмо вдигаше стрида към устата си, но я изпусна в тенджерата с кускус. Посегна към чашата с вино и отпи огромна глътка.

— Я пак — помоли тя.

Разказах й. Разказах й всичко, както бях успяла да го сглобя, без да крия абсолютно нищо. Как Луелин ме бе помолил да потърся фигурите, как гледачката беше скрила съобщение в предсказанието, как Мордекай ми бе писал и бе признал, че познава гледачката, как Соларин се беше появил в Алжир и ми бе разказал, че Сол е убил Фиск и се опитал да ликвидира и него. Всичко това се бе случило заради фигурите. Казах й, че вече съм разбрала за формулата, точно както тя подозираше. Формулата бе скрита в шаха, към който всички се стремяха. Накрая й описах посещението при търговеца на килими, приятел на Луелин, и какво ми бе казал той за тайнствената Мохфи Мохтар от квартал Казба.

Когато приключих, Лили ме гледаше с отворена уста. Не бе докоснала и залък, докато ме слушаше.

— Защо не си ми разказала досега? — попита тя. Кариока лежеше по гръб, вирнал лапи във въздуха, и се правеше на болен. Вдигнах го и го сложих на мивката, а сетне сипах вода в шепа, за да пийне.

— И на мен по-голямата част не ми беше ясна, преди да пристигна тук — обясних й аз. — Единствената причина, поради която ти разказвам всичко сега, е, защото можеш да ми помогнеш за неща, с които едва ли ще се справя сама. По всичко личи, че се разиграва партия шах и други хора местят фигурите. Нямам никаква представа от тази игра, но пък ти си експерт. Трябва да разбера, ако искам да открия фигурите.

— Не говориш сериозно — рече Лили. — Не е възможно да става дума за истинска игра на шах. Искаш да кажеш, че хората изпълняват ролята на шахматни фигури ли? Значи, когато убият някого — то е, все едно вземат фигура от дъската. — Тя се приближи до мивката, изми ръце и напръска Кариока с вода. Пъхна го под мишницата си, въпреки че все още беше мокър, и влезе в хола, а аз я последвах с бутилката вино и чашите. Тя май забрави, че има вечеря.

— Знаеш ли — разсъждаваше Лили, докато обикаляше стаята, — ако успеем да разберем кои са играчите в ролята на фигури, тогава можем и да намерим обяснение за цялата тази работа. Която и дъска да погледна, щом видя разположението на фигурите, веднага ще възстановя направените до този момент ходове. Например, ако приемем, че Сол и Фиск са били пешки…

— Също както ние с теб — съгласих се аз. Очите на Лили горяха като на хрътка, хванала следата на лисица. Рядко я бях виждала толкова развълнувана.

— Възможно е Луелин и Мордекай също да имат роля…

— Ами Хърманолд? — подсказах й бързо аз. — Той стреля по колата!

— Да не забравяме и Соларин — допълни Лили. — Той със сигурност е играч. Знаеш ли, ако върнем събитията назад и поразсъждаваме внимателно, ще успеем да разграничим отделните ходове на дъската и ще измислим нещо.

— Защо не останеш тук тази вечер — предложих. — Нищо чудно Шариф да изпрати хора да те арестуват, ако разбере, че си влязла в страната незаконно. Утре тайно ще те заведа в града. Клиентът ми Камил ще задейства връзките си и няма да позволи да влезеш в затвора. Междувременно ще поработим над загадката.

През по-голямата част от нощта пресъздавахме събитията, размествахме шахматни фигури по минишаха на Лили, като използвахме кибритена клечка на мястото на Бялата дама. Само че Лили започваше да се отчайва.

— Да имахме поне още някаква информация — оплака се тя, когато утринното небе заискри в цветовете на лавандула.

— Всъщност знам начин да се доберем до информация — признах аз. — Мой много добър приятел ще ми помогне със загадката, стига да успея да се свържа с него. Той е компютърен гений и е страшно добър на шах. В Алжир има високопоставена приятелка с връзки — съпругата на покойния холандски консул. Надявам се утре да се видя с нея. Можеш да дойдеш с мен, ако успеем да оправим въпроса с визата.

След като се разбрахме, легнахме да поспим. Нямах представа, че само няколко часа по-късно ще се случи нещо, което ще ме превърне от изпълнен с нежелание страничен наблюдател в активен участник в играта.

* * *

Ла Дарс бе кеят в северозападния край на алжирското пристанище, където нощуваха рибарските лодки — дълъг скалист провлак, който свързваше сушата с малкия остров, дал името на Алжир — Ал-Джазир.

Там бе и паркингът на министерството, ала колата на Камил не се виждаше, затова спрях огромния син корниш на неговото място и оставих бележка на таблото. Почувствах се неловко, че паркирам кола в този цвят сред строгите черни лимузини, но така бе по-добре, отколкото да я зарежа на улицата.

Двете с Лили минахме по крайбрежието, по булевард „Анатол Франс“, пресякохме авеню „Ернесто Че Гевара“ и стигнахме до стълбите, които водеха към джамията на рибарите. Лили бе изкачила едва една трета, когато седна на студените каменни стъпала, обляна в пот, въпреки че бе още рано сутринта.

— Ти се опитваш да ме убиеш — обвини ме задъхана тя. — Какво е това място? Улиците вървят право нагоре. Трябва да сринат целия град и да започнат да строят от нула.

— Според мен градът е очарователен — възразих и я задърпах за ръката. Провесил език, Кариока се бе проснал изтощен на стълбите. — Освен това близо до Казба няма къде да се паркира. Така че мърдай.

След много мрънкане и още повече почивки стигнахме върха, където извитата улица „Баб ал-уед“ отделяше Рибар ската джамия от Казба. От лявата ни страна бе Плас дьо Мартир — Площадът на мъчениците, просторен, пълен с насядали по пейките старци. В единия край видяхме сергията за цветя. Лили се строполи на първата празна пейка.

— Търся Уахид, туристическия гид — обърнах се към намръщения продавач на цветя. Той ме изгледа внимателно и размаха ръка. Дотича облечено като просяк мърляво момче, от чиито безцветни устни висеше цигара.

— Уахид, имаш клиенти — обърна се продавачът към детето.

Не можех да повярвам.

— Ти ли си гидът? — попитах. Мърлявото създание едва ли бе на повече от десет, но вече беше съсухрено и неугледно. Да не говорим, че бе пълно с въшки. Почеса се, близна пръсти, за да загаси цигарата и я пъхна зад ухото си.

— За Казба, най-малко петдесет динара — заяви той. — За сто ще обиколим целия град.

— Не искам обиколка — обясних аз и с два пръста стиснах ризата му, за да го дръпна настрани. — Търся госпожа Ренселаас — Мини Ренселаас, съпругата на покойния холандски консул. Един приятел ми каза…

— Знам коя е — прекъсна ме той и присви едното си око, за да ме огледа по-добре.

— Ще ти платя, за да ме заведеш, нали каза петдесет? — Бръкнах в чантата, за да извадя пари.

— Никой не може да се види с дамата, освен ако тя не разреши — заяви той. — Ти имаш ли покана, нещо такова?

Покана ли? Почувствах се като глупачка, но извадих телекса на Ним и му го показах с надеждата да стане чудо. Той го гледа дълго, въртя го ту на една, ту на друга страна. Най-сетне заяви:

— Не мога да чета. Какво пише?

Наложи се да обясня на противното дете, че ми е изпратено закодирано. Казах му какво е съобщението според мен: че трябва да отида на Рибарските стълби. Да се срещна с Мини, защото положението е критично.

— Това ли е всичко? — попита той, сякаш подобни разговори за него бяха ежедневие. — Нищо друго ли не се казва? Няма ли някоя тайна дума?

— „Жана д’Арк“. Пише „Жана д’Арк“.

— Това не е правилната дума — отсече той, извади отново цигарата и я запали.

Погледнах към просналата се на пейката Лили. Тя ме зяпаше, без да крие, че ме смята за напълно луда. Зачудих се за друга творба на Чайковски с осем букви, която можеше да ми свърши работа, но нищо не ми идваше в главата. Уахид продължаваше да се взира в листа.

— Разбирам цифрите — каза най-сетне той. — Това тук е телефонен номер.

Чак сега се сетих, че Ним е написал седем цифри. Развълнувах се.

— Това е нейният телефон! — заявих аз. — Можем да й се обадим и да я попитаме…

— Не — прекъсна ме тайнственият Уахид. — Не е нейният телефон. Моят е.

— Сериозно! — извиках.

И Лили, и продавачът на цветя ни наблюдаваха. Лили стана и се отправи към нас.

— Това не доказва…

— Някой знае, че мога да открия госпожата — каза ми той. — Само че няма да го направя, защото не знаеш правилната дума.

Дребно инатливо изчадие. Ругаех наум Ним, че е толкова лаконичен, след това се сетих. Чайковски имаше и друга опера с осем букви. Лили бе стигнала до нас, когато сграбчих Уахид за яката.

— „Дама пика“! — извиках аз. — „Дама пика“!

Уахид ми се усмихна и откри кривите си зъби.

— Точно така, госпожо — кимна той. — Черната царица. — Смачка цигарата и направи знак да го последваме, пресече „Баб ал-уед“ и пое из тесните улици.

* * *

Уахид ни преведе надолу по стълби към една част на Казба, за чието съществуване дори не подозирах. Лили пухтеше и пъшкаше зад нас, а аз най-сетне взех Кариока и го пъхнах в ръчната си чанта, за да престане да хленчи. След като около половин час се лутахме, стигнахме до задънена улица с висока тухлена стена, която скриваше светлината. Уахид изчака Лили да ни настигне, а аз усетих как студена тръпка преминава по гърба ми. Имах чувството, че съм била тук преди. След това осъзнах, че е същото място от съня ми в нощта, която прекарах у Ним. Бях ужасена. Спуснах се към Уахид и го сграбчих за рамото.

— Къде ни водиш? — извиках.

— Последвайте ме — нареди той и отвори тежка дървена порта, вградена в дебелата тухлена ограда. Погледнах Лилии свих рамене, после влязох. Тук имаше тъмна стълба, която сякаш отвеждаше в затвор.

— Ти сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — тръгнах след Уахид, който вече се бе скрил в сумрака.

— Ами ако сме отвлечени? — прошепна Лили зад мен, когато поехме по стълбите. Ръката й бе на рамото ми, а Кариока тихо скимтеше в чантата. — Чувала съм, че русите жени държат много висока цена в търговията с бели робини…

За нея сигурно ще да получат двойно, ако някой се интересува и от размера, помислих си.

— Млъкни и престани да досаждаш. — Въпреки резките думи бях уплашена. Знаех, че никога няма да успея сама да се измъкна от това място.

Уахид ни чакаше на първото стъпало и аз се блъснах в него в тъмното. Лили продължаваше да се държи за мен, когато чух Уахид да отключва вратата. Тя прещрака и се появи смътна светлина.

Той ме дръпна в широко тъмно мазе, където повече от десетина мъже се бяха настанили на възглавници на пода и хвърляха зарове. Неколцина вдигнаха към нас гуреливи очи, докато минавахме през задименото помещение. Никой не се опита да ни спре.

— Каква е тази гнусна смрад? — попита тихо Лили. — Мирише на разложен труп.

— Хашиш — прошепнах и погледнах към пълните с вода наргилета и мъжете, които подхвърляха заровете от слонова кост.

Господи, къде ни водеше Уахид? Последвахме го през помещението към врата от другата страна и минахме по наклонен тъмен коридор, който ни отведе в задната част на малък магазин, пълен с птици — птици от джунглата, разположени в закачени наоколо клетки.

Един-единствен прозорец, обрасъл с лозови филизи, едва пропускаше светлина. Стъклени капки от полилеи хвърляха златисти, зелени и сини отблясъци по стените и по забулените лица и коси на десетината жени в помещението. Също като мъжете в мазето жените не ни обърнаха никакво внимание, сякаш бяхме обичайна част от обстановката.

Уахид ме преведе пред плетеницата дървета и клетки към малка арка в далечния край на магазина, която отвеждаше към тясна алея. Тя бе обградена отвсякъде и единственият вход бе мястото, откъдето дойдохме ние. Високите стени, обрасли с мъх, заграждаха малък калдъръмен площад, а срещу нас се виждаше тежка врата.

Момчето пресече площадчето и дръпна въжето пред вратата. Чакахме дълго, преди нещо да се случи. Погледнах Лили, застанала отпуснато до мен. Беше притаила дъх, ала лицето й бе бледо като платно. Сигурно и моето бе същото. Чувството на неудобство се превръщаше в ужас.

На покритото с решетка прозорче на вратата се появи мъжко лице. Той погледна Уахид, без да каже и дума. След това изви очи към нас с Лили. Дори Кариока мълчеше. Уахид измърмори нещо, сякаш бяхме поне на десет метра от него, ала аз го чух.

— Мохфи Мухтар — прошепна той. — Доведох жената.

* * *

Влязохме през вратата и се озовахме в малка добре поддържана градина. Подът бе облицован в лъскави плочки. Нито една не бе еднаква с другата. Сред листака бълбукаше фонтан. От шарената сянка гукаха и подсвирваха птици. В края на двора се виждаха френски прозорци, пред които се спускаха лозови клони. Вътре мярнах марокански килими, китайски урни, кожени мебели и дърворезба.

Уахид се измъкна зад нас. Лили се врътна след него и се развика:

— Не позволявай на малката невестулка да се изниже… никога няма да намерим обратния път!

Само че той вече бе изчезнал. Мъжът, който ни отвори, също бе изчезнал нанякъде, така че ние двете останахме сами в двора, където въздухът бе хладен и ухаеше на трева. Почувствах се замаяна, докато фонтанът разплискваше водата и шумът отекваше.

Забелязах някаква фигура край френските прозорци. Тя мина покрай натежалия от цвят жасминов храст и цъфналата вистерия. Лили ме стисна за ръката. Останахме край фонтана, впили очи в сребърната фигура, докато непознатата пристъпваше в градината под зеленикавата светлина. Жената бе слаба и красива, а прозрачната й роба шумолеше на всяка крачка. Меките й коси потрепваха край наполовина забуленото лице също като криле на сребърни птици. Когато заговори, гласът й прозвуча сладък и тих като хладен поток, рукнал по гладки камъни.

— Аз съм Мини Ренселаас — каза тя и застана пред нас като фея.

Още преди да свали непрозрачното було, което скриваше лицето й, знаех коя е. Пред мен бе гледачката.