Алън Дийн Фостър
Изгубената Динотопия (2)

II

Уил Денисън изсвири пронизително. Огромният як крак увисна във въздуха, после тупна тежко на земята. Брактозавърът наведе врат и го изви настрана — издирваше кой изсвири.

Храстът почти прикриваше Уил и големият соропод едва не го подмина. Подобно на всички от неговия вид имаше отличен слух. Според библиотекаря Налаб се бил развил до такова съвършенство още през древността, за да може да долавя приближаването на хищниците мародери.

Брактозавърът леко пое въздух с ноздрите, разположени на върха на носа му — знак, че се извинява. Уил погали зеленикавата муцуна и се усмихна, за да покаже, че не е наранен. После бързо се извърна, защото главата насреща му потрепери и се тръсна. От кихането отлетяха половината листа на храста, до който стоеше Уил. Брактозавърът отново поднесе извиненията си.

Сороподите бяха сред най-възпитаните динозаври; дължеше се на огромните им размери. Понеже не успяваха да преодолеят вродената си тромавост, компенсираха, като в присъствието на доста по-дребните от тях се движеха изключително внимателно… което означаваше в присъствието на почти всички. Уил направо се смая, когато за първи път видя един да крачи по улица на Уотърфол сити. Беше впечатляващо да срещне тридесет тонен динозавър така близо.

— Няма страшно — обяви Уил на гиганта. Извиси глас и се обърна към ръководителката на другата група: — Гейна, готови ли сте?

Тя му махна ентусиазирано, подкрепена от одобрителните викове на половин дузина тийнейджъри. Уил се дръпна от храста, за да прегледа своята група.

— Готови ли са всички? Този път ще ги бием!

И тези шест младежи и девойки нададоха одобрителни викове.

Добър скачач не би се затруднил пред малкия горски поток, който разделяше двете групи, защото водата представляваше по-скоро символична бариера. Уил стъпи до ръба на потока, вдигна с две ръце дебелото пет сантиметра въже и го притисна към лявата си страна.

— Готови ли сме? — Весело проехтяха половин дузина млади гласове. Уил попита високо онези от другата страна на потока: — На три, Гейна, става ли? Едно, две… три!

Отборът на Уил мигом заби пети в земята и започна да дърпа… И почти толкова бързо откри, че другата група успява да ги потегли към потока.

Два динозавъра стискаха с уста краищата на въжето. Къс Крак — подрастващ мъжки брактозавър — подсилваше отбора на Уил, а Зъбатко, млад камарозавър, дърпаше за тима на Гейна. И на години, и на бой Зъбатко беше по-голям от Къс Крак, но състезанието бе равностойно, защото брактозаврите, чиито предни крака са по-къси от задните, са особено добри при играта „дърпане на въже“.

Докато го влачеха към водата, Уил се питаше дали е преценил правилно склона. Ако беше много по-стръмен от отсрещния, където се намираше Гейна и отборът й, неговият екип нямаше никакви шансове. После плъзгането му надолу спря — Къс Крак беше забил решително пети в пръстта. Децата, хванали въжето зад него, нададоха радостни възгласи, докато двата динозавъра пухтяха и сумтяха като локомотиви.

Под триумфиращия вик от отсрещния бряг Уил се плъзна във водата. Къс Крак се напрегна и успя да го издърпа назад. Не се безпокоеше, че се е намокрил. В такова горещо и влажно утро — нещо необичайно за Тритаун — беше доволен да се поразхлади.

Дойде в Тритаун не само да продължи образованието си, както баща му настояваше, но и да се отплати за помощта, която всички от Динотопия им оказаха. Откри колко му е приятно да работи с други. Като квалифициран, макар и стажант-пилот на скайбакс, му се въртеше идеята да стане инструктор по летене под ръководството на майстор Оолу. Това означаваше да натрупа известни практически умения в преподаването.

Както мъдрият Налаб му бе казал:

— Ако ще ставаш преподавател, винаги трябва да си и ученик. Живял съм над сто години и съм прочел хиляди книги, но всяко новопридобито знание само ми напомня колко невеж съм всъщност, защото неизменно ми загатва за непознати неща, за които нищо не знам.

Предложиха на Уил работа в един от младежките лагери на Тритаун и той прие с радост.

Изпитваше голямо удовлетворение да помага. Грижеше се за поверената му група, а всички участници в лагера — включително ръководителите и инструкторите — намираха за смайващи и малко деморализиращи разказите му за съвременния външен свят. Особено ги забавляваше представата за парите.

Цели шест години той и баща му живееха в новия си дом; постоянно научаваха нещо и преуспяваха. Сега Уил играеше на теглене на въже с дванадесет деца, не много по-малки от него, и с две същества, чиито размер и сила биха накарали дори Херкулес да се замисли, и за които се смяташе, че отдавна са изчезнали.

Дванадесетте деца участваха на шега в играта. Макар и напълно искрени, усилията им не подвеждаха никого — най-малкото тях. Сборът от теглото на всички представляваше частица от масата на един брактозавър и даже най-усърдните им старания не биха допринесли с нищо за изхода от състезанието. Което и не беше целта. Значение имаше самото участие, споделянето и общуването между човек и човек, между човек и динозавър.

От своя страна двата млади соропода се наслаждаваха на играта не по-малко от човешките си връстници. Единствената разлика бе, че теглото им се измерваше в тонове, вместо в килограми. Социално и интелектуално те не отстъпваха на дузината двуноги.

Наоколо не се забелязваше възрастен ръководител. От петнадесетгодишен младеж се очакваше да постъпва както подобава на вече пораснал човек. Свободата и играта се насърчаваха; безотговорността — не.

Независимо от по-стръмния склон, Къс Крак съумя да използва по-дългите си задни крака, за да отстъпи и да застанат на равна земя. А после — без да престава да се смее и да вика възторжено — отборът на Уил изтегли тима на Гейна в потока. Победеният екип погна Уил и поверената му група и всички вкупом започнаха да се плискат с вода. Същото направиха и двата соропода; с предните си крака и дългите си вратове те пръскаха вода във всички посоки. Зъбатко избълва от устата си обилна струя срещу Уил. Тя се оказа толкова силна, че почти повали Уил. По лицето на Зъбатко се изписа сконфузено изражение и съвсем развесели останалите.

Уил не се опасяваше от настинка. Целият Тритаун и заобикалящите го планини изглеждаха малко повехнали от необичайната горещина. Онези, които не работеха, лежаха в кошовете за спане, провиснали като плотове на двадесет и повече метра над земята. Там се опитваха да уловят някой случаен повей на вятъра. Горе в клоните на елите и секвоите беше несравнимо по-хладно, отколкото на земята.

Сега не духаха дори обичайните ветрове по склоновете на планините Бакбоун. От горещите Северни полета се надигаха непознато топли влажни бризове — затрудняваха спането и създаваха маса неудобства на обитателите. Положението обаче не изненадваше запознатите с официалните прогнози на наблюдателите на времето. В Динотопия наближаваше краят на поредния шестгодишен цикъл, а в такива моменти се случваха странни неща: над Дъждовния басейн се стелеха облаци; над Голямата пустиня се вихреха изолирани гръмотевични бури; преобладаващите ветрове духаха от запад на север. От климатична гледна точка всичко вървеше някак наопаки.

Обитателите на планините се справяха някак с временното връхлитане на тропически климат — подменяха например обичайните си дрехи с по-леки, по-подходящи за равнините или района на Блатото Хадро. Всеки знаеше, че това ще премине. Във всеки случай страдаха къде-къде по-малко от фермерите в Северните полета — на тях им се налагаше да сменят не само облеклото.

Повечето полски жители бяха определили за крайна цел Бент Рут, Корнукопия и други, разположени по-ниско градове. Така или иначе и в Тритаун пристигнаха евакуирани. Уил бе наблюдавал новопристигналите с интерес, а събитията му дадоха повод да понатрупа знания, без лично да се ангажира. За свой дом той смяташе Уотърфол сити, а градът, разположен далеч на юг, бе защитен от всякакви драстични промени или опасности.

Забеляза колко учестено дишат Къс Крак и Зъбатко. Затова с Гейна поведоха групата по-надолу по течението, към по-дълбоките води, та и двата млади динозавъра да поохладят не само краката си, но и телата. Младежите и девойките смениха леките си дрехи с бански и започнаха да се гмуркат в дълбоките вирове до самозабрава. Забавляваха се и с импровизирани игри на гоненица или криеница около краката или под коремите на гигантските си другари. А динозаврите с удоволствие позволяваха да използват опашките им като трамплини и хвърляха високо нагоре във въздуха бъдещите гмурци, преди да цопнат във водата.

По-надолу по течението стигнаха до водопад, висок поне три метра. Падащата вода бе издълбала голям вир в гранитната скала. Изгладени от водата сиви и бежови камъни опасваха импровизирания басейн и предлагаха удобни места, където да поседиш или полежиш, докато попиваш слънчевата топлина. Наоколо растяха ели, а по-ниски дървета се бяха вкопчили в голите каменни стени.

Къс Крак влезе във вира и доволно положи глава на върха на водопада, като от време на време я пъхаше под пенливата бяла каскада. Плувците във вира се катереха по гърба му и стигаха чак до върха на водопада. Насърчавани от децата долу, по-големите куражлии се гмуркаха във вира със смели скокове.

Други деца се скупчиха в далечния край на вира около Зъбатко. Динозавърът повдигаше с глава плувец след плувец, издигаше го във въздуха и с мощен тласък на дългия си врат ги запращаше във въздуха. Така катапултираният прелиташе с викове и писъци почти половината вир — понякога в доста странна поза — и цопваше шумно във водата.

Привлечени от шума, група хипакрозаври и коритозаври, тръгнали на разходка, спряха да побъбрят. Обикновено предпочитаха района около блатото Хадро далеч на югозапад, но — подобно на братовчедите си — се чувстваха добре във всички точки на Динотопия. Настаниха се в плиткия край на езерото, като забавляваха играещите си деца и сороподи със звучното си, гръмко пеене.

Вечерта започна да се спуска боязливо по хълмовете. Младежите разопаковаха багажа си. Първо се погрижиха за себе си, а после се заловиха да сглобяват четките с твърди косми и дълги дръжки и другите уреди, приличащи по-скоро на градински гребла, отколкото на хигиенни пособия.

Започнаха да търкат и жулят двата соропода, а те се търкаляха блажено в плитчините, оставили се на грижите на младите си приятели. Децата не гледаха на почистването като на работа в отговор на благодарност. То представляваше израз на взаимни добри чувства и уважение.

Що се отнася до сороподите, един брахтиозавър е в състояние да направи доста неща за себе си, но има и множество места по тялото му, където не може да се почеше. А беше наложена забрана да се чешеш в дърветата, защото се унищожаваше кората им, а и самите растения — нещо твърде неприемливо за и без това оскъдната растителност по планините Бакбоун.

В момента дузината енергични млади хора доставяха точно това удоволствие.

Изтъркаха до блясък шиите и гърбовете, разчесаха опашките, откриха и почистиха паразитите. Двама шестнадесетгодишни младежи подрязаха умело със здрав трион ноктите на краката — отстраниха рогови образования с големината на половин плоска чиния. Лъснаха и острите зъби.

Човек няма представа как звучи удовлетворението, помисли си Уил, докато не чуе брактозавър да мърка.

Младежите се подсушиха и облякоха; групата се сбогува с наскоро пристигналите патеклюнове и пое обратно към Тритаун. Някои предпочетоха да вървят пеша — искаха да изследват и определят вида на множеството растения по пътя. Други се разположиха в седлата, прикрепени към широките гърбове на сороподите, а Уил и Гейна заеха местата за наблюдение зад главите на динозаврите. Уил, поне на десет метра от земята, се полюшваше наляво-надясно върху мускулестата шия на Къс Крак.

Тритаун представляваше уникално място дори за Динотопия — едно от малкото, където човешките обитатели виждаха динозаври, колчем погледнеха през прозореца. И как иначе! Та нали буквално всяка постройка в Тритаун се намираше сред широките корони на дървета, свързани помежду си със сложна система от стълби, мостове, въжета и лиани. Дори пазарът бе разположен на петдесет метра над земята — всяка сергия заемаше отделна ниша сред клоните.

Динозавърското население пък нощуваше в огромни плевни, изградени на специално разчистени места. Яки секвои подкрепяха стените. Макар и по-високо, Тритаун бе в съседство с Дъждовния басейн и се случваше амбициозен или изкуфял месояден карнозавър да се изкачи дотук в търсене на прясна храна.

Освен това сороподите обичаха да са на закрито. Там едрите същества понасяха по-лесно захлаждането на климата.

Уил се сбогува с младежите и Гейна (симпатична, но не чак колкото Силвия, мислеше си той) и тръгна към дървото, където се бе настанил. Изкачи спираловидно стълбище, опасващо ствола на огромна ела, прекоси въжен мост до съседната секвоя, премина по редица подвижни стълби и спря на платформа с хубав изглед.

Повечето постройки в Тритаун имаха широки отвори; при разваляне на времето или при желание за уединение спускаха платнени прегради. При сегашната топлина всички жадуваха за хладината на бриза, затова преградите бяха вдигнати и се виждаше какво става вътре. Под платформата на Уил прелетя двойка неспирно чуруликащи оропендули.

Единствено подобни летящи посетители спохождаха разположилите се високо в короните на дърветата човешки жители на Тритаун. Само някои по-малки динозаври като орнитоподите и дромазаврите се чувстваха удобно по-високо от метър-два над земята. Липсата на палец, отделен от другите пръсти, с който да се вкопчват в клоните, бе причина останалите да не се катерят.

Сороподите харесваха Тритаун: преобладаваше мек климат, между дърветата имаше достатъчно пространство, за да се движат, а и успяваха да откъснат по някой плод от по-ниските клони. Същевременно хората седяха в кошове или по ниските клони и гледаха най-едрите динозаври право в очите. Към това се прибавяше голямо преимущество: хората не се пречкаха в краката на сороподите, та не се налагаше те постоянно да внимават къде стъпват.

Гейна се прибра в дома на родителите си, а младежите и девойките — в съответните спални. Обикновено вечеряха рано, но независимо от натоварения с физически занимания ден, Уил още не бе огладнял. Предпочиташе да постои на платформата и да съзерцава залеза.

Добре ли се бе справил днес? Постоянно изпитваше чувството, че може да се представи и по-добре. Е, поне спечели при дърпането на въжето. Вече се бе убедил, че от добрия учител се изисква да проявява по-скоро търпение, отколкото да притежава знания. И вече си даваше сметка, че не е възможно да е пръв във всичко. Баща му често му го повтаряше.

Въпреки това, понеже беше от скоро в Динотопия, постоянно искаше да е ненадминат във всичко, ако не за друго, поне за да докаже заинтересованост към местните дела. Щеше му се да стане най-младият майстор-пилот на скайбакс, признат някога.

Тъкмо влизаше в къщата за гости, когато остро хладен и неприятен вятър разклати платформата. За да запази равновесие се видя принуден да се вкопчи в близкия хамак. Проникналият като сабя между листата вятър бе неочакван и будеше тревога.

Стигна до своя хамак; обърна са и видя Лора Аврелия — в другия край на откритото помещение перачката приготвяше нов хамак за бъдещ гост. Недалеч от нея четиригодишната й русокоса дъщеричка Тлинка си играеше до ръба на пропаст, дълбока шестдесет метра. Децата в Тритаун бързо привикваха с откритите пространства. Независимо от това момиченцето бе вързано през кръста с меко въже. Ако се изтърси, ще увисне във въздуха като кукла на ластик на не повече от два-три метра. Само след няколко такива падания местните деца се научаваха да бъдат внимателни и да гледат къде стъпват.

С пристигането си Уил изпита възхищение от уменията на местните млади хора чрез залюляване да се прехвърлят от клон на клон и от дърво на дърво. Най-смелите скачаха или вървяха на сто и повече метра над земята по клони не по-дебели от човешка ръка без помощта на въжета. Но не по-малко смаяни и възхитени останаха и те, когато Уил се присъедини към тях. Като бъдещ пилот на скайбакс той не изпитваше абсолютно никакъв страх от височини.

Не се опасяваше, че ще се изтърси от сто метра, защото дъските под него не биха поддали. Подобно на всички постройки в Динотопия и тези в Тритаун бяха градени да устоят на времето. („Влиянието на римляните“ — бе му казал Налаб. — „Много взискателни са били тези римляни.“)

Излегна се в хамака, обърна се наляво и откри, че се е загледал в станцията на наблюдателите на времето. Разположена сред короната на древна секвоя — най-високото дърво в Тритаун — от нея се откриваше панорама към заобикалящата ги рядка гора и върховете на планините отвъд.

Уреди, монтирани по най-горните клони, измерваха количеството паднали валежи, посоката на ветровете и дори промените в атмосферното налягане. За да стигне до станцията, дежурният се изкачваше по серия подвижни стълби и въжета. Обикновено отчитаха показанията през няколко дни, но при заплахата да се разрази цикличната шестгодишна буря, правеха внимателни измервания сутрин и вечер.

— Нещо като мусоните — бе обяснил Артър Денисън явлението на Уил. — Но се проявяват несравнено по-силно и в Динотопия са много специфични. Според мен има нещо общо с промените в морето.

Уил знаеше, че Динотопия се намира вероятно някъде из южната част на Индийския океан. Водната шир, където се предполагаше, че няма нищо, бе дом на велики тайни. Артър Денисън бе разказвал на сина си как мусоните в Индийския океан периодично унищожават южните брегове на доста държави. Трудно бе човек да си представи, че подобна катастрофа ще сполети спокойната Динотопия.

Въпреки това търговията на Динотопия бе насочена навътре, далеч от морето, а из Северните полета почти липсваха големи селища по брега. И не поради нечий каприз.

Заедно с всички останали Уил бе наблюдавал как в града прииждат бежанци от плодородните брегове и пълнят къщите за гости или резервните спални на приятели и роднини. На тези пътешественици по принуда им бе казано, че се налага да изоставят домовете и фермите си. Временно, разбира се. Ала подобно масово преселване подсказваше на Уил, че природните стихии могат да са много опасни. Какво точно ги очакваше, в случай че стане нещо? Не си бе дал труда да се замисли сериозно, а потърпевшите изглеждаха прекалено заети, за да спрат и споделят.

Е, съвсем скоро ще разбере. В момента го занимаваше метеорологичната станция и данните, които тя отчиташе. Една наистина сериозна буря би прекъснала тренировките му, макар че веднъж Налаб му каза: „Понякога от неприятното извличаш повече знания, отколкото от благоприятното.“

Той стана от хамака и напусна къщата за гости. За прекосяване на по-големите разстояния между дърветата използваха въжена линия. Именно така се озова точно до дървото на наблюдателите на времето. Плетен ракитов стол, закрепен със здрави въжета, висеше на кабел над главите. Настани се в стола и започна да се придвижва напред, като дърпаше ту с едната, ту с другата ръка, а краката му се клатеха във въздуха, поне на двадесет метра над земята.

Стана от стола люлка и тръгна по клон, обезопасен с въжени парапети. Приближи се до ствола. Обърна глава назад и различи издигащите се редици на подвижни стълби и плетеница от въжета. Краят им се губеше край кората на червеникавокафяво дърво. Платформата на наблюдателите бе здраво прикрепена близо до върха на дървото, на около стотина метра над земята.

Двама по-възрастни мъже оправяха парапетите на площадката. Трети, седнал до нещо като барака, записваше данни в дебела тетрадка. Уил долови погледите на работещите и се приближи към третия мъж. Той откъсна очи от тетрадката, забеляза емблемата върху ръкава на новодошлия и се усмихна учтиво.

— Мога ли да направя нещо за теб, чирако?

Уил отвърна на усмивката и посочи нагоре.

— Тази вечер Линиати ли отчита данните?

Събеседникът му кимна.

— Да. Горе се чувства като птичка в гнездото си. Скоро ще слезе, ако искаш да поговориш с него.

— Не. — Уил вдигна глава в безполезен опит да види най-горните клони на секвоята. — Искам да се кача.

— Така ли? — Съсухреният писар внимателно изгледа посетителя си. — Правил ли си го?

— Сега ще ми бъде за първи път.

— Разбирам. Ако не възразяваш, ще попитам: откъде това желание да се изкачиш до върха на някакво си дърво, след като вече си се обучавал за пилот на скайбакс и така нататък.

Уил му се усмихна.

— Защото не съм го правил преди.

— Очевидно не те е страх от височини — промърмори старият мъж. — Катеренето обаче няма нищо общо със седенето в меко седло. Ако паднеш, дървото няма да се огъне надолу и да те поеме.

— Знам. Затова искам да го направя.

Писарят се ухили.

— Опитай тогава, чирако, и късмет.

Уил посегна към първата брънка на най-долната стълба, но се спря.

— Линиати няма да има нищо против, нали?

— Да има нещо против ли? — Писарят потопи писалката в плитко бурканче с амонячно мастило. — Там горе той никога няма компания.

— Някои хора не обичат компания.

Леко раздразнен, старецът направи нетърпелив жест.

— Да приказваш ли искаш, или да се катериш? Качвай се, чирако. Ти за какъв го мислиш Тсуана? За негодник от Дъждовния басейн ли? Ще бъде предоволен от посещението.

И писарят отново се съсредоточи в работа си.

Уил кимна, пое дълбоко въздух и започна изкачването: внимаваше във всеки момент едната му ръка или крак да е промушена във водещите въжета.

На места минаваше през тунели от кабели, които се полюшваха под неговата тежест. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова повече се усилваше вятърът, а потискащата влажност от изминалите няколко дни се превръщаше в неприятен спомен. В това отношение извади късмет, защото се потеше изобилно. Хвърли поглед надолу — вече не различаваше земята, нито дори клона на писаря; виждаше се само оплетен гъсталак от листа и клони. Ако някой се страхува от височини, никога не би се справил. Уил се бе научил да прави сложни маневри върху гърба на гигантския куетзалкотлус и тук се чувстваше в свои води.

Преди близо шест години направо смая екипажа на трансокеански плавателен съд: изкачи се пъргаво до върха на главната мачта и то по време на разразила се буря, която впоследствие изхвърли него и баща му до бреговете на тази динозавърска страна. Станцията на наблюдателите на времето бе монтирана върху дърво, доста по-високо от мачтата, но много по-стабилно.

Най-сетне видя площадката за наблюдение, изградена от здрави талпи; преодоля и последните няколко брънки по стълбата до върха. Вече много по-малко иглички драскаха бузите му, а и клоните оредяваха. Стъпи върху грубата платформа, изправи рамене и поздрави наблюдателя на времето.

Линиати се извърна да отговори на посетителя и тозчас по лицето му се изписа широка усмивка.

— Уил Денисън, нали? — Протегна ръка, която Уил сграбчи с готовност. — Аз съм Линиати, от шеста майка Тсуана — обяви той традиционния поздрав на Динотопия. — Чувал съм за теб.

— И аз за теб.

Наблюдателят на времето не бе много по-възрастен от него, прецени Уил. На двадесет-двадесет и пет години.

Линиати се засмя.

— Чувам, че бързо се учиш. Запомняш не само имена, но и информация.

Уил сви рамене, едновременно смутен и поласкан.

— С баща учен свикваш да запомняш всичко.

С наслада обърна глава към хладния бриз. Тук горе, на площадката, беше несравнимо по-приятно, отколкото долу на земята.

В далечината ясно се очертаваха високите върхове на планините Бакбоун. Благодарение на чистия, незамърсен въздух на Динотопия, различи покритите със сняг, още по-високи върхове на Забранените планини, извисили се като бледи мечти.

В окото му попадна прашинка и той извърна глава.

— Какво сочат данните?

Линиати погледна към масичката за писане. Китайци корабокрушенци бяха донесли в Динотопия умението за правене на хартия стотици години преди то да стигне Европа. Потомците им го бяха развили в истинско изкуство. Производителите на хартия заемаха важно социално положение сред знатните семейства. Ала не отказваха на никого, пожелал да се включи в процеса. Динозаврите с радост участваха в приготвянето на хартия.

— Задава се буря. Спор по въпроса няма. — Линиати прелисти няколко страници. — Голяма буря. Опитваме се да определим точно колко голяма.

Уил погледна на север. Планините, обграждащи Тритаун, пречеха да се види океана дори от платформата, макар от Бент Рут да беше възможно.

— Явно според главния наблюдател на времето е тревожна, щом е разпоредил масова евакуация от Северните полета. Наистина ли опасността е толкова голяма?

— Просто традиционна предпазна мярка — обясни Линиати. — Как си обясняваш липсата на големи градове из Северните полета? Там няма никакви постоянно заселени места, нали? — Сви рамене. — Не е изключено и нищо да не се случи. Ще се изсипят, разбира се, обилни дъждове, на места ще има дори наводнения, а и вятърът ще нанесе известни щети. Трудно е да се предвиди всичко. Именно по тази причина гилдията настоява за постоянно следене на цялата информация за местните условия. — Потупа плочката за писане с пръчицата. — Това е моята работа, а и на другите наблюдатели.

— Какво става, ако се окаже, че е истинска голяма буря?

Усмивката на Линиати се стопи.

— Ако е от онези, идващи от север, които се развихрят веднъж на поколение, тогава има да видим какво ли не.

— Например?

— Трудно е да се определи.

Уил се намръщи.

— За последовател на предполагаемо научна дисциплина не си много точен.

— Как да си точен, щом става въпрос за времето? Предпочитам да не се ангажирам. Нека изчакаме поне още седмица. Тогава ела да ме попиташ пак.

— При последната шестгодишна буря заедно с баща ми се оказахме корабокрушенци. Изхвърли ни на северозападния бряг близо до Хачери. Не съм в състояние да си представя нещо по-ужасно.

Усмивката на Линиати се върна.

— Сигурно си мислиш, че няма по-голяма буря. Шестгодишните са нещо забележително, спор няма. Но буря веднъж на поколение е съвършено различно.

— Преживявал ли си такава?

— Не. Само съм чел. Да се молим да не е такава. — Погледът му се плъзна надолу към плочката. — Данните не са добри.

Уил искаше да продължи с въпросите относно времето, но Линиати го бе помолил да изчака седмица. Би било неприлично да настоява.

— Разбрах, че си пилот на скайбакс — подхвана Линиати, оставяйки плочката настрана.

Уил се облегна на въжените перила, безразличен към тристаметровата пропаст отвъд тях.

— Точно така. Аз съм напълно квалифициран чирак.

— Така си и помислих. — Линиати пристъпи към странно изглеждащ прибор в центъра на площадката и започна да проверява нивото на течностите в множеството стъклени тръбички. Уредът позволяваше на наблюдателите да следят промените в атмосферното налягане, като отчитат височината, на която е разположен Тритаун. — Това обяснява как си успял да се изкачиш тук. — Линиати записа няколко числа върху плочката. — Височината е прекалено голяма за някои хора.

— Никога не ме е безпокояла — отвърна Уил. — Винаги съм имал късмет в това отношение. Някога в Бостън се катерех по най-високите църковни кули. — Засмя се при спомена, част от друг живот, наполовина вече забравен. — Дяконите викаха полиция, но аз побягвах по покривите, преди да успеят да ме хванат.

— Всеки си има своите страхове — подхвърли Линиати. — В моето семейство се разказват истории за гигантски крокодили, които преобръщали лодките и изяждали рибарите. Представяш ли си какво са си мислили предците ми, когато са се озовали тук и за пръв път са видели динозаври?

Тихо се засмя.

— При първата ни среща с тях баща ми и аз също се страхувахме. Но това беше, преди да опознаем динозаврите. Странно е как интелигентността променя представата ти за някого, дори той да има рогови образования по гърба, остри нокти и да тежи колкото цяла рибарска лодка. — Уил се замисли за своя добросърдечен, търпелив скайбакс Цириус с огромните криле. — Или прилича на водоливник с причудлива форма, свален от върха на някоя катедрала.

— Динотопия учи всички да гледат под повърхността. — Линиати се премести към друга част на барометровото устройство. — Онова вътре е същината на дадено същество, дори да тежи петдесет тона. За щастие моите предци веднага срещнали цивилизовани динозаври. Каква ли щеше да е реакцията им, ако бяха попаднали първо на карнозаврите от Дъждовния басейн? Един алозавър би сдъвкал няколко крокодила за закуска.

Уил кимна в знак на съгласие и отново се загледа над върховете на дърветата.

— Кога според теб ще ни връхлети бурята, независимо колко силна ще бъде?

— Не съм в състояние да определя. Каквото и да смяташ, предсказването на времето все още не е точна наука, макар да се надяваме един ден и това да стане. — Вдигна очи към ясното синьо небе. — Ех, да можехме да погледнем отвъд планинските върхове. Да привържем телескоп към балон например и по някакъв начин да се предава обратно на земята онова, което се вижда от него. — Сведе поглед. — Това, разбира се, е неосъществимо.

— Не съм толкова сигурен. — Уил се облегна на въжените перила и скръсти ръце. — Баща ми смята, че благодарение на науката са възможни доста неща. Дори летящ телескоп. — Пламъче, подсказващо вълнението му, се появи в очите му. — Ами ако аз кача един горе със скайбакс?

Линиати се замисли.

— Знаеш ли, може би имаш право, Денисън. Известно ти е колко коварни са ветровете, които духат в Динотопия, но кой знае? В моето семейство често повтарят: „По-добре да имаш ум на мангуста, отколкото сърце на лъв“. Ще съобщя идеята ти на моите началници.

Уил не знаеше дали да се ласкае, или не. Не притежаваше ли и той сърце на лъв?

— Небесните лодки не са така подвижни като скайбаксите — отбеляза Уил, — но са в състояние да останат горе по-дълго. Какво ще стане, ако успеете да изпратите една наистина нависоко?

— Ами ветровете по-нависоко? — възрази Линиати. — Как ще контролираш подобно плавателно средство? Какво ще стане, когато въздухът стане прекалено разреден за дишане?

— Баща ми е изобретил апарати, които ти позволяват да дишаш под водата. Няма начин такова оборудване да не работи добре и в небесата.

Потънали в разговор, двамата не забелязаха порива на вятъра, който премина през короната на дървото, разтърси игличките и накара живака в основния термометър да скочи нагоре. Поривът само предвещаваше предстоящите ветрове.

Далеч в морето, североизточно от Динотопия, бурята набираше бяс. Тъмна и силна, тя вдигаше пред себе си вълни по морето все едно е ръката на разгневен бог. Вече беше по-мощна от шестгодишна буря; беше по-мощна и от буря на двадесет години.

Такава буря връхлита веднъж в живота ти; подобна не бе се спускала над Динотопия повече от сто години.

 

 

— Притеснявам се за момчето, Налаб.

С ръце върху гладкия парапет Артър Денисън стоеше и гледаше през високия прозорец на библиотеката. В главата му кънтеше постоянният ромон от падаща вода. Чифт цветни тапи за уши, част от премяната на всеки жител на Уотърфол сити, лежаха неизползвани в джоба на панталоните. Имаше ги във всякакви модели, цветове и дебелини; носеха ги не просто като украса, а от практични цели. Предпочиташе да не ги слага. Ако желаеше мир и спокойствие, винаги можеше да затвори прозореца.

— Какво? Какво?

Възрастният трети помощник-библиотекар се приближи, извади своите тапи и несъзнателно повиши глас. Местните жители, от години живеещи заобиколени от водопади, владееха умението на оперни певци да пригаждат гласовете си съобразно условията. Зад плътните стени на библиотеката рядко се налагаше да се вика.

— Казах, че се притеснявам за Уил.

— Тц. Не бих се тревожил за него. — Библиотекарят можеше да се концентрира по едно и също време върху две съвършено различни теми. Артър си го представяше как мислено подрежда и класифицира книгите, участвайки пълноценно в разговора. — Необикновено момче е твоят Уил.

Артър се извърна и отново се загледа през прозореца.

— В Тритаун е, а това е дяволски близо до мястото, където се очаква да връхлети бурята.

— Ако въобще връхлети. — Налаб заклати предупредително пръст към приятеля си. — Окото на бурята може въобще да не стигне до Динотопия и тогава нас ще ни връхлетят само вятър и дъжд, който и без това винаги ни е необходим. — Свъси леко вежди и започна да тършува по масичка, отрупана с древни ръкописи. — Къде оставих произведението на Омир? Човек да си помисли, че след толкова векове най-после би трябвало да сме подредили пристигналото от Александрийската библиотека.

Артър въздъхна и изчака Налаб да намери каквото търсеше. Полиците, опасващи високата стая от пода до сводестия таван, бяха препълнени. Много от събраните тук произведения вече бяха безвъзвратно загубени за външния свят. Други бяха съвършено непознати, защото не бяха човешко дело, а произхождаха от Динотопия. Имаше история, проза, поезия, музика: богатство, което вдъхновяваше, и знание, което щеше да отнеме няколко живота само за да му хвърли човек бегъл поглед. Освен това тук всичко се намираше в безопасност.

— Знам, че е там, и то сам, от известно време. — Артър разсеяно се заигра с кранчетата на мустаците си. — Но никога не сме били толкова далеч един от друг при подобно положение.

Небето над Уотърфол сити бе ясно; само от време на време късове от постоянната мъгла забулваше слънчевата светлина.

Налаб престана да търси ръкописа, вдигна глава и заговори отривисто и прямо. Във външния свят сигурно биха го приели като грубост, но тук схващаха вложената честност.

— Е, Артър, време е да се справи с една-две кризи самостоятелно, без твоите съвети. На колко стана? Седемнадесет?

— Осемнадесет.

— Гледай ти. Гледай ти. Чудесно. Още един здрав гръб в помощ при евакуацията. Там има да се свърши много работа, така да знаеш.

Артър отново се извърна от прозореца.

— Разбрах, че вече е започнала.

— О, да. Необходима предпазна мярка. При нас е традиция.

— А защо да не се изчака, докато наблюдателите на времето са абсолютно сигурни?

Постоянната усмивка по устните на Налаб стана малко по-широка.

— Защото може да се окаже, че тогава е прекалено късно. Тези неща ни връхлитат бързо, Артър. Наистина изключително бързо.

— Кои неща?

— Ами например съществуват… — Налаб млъкна, защото реши да подмени думите с действие. — Ела с мен и ще ти покажа някои картини. Има отлични, а и акварелите са чудесни.

Постави ръка върху рамото на другия мъж.

— Дали да не отида в Тритаун да видя с очите си какво става?

Налаб подбутна приятеля си към вратата.

— Хайде, Артър. Остави момчето. Може сам да се грижи за себе си, а ако постоянно надничаш зад рамото му, само ще го смутиш. Младите мъже се учат от грешките не по-малко отколкото от успехите. Как да разбереш второто, без да си изпитал първото?

Артър Денисън погледна към мъжа, за когото знаеше, че е несравнимо по-мъдър от него.

— Налаб, той е всичко, което имам. Чрез него все още се чувствам свързан с майка му.

— Разбирам — промълви Налаб нежно. — Но за да те разсея от сантименталните ти спомени, нека попитам: ти и онази изпълнителка на флейта не бяхте ли на път да станете нещо повече от добри приятели?

— Ориана ли? — Артър се усмихна. — Тя е чудесна жена. Виждаме се.

Налаб отново размаха показалец.

— Според мен е чудесна партия за теб. При това решителна, доколкото я познавам.

— Прекалено решителна — Артър се усмихна още по-широка.

В този момент влезе Енит с подскоци. Главният библиотекар леко опираше пръсти един в друг, а понеже завършваха с остри хищнически нокти, от това действие произтичаше постоянно, музикално кликване. Беше навик, останал от времето, когато предците на дайноника са се вкопчвали в плячка вместо в идеи. Дългите, клюнообразни нокти на краката, също нетърпеливо чаткаха по пода.

— Какво има?

Дори говорейки с висшестоящия си, Налаб успя да намигне на Артър. Суетенето на Енит бе предмет на доста добронамерени закачки сред персонала на библиотеката.

Дайноникът изръмжа тихо на своя език. Налаб не бе в състояние да отговори с човешката си уста, но докато комуникацията се ограничаваше в по-проста форма, успяваше да разбере повечето от онова, което Енит говореше.

— Не, не. Сигурен съм, че делегацията от Чандара е предвидена за четири, а не за два часа.

Налаб взе хартия и калем и написа отговора с познатите динозавърски йероглифи.

Енит хвърли поглед на текста и изръмжа. Сред кръвожадните динозаври именно дайнониците — те имаха човешки размери — успяха да овладеят естествения си апетит дотам, че да участват в цивилизоването на Динотопия. Придържайки се главно към диета от риба и безгръбначни, те потискаха ефективно основните си инстинкти. Значителната им интелигентност съществено допринасяше за напредъка на науката и изследванията; духовната и интелектуална наслада превъзхождаше порива да превърнат съседите си в храна.

Двамата библиотекари — единият човек, другият динозавър — общуваха енергично чрез жестове и писане, а Артър стоеше тихо наблизо, временно забравен. Въздъхна примирено и се извърна.

Налаб, разбира се, имаше право. Обикновено ставаше така, дори когато превръщаше обсъжданата тема в шега. След като Артър посвещаваше известно време да разбере какво точно му е казал старият библиотекар, зад анекдота неизменно проблясваше мъдростта.

Уил трябваше да съзрее сам. Колкото и любещ баща да беше, Артър съзнаваше, че не е възможно да дебне сина си всеки миг през деня. Щеше да настъпи час, когато нямаше да го има, за да отговаря на въпроси, да дава съвети или просто да предлага утеха.

Ха, та Уил вече имаше годеница — прекрасната Силвия — и кариера като реализирал се стажант-пилот на скайбакс. А освен това запази и разви интересите си към науката. Дали щеше да преживее живота си като майстор-пилот на скайбакс или да поеме по пътя на науката, предстоеше да се установи. Но и в двата случая той трябваше да вземе решението.

Точно както ще се наложи да се справи с предстоящата криза, без помощта на баща си.

Артър Денисън премигна. Осени го, че го тревожи не дали ще има възможност да предложи на Уил помощ или съвет, а осъзнаването, че бързо съзряващият му син вероятно вече не се нуждае от тях.