Алън Дийн Фостър
Изгубената Динотопия (14)

XIV

До следващото утро изминаха значително разстояние. Малко преди пладне спряха да хапнат. Уил искаше да попита нещо Кеелк и се извърна. Изненада се да види колко неподвижно стои струтиомимусът, стиснал разсеяно в ръка клонки с дребни зелени плодове. Разширените зеници и позата й говореха за голямото напрежение, с което се взираше в гората.

— Какво има? — Огледа се бързо, но не видя и не чу нищо, освен обичайните шумове. По челото му изби пот. В Дъждовния басейн по пладне е най-горещо и по това време не се движи почти нищо.

Отново я погледна. Определено или чуваше, или виждаше нещо.

— Натрапниците ли са?

Без да се обръща, тя прокара дясната си ръка през клюна си — недвусмислен знак да млъкне.

Тогава и той го чу.

Сред птичето чуруликане в екваториалната гора се открояваше тежко, дълбоко дишане. Придружаваше го нещо, което наподобяваше единствено приглушено чупене на клони. Чаз отстъпи и опря гръб в голямо дърво наблизо. Една лиана докосна гърба му и Уил си помисли, че дребният протоцератопс ще изскочи от кожата си, но за чест на динозавъра той не издаде и звук.

Уил се наведе към преводача и прошепна.

— Попитай я какво става? Попитай я…

Преди да завърши, Кеелк нададе серия остри, проницателни изписуквания.

— Трябвало да се движим. — Чаз се заслуша още по-внимателно. — Не, не да се движим, а да тичаме.

Още докато Чаз превеждаше, струтиомимусът започна да се отдалечава, като прескачаше повалените дънери.

— Да тичаме ли? Къде?

Колкото и да се напрягаше, Уил не виждаше нищо.

— По-навътре в гората.

Чаз се отдели неохотно от дървото, а Уил трескаво заприбира остатъците от обяда им. Двамата положиха всички сили да не изостанат от възбудената си водачка.

На Чаз му бе трудно да се справи, особено след като и Уил се затича. А и за разлика от другите двама, протоцератопсът не можеше да погледне през рамо, та да види дали друго — освен опъващо нервите въображение — не ги догонва.

— Попитай я дали нещо ни гони.

Струтиомимусът постоянно ги подканваше да бързат.

— Не е сигурна. — Чаз дишаше като парен локомотив. Гората нарочно изправяше препятствия пред него: корени, пънове, повалени стволове, мравуняци. — Казва, че…

Кеелк се закова намясто, надавайки писък, какъвто Уил никога не бе чувал — тя не беше пищяла така дори когато, изпаднала в делириум, лежеше в болничното легло. Този път не се наложи Чаз да превежда.

Очите му бяха станали огромни като нейните.

То излезе иззад кичест храст, където се бе крило с умение, неподозирано за същество с такива размери: почти пет метра високият албертозавър тежеше няколко тона. С много от атрибутите си можеше да ги изплаши, но в момента Уил бе приковал внимание единствено върху зъбите му.

От мускулестото гърло се надигна плътно изръмжаване. Уил отстъпи крачка назад само за да открие, че Чаз препречва пътя му. Не бе нужно протоцератопсът да обяснява намерението си. Всяко бягство положително щеше да бъде последвано от нападение, а при такова близко разстояние те нямаха никакъв шанс да се спасят или да се измъкнат от огромното гъвкаво месоядно.

Е, и без това нямаше значение. Уил затаи дъх — зад тях от гората изплуваха други два гиганта. Бяха малко по-дребни от събрата си: с размерите на среден слон. Вече всякакво отстъпление ставаше невъзможно.

Нямаше накъде да бягат, нямаше къде да се скрият. Оставаше малка и не особено обнадеждваща възможност.

Уил зашепна трескаво на протоцератопса.

— Говори им!

— Ще се опитам.

— Не се опитвай, а се постарай с всички сили. Иначе ще ни изядат.

Преводачът кимна нервно, пристъпи напред и като пренесе тежестта си върху задните крака, вдигна един от предните във въздуха и го размаха по универсално разбираем начин. После подхвана на езика на месоядните пред него: опита се да започне с почтително изръмжаване, което прозвуча почти комично, но се оказа достатъчно едрият албертозавър да се поколебае. От гърлата на двойката зад гърба им се разнесоха недружелюбни изсумтявания. Уил доста се впечатли.

Не знаеше какви са шансовете им. Месоядните бяха трима, както и те. Албертозаврите може би се опитваха да комуникират, но може би и… спореха кой какво ще получи от плячката.

Кой ли ще ме изяде за закуска, запита се той. Какъв лош късмет: да срещнат трима албертозаври, които се разхождат през най-горещата част на деня.

Най-едрият от месоядните изръмжа дълбоко в гърлото си. Уил пристъпи, за да застане до преводача.

— Какво казва?

— Млъкни! — сряза го Чаз. — Искам да съм сигурен, че напълно го разбирам. Интонациите при тях са много важни.

Уил се подчини.

— Интересува се… какво правим тримата тук през най-горещата част на деня. — Протоцератопсът го зяпна смаяно. — На какво се усмихваш, Уил Денисън? Да не би да намираш ситуацията за забавна?

— Никак. Просто и аз се питах същото за тях.

— Не смятам, че в момента взаимното любопитство ще ни помогне. Нито смятам, че на този и на приятелите му им е до любезни разговори в момента.

Бърз обяд, помисли си Уил, ето как ще завърши животът ми. След всичко, което той и баща му преживяха — след бурята, след корабокрушението, след като попаднаха на бреговете на Динотопия, след като овладяха нравите на тази необикновена страна — бе орисан да завърши земния си път като храна. Струваше му се страхотна загуба на натрупаните знания.

— Кажи им какво правим тук. Кажи им по каква причина сме на това място.

— Наистина ли допускаш, че ще се трогнат?

— Предлагаш ли нещо по-добро?

— Не — призна Чаз тъжно.

Насочи отново вниманието си към албертозавъра и пак започна да ръмжи елегантно.

С цялата сила на волята си Уил се удържаше да не погледне през рамо. Имаше усещането, че долавя нечий топъл влажен дъх във врата си. Само едно ухапване, всичко щеше да приключи с едно-единствено ухапване, знаеше той.

Чаз се обърна към него.

— Както се и опасявах: не се интересуват от причините. Занимава ги едно: да заситят глада си, а в момента са много гладни.

— Няма начин да не можеш да направиш нещо! — не се предаваше Уил. — Обещай им, че ако ни пуснат сега, ще се върнем с риба. Цял конвой риба.

Ужасената Кеелк постоянно се намесваше с възгласи — по този начин и без това стресираният протоцератопс слушаше едновременно два разговора и то на различни езици.

— Не се излиза на глава с месоядни.

— Излиза се! Всяко мислещо същество може да разбере някой, стига да иска. Виждал съм го с очите си. Преводачът Бикс…

— О, Бикс! За какъв ме мислиш, Уил. Аз съм още стажант, като теб. Нямам опита на Бикс, нито лингвистичните му способности. Но според мен и великият Бикс не би успял да уговори трима месоядни да се откажат от храна, изпречила се на пътя им. Защо да се колебаят? Не сме въоръжени, нямаме подкрепление и очевидно тук сме сами.

— Тогава няма какво да губим, ако опиташ, нали? — настоя Уил.

Водачът на албертозаврите изсумтя нетърпеливо и пристъпи напред. Крачката бе значителна, но тримата пътешественици нямаше накъде да отстъпват. Оставаше им единствено да чакат онзи да разтвори паст.

Уил видя как блесналите гладни очи се стрелкат ту към него, ту към Кеелк, сякаш в колебание кой от двамата е по-вкусен. Едно преглъщане и всичко ще приключи. В последния момент ще си затвори очите, реши той. Съжаляваше само, че го лишават от възможността да се сбогува със Силвия и с баща си.

Трябваше да се признае, че Чаз полагаше усилия: малкият преводач не спираше да ръмжи и да грухти старателно на трудния език на албертозаврите.

— Казах му, че сме предприели спасителна експедиция и че по тяхната територия бродят много непознати хора. Новината го зарадва, защото очакват лесно да си набавят доста храна. А мисията ни изобщо не значела нищо за тях. Някакви други бляскави идеи?

Уил вече беше напълно убеден, че усеща горещ дъх във врата си. Отчаяно се опита да измисли нещо — каквото и да е, — което Чаз да преведе. Трудно е, когато не разполагаш с никакво време, и особено когато публиката ти се състои от такива неохотни слушатели.

Из гората се разнесе страховит рев — птиците литнаха от клоните и се устремиха към небето, заглушавайки обичайните околни шумове. Главата на албертозавъра-водач, сега само на една ръка разстояние от клюна на Чаз, мигом се вдигна и се изви на юг; така направиха и двамата му другари. Смаяният Уил се обърна в същата посока.

Преди ехото от рева да заглъхне, из екваториалната гора се разнесе втори, още по-страховит рев. Последва трошене на дървета и храсти вляво от тях. Земята трепереше като при земетресение.

Набързо зарязвайки плячката си, тримата албертозаври се извърнаха едновременно и побягнаха в обратна посока — мощните им крака бързо ги отнесоха в гъсталака. Изнизаха се в редица по един: двамата по-дребни следваха по-едрия.

Кеелк изсвири. В установилата се неестествена тишина призивът й прозвуча невероятно самотно. Не се налагаше Чаз да превежда. Струтиомимусът недвусмислено питаше: „Сега какво?“

Каквото и да е, каза си Уил, няма начин да е по-ужасно от току-що преживяното. Оказа се, разбира се, че греши.

Двойката грамадни тиранозаври вървеше право към тях, зинали с масивните си челюсти. Жълтите им очи проблясваха гневно. Дребните им мускулести ръце бяха насочени една към друга, а острите нокти почти се докосваха. Заедно тежаха над четиринадесет тона. В сравнение с тях побягналите албертозаври бяха все едно чакали, изчезнали при неочаквана поява на лъвове.

Сега няма да има време дори да говорим, помисли си Уил отчаяно. Опита се да се приготви за неизбежната първа хапка. Но не успя да затвори очи. Малко неща в природата са по-величествени от тиранозавър в нападение. Уил се чувстваше като завързан за релси човек, към когото с пълна сила лети локомотив.

Мъжкият тиранозавър се носеше право напред като стрела — тежката опашка балансираше едрото тяло. Главата му не се насочи, а по-скоро се устреми към него. Зъбите му бяха поне двадесетсантиметрови. Застинал намясто, Уил зърна блеснало жълтеникаво око и черен ирис. После зиналата паст скри всичко останало. Затвори очи и се напрегна.

Нищо не се случи.

Какво чака? Представляваше само една хапка. Дори не си заслужаваше труда да бъде сдъвкан. Определено не е нещо, за което си струва да спреш и да се замислиш.

Силно изсумтяване — несравнимо по-впечатляващо от сумтенето на албертозаврите — се превърна в думи. Напомняха на Уил за парен локомотив. Ушите му трепнаха. Бавно отвори очи.

За миг му се прииска да не го беше правил. Кошмарната глава все още стоеше там — на метър от лицето му.

Част от него осъзна, че Чаз говори, макар и доста неуверено. Почти парализиран от ужас, малкият протоцератопс продължаваше да си върши работата.

— Той казва… Казва, че ти си човек.

Уил не видя причина да отговори. А и без това би му било трудно да изрече нещо. Тиранозавърът отново изсумтя в лицето му. Страшно гадният му дъх вонеше на мърша.

Няма да припадна, повтаряше си Уил. Ще си отида от този свят като мъж, а не като храна.

Това, че все още продължаваха да са живи, правеше гласа на протоцератопса по-силен.

— Не вярвам на това, което става. Мъжкият тиранозавър — той се казва Крукай — настоява да разбере какво си направил с детето им. По-точно с дъщеря им.

Уил премигна. Любопитството му взе връх над страха и краката му престанаха да треперят. Стоеше лице в лице с най-свирепото и внушително месоядно, създадено някога от природата; бяха го пуснали да обитава земята и вместо да го глътне наведнъж, той му задаваше въпроси.

Явно трябва да даде отговор.

— Дъщеря им ли? Нищо не съм правил с дъщеря им.

Другият тиранозавър се приближи докато Чаз превеждаше. Присъствието на един всяваше ужас, но двама на куп — при това напрегнати и непропускащи нищо — те лишаваше изобщо от емоции. В продължение на няколко минути двойката ръмжа срещу него.

— Това е Шеторн, майката — преведе Чаз и за Кеелк.

Уил съзнаваше колко голямо е напрежението за Чаз да преминава от език на език и то при такива екстремни обстоятелства.

— Не разбирам — обади се Уил. — Нека обясни по-подробно.

Чаз прочисти гърлото си и продължи да имитира диалекта на тиранозаврите. Отговорът последва незабавно.

— След като се нахранили, оставили дъщеря си Притикил да спи. Била преяла и не искала да върви с тях. Когато се върнали, я нямало. Не би се махнала оттам на своя глава. Децата на тиранозаврите слушат родителите си.

Как няма да ги слушат, помисли си Уил, докато наблюдаваше седемтонния месоядец.

Чаз продължи:

— Открили следи от кратка схватка. Имало и знаци за присъствието на много хора — силна миризма, отпечатъци от стъпки. Миризмата на дъщеря им била примесена с човешка миризма и с миризмата на няколко струтиомимуси. Всичките били изчезнали в гората. Доста време вече отчаяно се опитвали да попаднат на дирите от дъщеря си и хората. Присъствието на струтиомимуси ги обърквало.

Уил се намеси:

— Попитай ги дали човешките миризми са били пропити с дъх на море.

Чаз ги попита. Преди мъжкият да отговори тиранозаврите си размениха поглед.

— Да, но едва разпознал миризмата на морето. Познавал я единствено благодарение на рибата, която са му давали пътници, прекосяващи басейна. Никога досега не е откривал такава миризма по хора.

Сдържано ръмжене последва обяснението.

— Настоява да знае — продължи протоцератопсът, — защо му зададе въпрос. — И малко по-тихо добави: — Мисли, Уил! И двамата са много напрегнати.

— Виждам.

Съзнаваше, че както стои между двете огромни зяпнали го глави, няма място за никакви грешки. Колко ли още любопитството на тиранозаврите ще бъде по-силно от яростта и раздразнението им?

Постави ръце на хълбоците и смело отвърна на вторачените им погледи, като се питаше дали позата му е толкова жалка, колкото я чувстваше. Опита се да погледне на тях като на загрижени родители, а не като на гигантски двуноги месоядни.

За щастие бе надарен с отлично въображение.

— Обясни им, че нашата приятелка тук също е нечия дъщеря. — Посочи към Кеелк и малкият струтиомимус му отвърна с поглед, пълен с надежда. — Отпечатъците, които са видели, принадлежат на семейството й; и те са пленени от хора, които не са жители на Динотопия, а идват далеч от морето. Тя обаче успяла да избяга и тръгнала да търси помощ. — Сви скромно рамене. — В момента ние сме цялата въпросна помощ, но скоро ще се присъединят и други.

Уил изчака Чаз да преведе и изпреварвайки нови въпроси, продължи:

— Тези хора не са цивилизовани. Не знаят нищо за нравите на Динотопия. Липсва им всякакъв морал. Известно е, че обитателите на Дъждовния басейн и ние, които живеем в развитите райони, мислим и действаме различно, но поне се разбираме. Новопристигналите не знаят нищо за нашите договори, уговорки и споразумения. Действат, тласкани единствено от собствения си интерес. Според мен, щом са успели да пленят цяло семейство струтиомимуси, те са в състояние да заловят и дъщеря им. Колко е голяма тя, между другото? Колко едра?

Чаз преведе първо за Кеелк, после и на другите двама. Тогава женският тиранозавър се наведе към Уил — той си наложи да остане намясто, докато огромният череп преминаваше над него, и късата, но силна ръка с два нокътя, насочила се към главата му, спря на нивото на косата му. После Шеторн я оттегли.

— Значи не е много едра — отбеляза той съчувствено.

Трудно му бе обаче да си представи как така група хора ще улови тиранозавър, независимо с какви размери. И все пак натрапниците бяха успели. Притикил — наистина — не бе по-висока от Кеелк, но определено бе по-мускулеста.

Понеже двата тиранозавъра стояха с наведени глави, миризмата от устата им се долавяше още по-силно.

— Кажи им, че имаме еднакви интереси: да открием тези хора и да освободим пленниците. Те искат да си върнат дъщерята, Кеелк иска семейството си. Кажи им… Кажи им, че ще им помогнем да спасят дъщеря си.

Изчака Чаз да преведе. Ръмженето и грухтенето вероятно е крайно изтощително за гърлото му, помисли си Уил, възхитен от усилията на протоцератопса. Опита се да не трепне, когато тиранозаврите си размениха кънтящи звуци.

Най-после мъжкият сведе глава и подбутна гърдите на Уил с муцуна; направи го деликатно, за да не събори човека. Уил залитна няколко крачки назад, но не падна и бързо възвърна равновесието си.

— Какъв е проблемът? — прошепна той трескаво към Чаз.

Наблюдавайки движенията на тиранозаврите, Кеелк проявяваше нервност, но не издаваше звук.

Чаз отвърна:

— Крукай не виждал нужда от нашата помощ. Нямало какво да направим за тях. Пита се… Пита се, защо да не ни схрускат набързо и да продължат пътя си.

— Справедлив въпрос. — Леле, колко е горещо тук — помисли си Уил. — И няма никакви признаци нещата да се охладят. — Хайде, преведи — подкани той на глас.

Почти примирен, че земният му път ще свърши в корема на далечен роднина, Чаз изпълни молбата на приятеля си — и без това не знаеше какво друго да предприеме. После Уил продължи:

— Обясни им, че без нас няма да разберат какво е станало с дъщеря им. Независимо колко са големи и силни, само ние, хората, можем да правим някои неща. Хората боравят със сечива несравнимо по-добре от динозаврите. И друго — ако се наложи да се говори с тези хора, ще имат нужда от услугите на преводач. А колкото до Кеелк — ако не беше тя, никой от нас нямаше да е тук. — И добави нещо, което му хрумна в последния момент: — Обърни им внимание, че едва ли ще се нахранят с нас — много сме хилави. Лично аз съм толкова кокалест, че положително ще заседна в гърлото им.

— Ако си мислиш, че тиранозаврите притежават чувство за хумор, значи си луд.

И все пак Чаз преведе дословно думите на Уил.

— Кажи им още — настоя Уил, — че независимо какво смятат, ще имат от нас много по-голяма полза, ако сме живи, отколкото смлени.

Добре беше, че тиранозаврите не умееха да се усмихват. Иначе биха показали смразяващо огромно количество зъби. В отговор и двамата се изправиха леко. За да продължи да ги гледа в очите, се наложи Уил да извие глава нагоре — чак вратът го заболя. Все едно наблюдаваше как разговарят две високи сгради.

Шеторн изръмжа надолу към него. Уил понечи да прикрие носа си с ръка, но се овладя — тиранозаврите щяха да се досетят какво означава жестът.

— Казва, че и преди са имали работа с хора, но никога не са срещали такъв като теб. Смелостта ни да навлезем в Дъждовния басейн без никакъв въоръжен ескорт ги впечатлява. — Протоцератопсът леко сниши глас. — Неведнъж съм чувал, че едрите месоядни се възхищават от смелостта. Това обаче не означава, че няма да си хапнат и някой смелчага.

— Какво още казаха? — подкани Уил приятеля си.

Чаз си пое дълбоко въздух.

— Ако наистина им помогнем да открият дъщеря си, ще ни бъдат вечно задължени и дори никога повече да не ги срещнеш, ще можеш да споменаваш трима от техния вид като свои приятели.

— Чудесно.

Уил се загледа в жълтеникавите очи, докато мъжкият тиранозавър продължаваше да ръмжи тихо.

— И още — продължи Чаз, — ако сгрешим и ги поведем по фалшива диря, в резултат на което се случи нещо лошо на дъщеря им, ще ни накажат незабавно.

— Обясни им, че разбирам и приемам условието.

— Няма смисъл — промърмори протоцератопсът. — И без това нямаме какво да губим.

— Така е. Значи името на дъщеря им е Притикил, така ли?

Чаз преведе и внимателно изслуша отговора.

— Да. И са много привързани към нея. Страшно им липсва.

— Е, и на Кеелк семейството й лисва толкова, колкото на тях — дъщеря им. Значи, освен че са двуноги, имат и още нещо общо помежду си. Предупреди ги, че трябва да се придвижваме тихо. По никакъв начин не бива да стреснем или разтревожим тези хора. Ако са каквито предполагам, няма да се поколебаят да осакатят или убият пленниците си, стига да решат, че ще имат полза.

Преведените думи предизвикаха такъв гневен вой от страна на майката, че кръвта на Уил се смрази. Беше ужасяващ, макар и не насочен към него. Кеелк сви глава почти до раменете си, а Чаз видимо потрепери. Почти изпита съжаление към похитителите на Притикил. Да си мишена на такъв неописуем гняв е кошмар.

— Впечатлени са от смелостта на Кеелк — добави Чаз.

— И аз. — Уил погледна последователно тиранозаврите. — Как мислиш, Чаз? Може ли да им имаме доверие?

— Разполагаме ли с друг избор?

— Искам да кажа, какво ще стане, ако посреднощ се събудят от силен глад? Чувал съм, че паметта на месоядните не е дълга.

Чаз извърна глава към него и успя да го погледне леко високомерно.

— Няма да се случи, Уил. Не знаеш много неща, защото не си живял тук достатъчно дълго. Месоядните спазват свой, макар и примитивен, етичен кодекс. Няма да изядат никого, с когото имат уговорка. Понякога стават раздразнителни и се сърдят, дори губят търпение, но не забравят. Дадоха дума. Излишно се тревожиш, че ще се събудиш в нечий стомах.

— Тогава сме в безопасност.

Уил най-после успя да се усмихне.

— Не съвсем — уточни вечно предпазливият протоцератопс, докато превеждаше за Кеелк. — Да се надяваме, че нищо лошо не се е случило на дъщеря им.

— Дори да е така, ние няма да сме виновни.

— Това за тях е без значение — отвърна Чаз вещо. — Ти обаче успя да ги убедиш, че имаме нужда един от друг. Така че нещата са наред… засега.

Протоцератопсът се обърна към мъжкия тиранозавър, който сумтеше нетърпеливо.

— Крукай настоява те да следят за дирята. Обонянието им е много по-добро от това на струтиомимусите.

— Съвършено приемливо. — Уил пристъпи напред. — Редно е да му придадем официален вид.

— Официален вид ли? — попита Чаз с упрек в тона.

— Нали знаеш: с жест да дадем да се разбере, че сме постигнали споразумение.

— А, имаш предвид това?

Протоцератопсът вдигна ръка и Уил постави длан върху нея.

След демонстрацията и обяснението на Чаз, Уил приближи Шеторн. Не без известен трепет протегна длан към нея. Като изсумтя, женската се наведе ниско и леко се изви надясно, за да не изпуска от погледа си човека. Протегна мощната си ръка и с двата остри нокътя докосна меката човешка плът.

Тръпки преминаха през тялото на Уил. Доколкото знаеше, вероятно за пръв път в историята на Динотопия се случваше подобно нещо. Усети огромната челюст точно над главата си. След като церемонията приключи, той отстъпи.

Крукай ръмжеше тихо, но настойчиво към Кеелк и Чаз побърза да я успокои:

— Дишай дълбоко. Само иска да разкажеш всичко, което знаеш за тези хора, постъпили по този вбесяващ начин.

Кеелк кимна притеснено, но дишането й се поуспокои. Започна да изрежда каквото си спомняше около залавянето си. Двамата тиранозаври, на които Чаз превеждаше, я слушаха внимателно. С изключение на плашещо взрените им очи те не реагираха.

Най-после Кеелк млъкна. Тогава всеки от тях докосна със зурла земята пред нея. Поотдалечиха се един от друг и задушиха с чувствителните си ноздри, а огромните им глави се люлееха наляво-надясно. Търсеха знак за присъствието на дъщеря си… или на непознати хора. Уил ги гледаше смаян.

Десетина минути по-късно Шеторн се изправи, изръмжа тихо и посочи на югоизток.

— Посоката е натам — обяви протоцератопсът.

— Не се налагаше да превеждаш — увери го Уил.

Тиранозаврите внимателно следваха губещата се диря през екваториалната гора, като често спираха да душат земята, храстите и всичко, по което би се задържала миризма. От време на време разговаряха помежду си. Чаз не превеждаше. После подновяваха душенето.

Кратките паузи бяха добре дошли за Уил и приятелите му — те трудно следваха другарите си. Дори Кеелк полагаше усилия, да не говорим за Чаз.

Поне не се тревожеха къде вървят. Тиранозаврите сами прокарваха път. Както гласеше стара поговорка в Динотопия: „Къде ходи тиранозавърът? — Където си иска.“

Въпреки старанията си, скоро поизостанаха. Уил помагаше доколкото може на Чаз, а Кеелк забави ход, за да е с тях. Шеторн погледна назад и изръмжа нетърпеливо.

— Виж, съжалявам — заговори Уил, дишайки тежко. Клетият Чаз бе на края на силите си. — Не можем да вървим по-бързо.

Съобрази, че говори с рязък тон на раздразнителен тиранозавър, но бе толкова уморен, че не му пукаше.

Крукай сподели нещо с партньорката си и се обърна към Чаз.

Протоцератопсът бе благодарен, че може да поспре, докато превежда. Макар и за малко, нямаше да му се налага да тича.

— Казват… Чакай да си поема дъх, Уил… Разбирали колко ни е трудно да ги догонваме, но както и ти отбеляза: времето е от съществено значение.

— Е, какво очакват да направим? Да летим? За целта пилот на скайбакс се нуждае от куетзаткотлуса си.

— Готови са да жертват достойнството си, стига нещата да станат по-бързо.

Уил свъси вежди.

— Не те разбирам.

Чаз кимна към Шеторн, която бе коленичила и свеждаше глава.

— Предлагат да ги яздим.

— Да ги яздим?

Смяташе, че няма по-вълнуваща тръпка от това да възседне Циркус. И повечето едри динозаври в цивилизована Динотопия проявяваха склонност да помагат на хората да се придвижат от едно място на друго. По гърбовете на мнозина дори имаше специални седла.

Но да яздиш тиранозавър…

Крукай се навеждаше до партньорката си. После изгрухтя нетърпеливо.

— Подканват ни да се качим — обясни Чаз.

— Виждам. Кажи им… че ще опитаме.

Тръгна към Крукай, а Кеелк се отправи предпазливо към Шеторн.

Дори приклекнали ниско, двата тиранозавъра представляваха сериозна трудност за преодоляване. Как да се качат на гърба им? С острите нокти на ръцете и краката си Кеелк се изкатери и задържа. Уил умело се катереше по дървета, но тук нямаше клони, за които да се хване. Къде да сложи краката си?

Крукай отвори леко уста и кимна насърчително на Уил.

Стараейки се да не гледа към двадесетсантиметровите зъби, Уил сложи единия си крак върху долната челюст и се хвана с лявата ръка за израстъка над окото на тиранозавъра. Оттласна се и се озова горе. Оказа се не по-трудно от яхването на кон, което бе правил като дете в Америка. Единствената разлика бе, че сега седеше на главата, а не на гърба. И още, че тиранозавърът можеше да погълне цял кон за закуска.

Видя, че Кеелк се е настанила върху врата на Шеторн, точно зад главата й. С помощта на острите си нокти струтиомимусът се бе вкопчил в дебелата кожа на тиранозавъра, без да я пробие. Понеже Уил не разполагаше с подобни естествени куки, трябваше да си намери по-добро място за сядане.

Кръстоса крака под себе си и се настани в средата на черепа, достатъчно широк да му осигури задоволително пространство. Израстъците над двете очи му служеха за дръжки.

В следващия момент — при надигането на Крукай — изпита чувството, че се понася към небето. Тук, от височина пет метра над земята, видя колко по-различна изглежда гората.

Спокойно, повтаряше си той. Получи изключителна привилегия. Можеше обаче и много бързо да бъде лишен от нея.

Погледна надясно: Кеелк седеше удобно върху врата на Шеторн. Чаз обаче се оказа проблем. Пълничкият протоцератопс не разполагаше нито с гъвкавостта на Уил, нито с естествените приспособления за вкопчване на струтиомимуса.

Нетърпеливите тиранозаври разрешиха бързо-бързо въпроса. Шеторн се наведе, хвана преводача в ръце и с лекота го вдигна. Макар и къси, ръцете на тиранозаврите бяха много силни, така че не й представляваше никаква трудност да го държи. Ала Чаз, въпреки създаденото му удобство, намираше за непристойно да виси във въздуха като човешко дете.

— Отпусни се. — Уил едва сдържа усмивката си. — Никой няма да те види. А дори и да те видят, кой би дръзнал да се засмее? Шеторн може да реши, че й се присмиват, а не познавам някой, готов да поеме такъв риск.

— Много е унизително — не се предаваше Чаз.

Уил запази равновесие, когато Крукай пое. Тиранозавърът пристъпваше съвсем плавно и Уил почти не усещаше люлеенето, а лекото поклащане наляво-надясно не бе неприятно и той скоро схвана как да се нагоди към крачките. Не след дълго вече не вървяха, а препускаха през гората. Под него префучаваха корени, лиани, малки падини, възвишения и поточета.

Комбинираното чувство от скорост и безопасност направо го опияняваше.

Двата тиранозавъра препускаха през екваториалната гора, но от време на време спираха да подушат дирята. Не я изпускаха. Уил усети как се отпуска и започва да се наслаждава на околните гледки. Какъв уникален начин да изследва Дъждовния басейн!

Очакваше да се друса повече, но залитна по-сериозно само веднъж: тиранозаврите неочаквано прескочиха дълбок поток с един скок. Приземяването на другия бряг, колкото и да бе смекчено, почти го хвърли във въздуха и, само защото съобрази бързо да се вкопчи в израстъка над окото, не падна. След тази случка започна да обръща повече внимание на язденето и по-малко на околните гледки.

Мърморенето на Чаз го забавляваше.

Птици и по-дребни животни побягваха при появата им. На всеки изпречил се на пътя двойката препускащи тиранозаври вероятно приличаше на бясно летящи локомотиви.

От двете им страни се издигаше пъстрата екваториалната гора. Докато напредваха, внимаваше за ниско спуснали се клони. През повечето време Крукай тичаше начело, но от време на време партньорката му го догонваше и дори изпреварваше.

Глутница цератозаври дооглозгваше тяло на наскоро починал протосоропод, когато връхлетяха върху тях. Първоначално цератозаврите инстинктивно понечиха да защитят храната си, но тутакси побягнаха при вида на тичащите към тях тиранозаври. Без да обръщат внимание на храната, Крукай и Шеторн отминаха, оставили смаяните си по-дребни братовчеди, без да ги закачат.

В цялото невероятно приключение — като се изключат нещастните насекоми, размазващи се от време на време по лицето му — най-голямото неудобство представляваше неприятната миризма от устата на тиранозавъра, от която Уил не можеше да се спаси.

На моменти се навеждаше и поглеждаше в огромното жълто око, насочено към него. Всеки път се усмихваше и намираше окуражаващи думи, като се питаше дали оказват някакво въздействие.

Направи и още едно откритие. Подобно на повечето динозаври, тиранозаврите също обичаха музиката. Музикалното образование на Уил се оказа съвсем намясто. Крукай и Шеторн оцениха особено високо някои валсове и маршове, които им изтананика.