Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dinotopia Lost, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Алън Дийн Фостър. Изгубената Динотопия
Издателска къща „Пан ’96“, 2001
Редактор: Любомир Русанов
ISBN 954–657–370–1
История
- —Добавяне
XI
Кеелк не помнеше от колко дни пътува, редувайки ходенето с тичането, като променяше посоката при всеки шум или миризма, подсказващи, че ще се натъкне на нещо по-голямо от нея.
Старият път, доста обрасъл с бурени, храсталаци и цветя, се виеше стръмно нагоре сред скалите и почти не се забелязваше от ниското. Кой, кога и поради каква причина е прокарал пътеката сред канарите, тя не знаеше. Знаеше единствено, че предлага спасение от вдъхващия страх Дъждовен басейн.
В един момент й се стори, че различава следи от човешка дейност. Колко ли е прекрасно, помисли си тя, да притежаваш палец, който не е разположен като другите ти пръсти. Тясната, коварно ронеща се пътека, би затруднила в катеренето един карнозавър.
Но струтиомимус може да се изкачи, особено когато е млад, подвижен и твърдо решен като Кеелк.
Тя се напи до насита с чиста дъждовна вода, събрала се в подножието на скалата, и пое нагоре. Огледа с копнеж пръснатите тук-там плодни дръвчета, които оставаха след нея. В Дъждовния басейн имаше предостатъчно храна, но събирането й отнемаше време и енергия. Тя бързаше. Налагаше се да се храни от отчаянието си.
Примитивна и занемарена, пътеката заплашваше със смърт и при най-малкото невнимание. Кеелк предпазливо оглеждаше повърхността, преди да стъпи с цялата си тежест. Това я бавеше, но едно падане в бездната щеше да я забави още повече. Продължи да се изкачва по този начин. Най-после можа да извие врат и да хвърли поглед върху Дъждовния басейн — огромното море от зеленина тази сутрин беше прихлупено от ниски облаци и мъгла. Отново насочи вниманието си напред.
Стигна до място, където пътеката се губеше — образувалата се дупка бе равна на няколко крачки. Една погрешна стъпка и щеше да падне няколкостотин метра надолу. Колкото и да се стараеше, не виждаше начин да преодолее препятствието.
Беше изключено да се върне чак долу в Дъждовния басейн и да започне да търси друг излаз. Изпитваше остра умора от прекомерните усилия да стигне дотук. Отстъпи, седна на хълбоците си и прецени разстоянието. При състезанията минаваше за добър скачач, но това не беше като скока на дължина по време на младежките олимпийски игри. Ако не успее…
Замисли се за Хисаулук и Шремаза, за мърморещата Трил, за дразнещия, но предан Аримат. Какво ли правеха сега? Какви опасности — освен лудите хора — ги грозят?
Отстъпи назад, напрегна се да увеличи разкрача си върху абсурдно тясната писта и се засили. През цялото време държеше главата и тялото си приведени. Стъпвайки с десния крак върху онова, което определено представляваше последната педя солидна земя, тя се оттласна във въздуха. Не смееше да погледне надолу, докато не усети, че започва да се спуска.
Приземи се тромаво върху каменистата повърхност отвъд другия край на дупката, но не се нарани. Препъна се — към бездната полетяха камъчета. Едва възвърна равновесието си. Сърцето й биеше лудо, но все пак се намираше от другата страна!
Продължи да се изкачва, без да поглежда назад.
Това се оказа най-лошото място. Пътеката продължаваше да лъкатуши, дори започна да се разширява: най-после скалите отстъпиха пред по-полегат склон. Изкачването продължаваше да е трудно, но вече не и опасно. Прецени, че се намира поне на петстотин метра над Дъждовния басейн.
Появи се нова главоблъсканица. Старата, неизползвана кой знае от кога пътека я изведе от басейна, но сега пък се губеше напред сред шубраци и трева по коритото на пресъхнал поток. Над себе си тя различи широколистни дървета — предимно дъбове и секвои. Очакваше по-нагоре да срещне борове.
Следвайки пътя, попадна на бързотечащ ручей; пи дълго и с наслада. Оттук нататък едва ли щеше да й липсва вода. Друг беше въпросът с храната. Болезнено усещаше празнотата в стомаха си.
Въпреки оскъдните си познания по ориентиране, тя се опитваше да се ръководи от звездите. Така се придвижваше към Бент Рут — поне се надяваше. Спираше да хапне само онова, което й се струваше подходящо, и се молеше да го задържи в стомаха си. Повечето неща бяха сухи и безвкусни, но все пак не ги повърна.
Планините Бакбоун бяха много сурови — дълбоки дерета прорязваха скалите, а непреодолими езера я принуждаваха да се движи по на запад, отколкото й се искаше. Но не разполагаше с друг избор. Горещо се надяваше да намери път, за да стигне до желаното място. Ако отминеше Бент Рут, можеше да се върти до припадък из планините.
Припомни си изобилието от плодове в Дъждовния басейн — само чакаха да ги откъснеш. Стомахът й се сви, протестирайки срещу наложената диета от корени, буболечки и семенца. На три хиляди метра височина храната стана още по-оскъдна — налагаше й се да яде буболечки повече отколкото й се нравеше. Отнемаха й и време, и енергия да ги улови, а тя не разполагаше с излишък и от двете.
Въпреки всичко продължаваше, тласкана най-вече от мисълта какво ли са сторили противните хора на семейството й. Ще намери път за Бент Рут. Трябва да го намери!
Загуби представа на каква височина се е изкачила, но всъщност нямаше значение. Силите вече бързо я напускаха. Доста трудно намираше и буболечки, а няколкото мравки, които откри, се оказаха не само по-трудно достижими, но и по-трудни за храносмилане, отколкото плодовете, които имаше навика да събира при семейни или групови излети.
Откакто успя да избяга, усилията й бяха посветени на две неща: да продължава напред и да спира да търси храна. В един момент започна да залита. Тогава си даде сметка, че силно е нарушила баланса. Беше загубила способността си да пристъпва спокойно. Вече не ходеше нормално — вместо с обичайната си широка крачка, сега направо ситнеше; вместо да държи главата си високо изправена, тя я клатеше наляво-надясно. Намираше се в последния стадий на физическо изтощение.
Озова се между два върха. Реши да следва посоката на едно стичащо се поточе. Именно тогава видя дима.
Първата й мисъл бе, че е естествен огън, вероятно причинен от светкавица. Често се случваше високо горе в планините Бакбоун. Премигна и установи, че различава отделни струйки дим — поне дванадесет. Всички имаха правилна форма и си приличаха по плътност и цвят. Значи не е горски пожар. Онова там беше заселено място и на огньовете се готвеше. Бент Рут!
Безразсъдно се устреми надолу — буквално прелиташе покрай камъни и дървета, вкопчили се в северните склонове на планината. Боровете и секвоите се превръщаха в петна — така шеметно летеше.
В поточето, което пресичаше пътя й, вероятно имаше риба, миди или вкусни охлюви, но в този момент й се струваше, че да събере храна ще й отнеме толкова енергия, колкото и да тича, а тя вече беше на края на силите си. Затова предпочете да продължи.
Поточето постепенно се разшири и се превърна в малко планинско езеро. През една скала водата се оттичаше като сребриста лента надолу. Забави ход, смаяна да види цяла колония пред себе си. Не беше Бент Рут, но познаваше това място от разкази и истории на пътешественици. Така значи са закрепени в клоните уникални места за живеене; ето ги и специалните плевни, и мостовете, и връзките във въздуха… Знаеше кое е това място.
Всеки бе чувал за Тритаун.
Из короните на дърветата като пчели около кошер се въртяха хора, докато други на земята работеха редом с динозаври — динозаври от всякакъв вид и големина: като се започне от нежните патечовки до олюляващите се анкилозаври. Дребни коелурозаври се шмугваха сред тълпите, често минавайки под коремите на по-едрите си братовчеди, за да съкратят пътя и да спестят време.
Кеелк изпита невероятно облекчение при вида на изпълнената с живот и енергия гледка. Отвори уста, но откри, че няма сили дори да извика. Беше прекалено уморена. Е, и без това едва ли щяха да я чуят от такова разстояние, утеши се тя.
Наистина се бе придвижила прекалено далеч на запад.
Тръгна да се спуска по стръмния, но леснопроходим склон. Главният северен път гъмжеше от натоварени динозаври и каруци. Покъщнина висеше от гърбовете на анкилозаври, а големи глинени съдове, пълни с ориз, и амфори с вино бяха закачени по шиповете на цератопси.
Евакуацията на Северните полета, сети се тя, докато залиташе и се препъваше надолу по склона. Сигурно е започнала преди известно време. За тази евакуация спомена баща й; тази евакуация стана причина семейството й да напусне подножията на хълмовете в същия район.
Потънала в мисли, не гледаше къде стъпва и не видя камъка. Той се изплъзна изпод лявото й стъпало. Загуби равновесие и усети как пада.
Дали не беше по-добре — хрумна й, докато се стоварваше върху земята — да бях потърсила риба в онова поточе.
Глупости. Почти бе стигнала до Тритаун. Ще разкаже историята си на първия човек или динозавър, когото види. Те ще я отведат при властите, а властите ще изпратят спасителен отряд да освободи семейството й. Сега от нея се иска едно — да привлече нечие внимание, все едно на кого. После може да се отпусне. Ето, пътят е право напред.
Понадигна се малко, но се строполи, прекалено омаломощена дори да въздъхне. Никога преди краката не бяха й изневерявали. Опитваше се да им заповяда, но те отказваха да се подчинят. Това ли, зачуди се тя, учителите й наричат ирония? Докато лежеше, неспособна да мръдне, чуваше далечни изсвирвания и крясъци на други динозаври, весела глъч на хора. От всичко това така й се доспиваше…
Вече й се доспиваше от всичко.
До неподвижното тяло кацна доста странна птица. Килна глава на една страна и с любопитство се взря в лицето й. Разпери яркочервените си криле, кацна върху гърба й и запристъпва напред-назад, като се задържаше с ноктите на краката си. От време на време отваряше и затваряше човка.
Скочи на земята и нежно, но настойчиво я клъвна по ръката. Все така тя не реагираше. Тогава архиоптериксът разпери ярките си криле, сред чиято червенина проблесна златисто. Изграчи тъжно и се понесе към небето, размахвайки примитивни криле. Без да спира да грачи, той се загуби сред дърветата, като остави изпадналия в безсъзнание струтиомимус зад себе си.
— Е! — извика едно от момчетата.
— Не е! — настоя момичето до него.
Току-що бе навършила седемнадесет, както и тримата й приятели, впрочем. Бяха поели на юг и се бяха поотдалечили от Тритаун — искаха да избягат от шума и прахта, предизвикани от тълпите евакуиращи се. Искаха да избягат и от работа, която не смятаха, че е тяхна.
В момента спореха дали техен добър приятел се намира под прекомерната власт на родителите си, или постъпва правилно. Момичето, възразило току-що, отстояваше енергично мнението си. Признанието, че приятелят им постъпва както е редно, би означавало, че в момента те бягат от задълженията си, а това не беше правилно.
— Там, долу, нямат нужда от нас — настояваше момчето. — Виж. — Махна небрежно по посока на града. — Само ще се пречкаме. Нямаме опит в такива неща.
— Но именно така се натрупва опит — възрази другото момче. — Като правиш нещо. Не е ли така, Мей-тин?
Момичето до него отметна косата от очите си.
— Не знам, Ахмед. Мисля си, че в цялата какофония могат да те стъпчат, но от друга страна, вероятно трябва да помогнем.
— Хайде, хайде — обади се другото момиче. — Чувала ли си някога динозавър да стъпче човек?
— Ами разказват…
Приятелката й я прекъсна:
— Винаги нещо се разказва. Нужни са факти, а не истории. Сигурно си забравила наученото, както и отговорностите си?
По-ниското момиче спря намясто и размаха предупредително пръст.
— Не ми дръж лекции, Тина! Не забравяй, че и ти си тук, с нас.
— Точно така — намеси се едно от момчетата. — Не забравяй, че… Ей! Това е Червенокрилка. Чудех се къде ли е отишла.
Протегна дясната си ръка и архиоптериксът кацна върху коженото парче, пришито към рамото на дрехата му. Вместо да се настани удобно и да се укроти както обикновено, птицата продължи да маха с криле и да грачи тихо. Собственикът й посегна да я успокои, ала Червенокрилка литна и пое на юг. Кацна на клон и продължи да грачи, размахвайки тревожно криле.
— Какво ли значи това?
Собственикът й наблюдаваше необичайното й поведение озадачен.
— Например танц за привличане на противоположния пол — обади се другото момче.
Собственикът на птицата изсумтя.
— Много смешно. Виж я само как подскача. Какво й става?
— Не се ли досещате? — възкликна Мей-тин. — Иска да я последваме, точно както в приказките.
— Пак приказки. — Собственикът поклати глава сърдито. — Прекалено много приказки четеш, Мей. В Динотопия, и особено тук, в Тритаун, никога нищо не се случва.
Това е тъпо и скучно провинциално селище. Въобще не прилича на Соропол. — Очите му заблестяха. — Виж, онова се казва град!
Архиоптериксът пак се понесе из въздуха, прелетя няколко метра на юг и кацна на друг клон. После направи същото още няколко пъти.
— Имаме ли какво друго да правим? — попита момчето.
Джошуа се замисли над думите му.
— Не, май си прав. Защо да не видим какво иска Червенокрилка? Особено ако ще ни отведе по-далеч от града.
Последва Мей-тин, тръгнала вече след птицата.
Тя се обърна и попита:
— Няма ли да дойдеш, Тина?
Приятелката й погледна към града.
— Редно е, според мен, да помогнем на евакуираните да разопаковат. Пътят от Северните полета до тук е дълъг и тежък. Сигурно имат нужда от всяка предложена помощ. — Поколеба се. — Но ако всички отивате…
Предаде се и побърза да се присъедини към приятелите си.
— Глупаво е — промърмори Ахмед и отмести препречил му се клон. — Тина е права. Трябва да се върнем и да помогнем. И без това се чувствам достатъчно гузен.
— Не се оставяй да те тормозят подобни чувства. — Укротителят на птици отмести още един клон. — Съгласен съм, че е глупаво, но още по-глупаво е да правиш нещо, което не ти е било специално възложено. Не смятам, че…
— Погледнете натам! — възкликна Мей-тин рязко. — Не лежи ли нещо на земята?
— Това е струтиомимус. — Тина се бе вторачила напред. — Не мърда.
— Виждам, че не мърда — сряза я приятелят й нетърпеливо. После продължи с по-мек тон: — Не изглежда много добре.
Четиримата младежи се струпаха около неподвижната фигура.
— Дали е умряла? — промърмори Ахмед.
Думите му издаваха искрена загриженост.
Без да обръща внимание на грачещата домашна любимка, укротителят на птици се наведе и опря ухо до гърдите на струтиомимуса. Приятелите му замлъкнаха. След малко той се надигна и им се усмихна облекчено.
— Не, жива е, но дишането й е съвсем повърхностно. Нуждае се от истинска медицинска помощ.
— Аз ще отида.
Никой не възрази, защото Мей-тин определено бе най-добрата планинска бегачка измежду тях.
— Всички ще отидем — предложи Ахмед и понечи да тръгне, но Тина го възпря.
— Не. Един е достатъчен. Нека Мей-тин да върви. Останалите ще изчакаме тук и ще се опитаме да направим нещо. — Кимна към неподвижната фигура. — Какво ще стане, ако се събуди и падне от скалата или цопне в езерото? Или ако просто й се допие вода?
Ахмед кимна.
— Добре. Имам идея. — Укротителят на птици огледа внимателно близките млади брези. — Помните ли какво са ни учили за горския начин на живот?
— Горски начин на живот ли? — Мей-тин го изгледа смаяно. — Едва ли си спомняме много. В края на краищата това е безсмислена информация, полезна единствено за хора, които обитават малки провинциални градчета.
— Извинявам се — обади се Джошуа. — Тъкмо си мислиш, че животът ти е невероятно скучен и нещо се случва. — Посочи към Кеелк — от пристигането им не само не беше помръднала, но и не даваше никакви признаци, че долавя присъствието им. — Тя се нуждае от помощ и то веднага. Ахмед, имаш ли нож?
Другото момче потупа дългата кания, препасана на бедрото му.
— Не знам какво си намислил, Джошуа, но те предупреждавам: нищо не знам за хирургия, приложена насред гората.
— Така е. Но се обзалагам, че можеш да отрежеш от онези клони. Ще направим нещо като носилка, която да се плъзга.
— Какво? — учуди се Мей-тин.
— Ще видиш. Хайде, ела да помогнем на Ахмед.
Четиримата се заеха с начинанието и работата потръгна много по-бързо, отколкото очакваха. Определено по-бързо, отколкото Мей-тин да изтича до града и да се върне с помощ.
— Дали ще я издържи?
Тина гледаше колебливо триъгълната платформа в краката им.
— Ако не бях сигурен, нямаше да предлагам. — Джошуа, извадил и своя нож, проверяваше заедно с Мей-тин последните свръзки. — Повече ме притеснява как ще я свалим до пътя.
— Ще се справим. — Ахмед се изправи и, отстъпвайки, избърса потта от челото си. — Ще се получи, ако тя не се събуди, не се паникьоса и не се нарани.
Грубоватото съоръжение изглеждаше здраво. Внимателно придърпаха тялото на струтиомимуса към своеобразната носилка.
— Хайде, сега всички заедно — подкани Джошуа. Той и Ахмед хванаха краката, а момичетата — ръцете на изпадналия в безсъзнание струтиомимус. — Едно, две, три… Хайде!
Наполовина вдигнаха, наполовина изтърколиха тялото на Кеелк върху платформата. Плетеницата от клони, кора и стебла хлътна, но издържа. От всяка страна застанаха по едно момче и едно момиче и лесно вдигнаха предната част на носилката.
— А сега да теглим.
Напрегнали мускули, четиримата младежи започнаха да влачат безжизнения струтиомимус към Тритаун. Помагаше им спускащият се надолу път, макар едно малко възвишение замалко да ги спре.
— Щом преминем това място, всичко ще е наред. — Ахмед се потеше обилно. — Оттам нататък до града е все нанадолнище.
Именно в този момент видяха двуколка, която се спускаше по страничната пътека. Колелата й бяха два пъти по-високи от човешки бой. Трицератопсът, който я теглеше, спря без подканване и се загледа в четиримата младежи. Същото направи и младият фермер, седнал високо горе на седалката. Две деца надничаха любопитно зад него.
— Хей, какво влачите?
Фермерът подбутна шапката си назад към тила.
Благодарни за кратката възможност да отдъхнат, младежите спряха.
— Имаме болна — обясни Мей-тин и посочи неподвижния им товар. — Трябва й незабавна помощ. Опитваме се да я закараме до града.
— Няма нужда от повече приказки. Хайде, Фриери — подкани съпругата на фермера.
Слязоха от двуколката и бързо я разпрегнаха. Трицератопсът внимателно отстъпи назад, а младежите закрепиха платформата към него.
Младата жена се настани на седлото върху гърба на трицеротопса, като остави съпруга си да се погрижи за покъщнината и двете им деца. Джошуа и приятелите му се качиха на гърба на динозавъра и се закрепиха кой както успя. Трицератопсът изръмжа предупредително към пътниците си и пое в лек тръс. За миг преодоля възвишението, което беше спряло младежите. Те се държаха здраво. Като всички трицератопси и този набираше значителна скорост за кратко време.
И хора, и динозаври се извръщаха да гледат странната група, влязла в града сред облаци прах. Бързо ги насочиха към секвоята, където живееше доктор Кано Торанага.
На съседното дърво Уил Денисън обсъждаше с двама приятели посоките и силата на вятъра и на въздушните течения; спореха относно най-добрия начин за управляване на скайбакс при трудни метеорологични условия: дали човек да се опитва да го насочва, или да остави куетзаткотлуса да действа и само да го насърчава при необходимост.
— Какво става там? — попита младият мъж, застанал най-близо до перилата, когато забеляза трицератопса и странния му товар.
Уил се извърна да погледне.
— Не знам. Май водят пострадал струтиомимус.
Хора и динозаври се трупаха около новопристигналите. Всички наблюдаваха как млад апатозавър (който още се учеше) внимателно повдигна струтиомимуса по нареждане на човешкия си партньор и го постави в кошница хамак. Апатозавърът пое в една посока и с помощта на въжета и корди вдигна към чакащите в клоните кошницата със струтиомимуса. При издигането кошницата бавно се въртеше. Уил не откъсваше поглед от нея. Самотният й обитател не помръдваше.
Кошницата стигна необходимото ниво, апатозавърът получи сигнал и спря да я издига. Чакащи ръце я придърпаха на площадката и извадиха неподвижния пътник.
— Изглежда страшно слаба — отбеляза Мун, третият пилот на скайбакс.
— Наоколо е пълно с храна — обади се момичето сред тях. — Не е мъртва, иначе нямаше да я водят при лекар.
Уил я погледна.
— Лекар ли? — попита той.
— Кано Торанага има кабинет на онова дърво. Чувала съм, че е най-уважаваният лекар от тази страна на Соропол. Ветеринар е, следователно еднакво умело лекува и хора, и динозаври.
— Едва ли е сериозно. — Мун погледна към земята. — Сигурно струтиомимусът е паднал и си е ударил главата.
— Не знам… — Уил се извърна да види какво става на съседното дърво. — Всички изглеждат прекалено разтревожени. — Отивам да видя.
— Да видиш ли? — Етера премигна насреща му. — Но защо? Нищо не можеш да направиш.
— Не е вярно — възрази Уил, вече насочил се към изхода. — Мога да се науча.
— От теб се очаква да изучаваш въздушните течения над планините Бакбоун.
Тя сви обвинително устни. Определено имаше слабост към него. Уил го знаеше. Беше невероятно привлекателна, но сърцето му принадлежеше на друга.
— Не се безпокой. Ще се върна.
Излезе от спалното помещение, пое по мост от клони наляво, прекоси стълба, изкачи се до по-горен клон и стъпи на въжения мост. Намираше се на петдесет метра над земята, но без да трепне, мина по него. За пилот на скайбакс, свикнал да се рее на шестстотин метра, че и по-високо, височината не представляваше нищо.
На дървото, което напусна, приятелите му продължиха разговора без него. Толкова е типично, помисли си Мун — новопристигналите винаги са заинтригувани от всевъзможни всекидневни действия. Макар баща и син Денисън да живееха от шест години в Динотопия, и най-обикновени неща все още смайваха младия пилот.
Уил стигна до дървото на доктор Торанага по заобиколен път през клоните. След като се представи, го пуснаха в болницата, но го предупредиха да пази тишина. Доктор Торанага не възразяваше любознателни младежи да наблюдават действията му. Дори приветстваше техния интерес, при условие да държат бъбривата си уста затворена.
В момента в болницата се възстановяваха трима пациенти, все хора. Повечето случаи на динозавърски заболявания, по необходимост и заради размерите им, се гледаха на земята. Много по-лесно беше екипът лекуващи да се смъкне до динозавъра, отколкото динозавърът да се качи горе. Седемдесеттонен соропод би поставил пода на болницата на изпитание.
По-дребните динозаври обаче можеха да бъдат лекувани редом с хората и по искане на Торанага изпадналия в безсъзнание струтиомимус бе повдигнат дотук.
Млада медицинска сестра в развяващо се бяло сари пресрещна Уил. По средата на челото имаше малка червена точка, а на ушите — семпли златни обици.
— С какво да ти помогна?
Уил се опита да я подмине.
— Стажант-пилот съм на скайбакс от Уотърфол сити. Казаха ми, че мога да вляза.
Сестрата хвърли поглед през рамо.
— В момента лекарят преглежда млад струтиомимус.
— Знам. Видях, когато я докараха. Как е тя?
— Изключително слаба; още е в безсъзнание.
Като опровержение от задната част на болницата се разнесе развълнуван остър писък. Уил мигом разпозна ужасения вик на изплашен струтиомимус. Над писъка едва се чуваха трескавите молби на човек, който зовеше за помощ.
— Трябва да вървя — обяви сестрата, извърна се и хукна.
— Почакайте! Вероятно ще мога да помогна.
Поколеба се. В най-лошия случай щяха да го изгонят. Освен това ако трябваше да се справят с изпаднал в делириум динозавър — пък било то и млад струтиомимус — всеки чифт мускули би бил добре дошъл. Ако пациентът страда от натрапчиви халюцинации, положително ще реагира съобразно древните си инстинкти, а не с придобития модерен здрав разум. При струтиомимусите това означава да побягнат. Твърде опасна идея, ако се намираш на петдесет метра над земята, сред клоните на гигантска секвоя.
Уил последва бързо сестрата, но доближавайки се до кръглото, напомнящо гнездо легло, спря. Струтиомимусът лежеше по средата, риташе яростно и се мъчеше да се изправи. Дребен очилат мъж с късо подстригани черни коси и изящни черти се опитваше да я задържи. Двама помощници — едър мъж и жената, която пресрещна Уил — правеха всичко по силите си да му помогнат.
Никой не възрази срещу мълчаливата намеса на Уил.
Стараеше се да следва възможно най-стриктно указанията на Торанага. За безпомощно същество, каквото предполагаха че е струтиомимусът, малката демонстрираше завидна сила, особено в краката. Докато риташе и се въртеше, тя не спираше да говори с пискливия език на своя вид. Уил се бореше да я усмири, но даваше ухо и на неконтролируемото й викане. Долови една-две трудно разбираеми думи.
Най-сетне лекарят и помощниците му успяха да обвият обезумялата си пациентка с влажен чаршаф, силно ухаещ на билки. Това сякаш помогна. Тя спря да рита и се отпусна в кръглото легло. Не спря обаче да бълнува.
— Трябва ми отвара номер четири, ако обичаш, и допълнително отварата от корени. — Кано Торанага говореше, без да поглежда към помощниците си. Изцяло бе съсредоточил вниманието си върху пациентката. — И искам да поговоря с младежите, които я намериха и докараха тук.
— Да, докторе — промълви мъжът и си записа нещо в бележник.
Миг по-късно Уил осъзна, че гледа в малките тъмни очи, които много му напомняха очите на Левка Гамбо.
— И кой е този млад мъж?
Сестрата изгледа посетителя несигурно.
— Не знам, докторе. Твърди, че е стажант-пилот на скайбакс от Уотърфол сити и искал само да погледа.
— Е, какво видя, млади човече?
Уил предпазливо отговори:
— Дори привидно безпомощен пациент може да се окаже опасен и трябва да се полага особено внимание.
За миг не последва никаква реакция. После лекарят се усмихна развеселен.
— Не е лошо. Кой си ти всъщност?
Уил изправи рамене.
— Уил Денисън, сър.
Очите на Торанага заблестяха.
— А, значи си синът на прочутия Артър. За теб не съм, но за него съм чувал.
Раменете на Уил се отпуснаха.
Смеейки се тихо, лекарят заобиколи леглото, за да го поздрави.
— Вие младите сте нетърпеливи да извършите велики неща. Колко добре си спомням това състояние. Е, стажант-пилоте, кажи: какъв случай имаме тук според теб.
Посочи към леглото.
— Много болен млад струтиомимус, сър.
Торанага кимна.
— Наблюдателен си, макар да не си аналитичен. С времето и това ще дойде. Тя наистина е болна, но с подходяща храна и малко лекарства ще се възстанови бързо. При нея няма нищо сериозно — да речем счупени кости или вътрешни наранявания. Просто е много изтощена. В момента не е на себе си. Състоянието й трябва да се следи поне няколко дни. — Явно му хрумна нещо, защото погледна посетителя и продължи: — Дали пък няма да останеш да се учиш, млади човече?
— Благодаря, господине. — Признателният Уил отново насочи вниманието си към тихо стенещия струтиомимус. — Известно ли е какво е станало с нея?
— Не. Намерили я някакви младежи на излет.
Уил дори не се постара да прикрие изненадата си.
— Била е сама? Къде е семейството й?
— Тъкмо това се опитваме да разберем. Понеже не говоря езика на струтиомимусите, а тя едва ли говори човешки, изпратих за преводач.
— Струва ми се разбрах малко от думите й, сър. Съвсем малко.
Веждите на лекаря леко се стрелнаха нагоре.
— Ти? Преводът от динозавърски на човешки не е обичайно занимание за пилот на скайбакс. Мислех, че се задоволявате да научите само командите за впряга. Малцина хора успяват да се справят с динозавърските звуци.
Уил се усмихна смутено.
— То ми е хоби, сър. А като стажант-пилот се движа повече и дочувам повече от мнозина. Поставил съм си за задача да науча по няколко думи от езика на всички.
Торанага кимна одобрително.
— И какво разбра от отчаяната ни малка пациентка?
— Немного, всъщност. Но мисля, че споменаваше имена. Имената на струтиомимусите са доста характерни. Тя постоянно ги повтаря.
— Звучи логично. Съвсем естествено е да споменава семейството си. Колко имена?
— На двамата родители, ако съдя по почтителния начин на произнасяне. Може би на един или двама брат или сестра. — Той сви безпомощно ръце. — Само толкова различих. Тя не говори много ясно.
— Меко казано — съгласи се Торанага. — Възхищавам се от лингвистичните ти способности, млади Денисън, но очевидно се нуждаем от помощта на професионален преводач.
— Напълно съм съгласен.
— Междувременно ще опитаме да вкараме малко солидна храна в нея. Супи и бульони със стайна температура като начало. Трябва постепенно да я възстановим. Дотогава дори преводач няма да успее да измъкне много от нея.
Сестрата със сарито погледна към него през леглото.
— Смятате ли, че е нужно да уведомим властите, докторе?
Торанага се замисли.
— Още не. Засега нямаме представа каква е причината за състоянието й. Макар и страшно, може да има напълно естествено обяснение. А и всички власти са претрупани с работа — заети са да оказват помощ на евакуиращите се от Северните полета. Предстои да бъдат организирани още доста неща. — Погледна към натежалото от облаци небе. — Ако бурята е от най-силните, ще имат много повече тревоги, отколкото грижата за болен струтиомимус. Да видим дали няма да се справим и сами с този случай, преди да хукнем да хленчим за помощ.
— Разбрано, сър — отвърна жената и се поклони примирено.
— А що се отнася до теб, млади човече…
Уил неволно се стегна.
— … понеже доброволно предложи услугите си, ще останеш при нас, докато пристигне преводач. Дори да знаеш три думи от езика на струтиомимусите, те са повече, отколкото знаем аз и помощниците ми. Високо оценявам намесата ти.
— Разбира се, че ще остана, господине.
Това беше несравнимо по-интересно от анализирането на въздушните течения.
Погледна с любопитство към тихо стенещия струтиомимус. Какво й се бе случило там, в планините? Къде е семейството й? Как се бе докарала до това плачевно състояние?
И, най-важното — какво я бе изплашило до такава степен?