Алън Дийн Фостър
Изгубената Динотопия (9)

IX

— Добра работа. — Блакстрап отстъпи назад и огледа направеното дотук. — Какво ще кажеш, господин Смигинс?

Помощник-капитанът изрази одобрението си.

— Яко заграждение, капитане. Когато свършим, ще се превърне в отличен базов лагер за изследване на околните места.

Кръглото заграждение върху билото на нисък хълм се намираше насред костницата. Издигнаха го от огромни ребра, събрани наблизо, като ги овързаха с лиани. Така изградената защитна стена щеше да образува непробиваема бариера. Основите на ребрата бяха вкопани дълбоко в земята, а острите им ръбове стърчаха навън. Наистина само глупаво същество би направило опит да прескочи препятствието.

Възнамеряваха да напълнят форт Дракон, както единодушно нарекоха укреплението, с плячка от териториите, които предстоеше да изследват, фактът, че досега не бяха зървали никаква плячка, ни най-малко не ги обезкуражаваше.

Украсиха единствената порта от кости с чифт черепи, също набавени от огромната гробница. Макар семейството струтиомимуси да забеляза с какво злорадство бяха окачени черепите, никой от тях не трепна. Костите не бяха плът и използването им не бе непознато за цивилизованите обитатели на Динотопия. Всъщност представляваше напълно приемлив начин да се отдаде почит на покойниците.

Хисаулук обаче се съмняваше доколко похитителите им са посветени в ритуала. Така или иначе обаче това бе първата цивилизована постъпка, която предприемаха.

И, слава на небесата, бяха спрели да пеят.

Хората построиха временното си убежище прекалено скоро след случилото се, за да възцарува някакво спокойствие. Опасността само бе отложена, а не избегната. Хисаулук и семейството му продължаваха да са нащрек.

Мъгла и нощ погълнаха Дъждовния басейн и покриха всички обитатели с влажна тъмнина. В укреплението на пиратите гореше огън, достатъчно горещ да прогонва изпаренията. Настанилите се близо до него се редуваха да сушат дървата, накършени или отрязани от околността, само за да ги хвърлят по-късно в пламъците.

О’Конър се чудеше как да въвлече помощник-капитана в разговор. Кимна към тихо бъбрещите струтиомимуси.

— За такива смешни животни са доста гласовити. Какво предполагаш, че правят, господин Смигинс?

Отпуснал се на земята, помощник-капитанът не си даде труда да погледне нагоре.

— Кой знае, О’Конър? В природата на птиците е да издават звуци, а тези доста приличат на птици. Липсват им само пера и криле.

— Виждал съм десетки папагали, накацали на един-единствен клон — обади се намиращият се наблизо Томас. — Бъбрят като жени в пазарен ден.

— По някакъв начин са хубави, нали? — промърмори О’Конър, внимателно взирайки се в пленниците.

— Така е. — Всички се извърнаха към току-що приближилия се капитан. — Хубави като сандък с новоизсечени монети. Те ще се превърнат в нашето състояние. Е, добре ще е да заловим още едно-две и то по-големи. Тогава вече ще бъда напълно доволен.

Необичайно студен повей от сух вятър премина през лагера, от което нервите им се изопнаха, а косите им щръкнаха. Томас неспокойно огледа небето.

— Не ми харесва този вятър, капитане. Бурята вероятно още е някъде наблизо.

— Забрави проклетата буря, Томас. Тук сме в безопасност, а онези на борда ще се справят. Тъкмо тази буря ни докара до тази земя. Лошият късмет се превърна в добър, ако питаш мен. — Огледа дърветата, чиито корони се виждаха над заграждението от кости. — Ще отбележим точно географската дължина и ширина. Това ще се превърне в наша лична ловна територия и оттук ще снабдяваме зоологическите дружества и научните институти по света. Да не говорим за бездействащите богаташи, нали? Не си ли представяте как самата кралица разхожда на каишка, покрита със скъпоценни камъни, някой по-малък екземпляр от нашите красавци? — Срита леко помощника си. — Как мислиш, господин Смигинс? След години, прекарани в плячкосване на стоки и пари, изведнъж процъфтяваме от успешен бизнес с домашни любимци.

Изсумтя шумно, доволен от остроумието си. И другите се засмяха; дори помощник-капитанът откри, че се е ухилил.

И смехът, и усмивките се изпариха, щом се разнесе гърлен шум точно отвъд стената на заграждението.

Томас погледна нервно нататък.

— Чухте ли?

— О, нямаше какво да се чуе — подвикна О’Конър и ощипа крака му.

Роденият в Ямайка Томас подскочи и присви очи.

— Предупреждавам те, ирландецо, не го прави!

— Само разваляш приятната вечер. Нямаше нищо, човече!

„Нищото“ от другата страна на стената изръмжа повторно — този път достатъчно ясно и високо, за да убеди дори циничния О’Конър.

— Боже Господи — промърмори той. — Сега и аз определено го чувам.

Блакстрап мина край тях с мрачно изражение, стиснал по един пистолет във всяка ръка.

— Вземете си оръжията, господа. Май имаме посетител. Очевидно тук не уважават късните доби на нощта.

Всички наизвадиха револвери и саби, готови да ги употребят. С изключение на пазачите на пленниците, мъжете се скупчиха при огъня. Помощник-капитанът не пропусна да забележи, че струтиомимусите стояха съвършено неподвижно и се взираха в нощта, станала изведнъж зловеща.

Точно отвъд оградата растителността се размести. Блакстрап прошепна на помощника си:

— Различаваш ли какво е, Смигинс?

— Не, сър. Не виждам нищо.

— Но го чу, нали? Лъв ли е?

— Не е никакъв лъв, капитане. — Мкузе инстинктивно насочи пушката си напред като копие. — Чувал съм много лъвове. Вият или ръмжат, но не издават такива звуци.

За трети път наоколо се разнесе неземният рев. Един от моряците отстъпи толкова назад, че огънят облиза панталоните му.

— Какво, по дяволите… — промърмори Копърхед.

— Да — намеси се Смигинс тихо, — май е самият дявол.

От външната страна на заграждението, издигнато от мъжете, любопитни очи оглеждаха конструкцията. Нима хората са нарушили негласното споразумение и са започнали да строят в Дъждовния басейн? Нищо такова не бе споменато; никое племе на екваториалните гори не бе чувало нищо за това.

Беше трудно да се повярва, че хората са се захванали сериозно. Един бърз ритник — нещо съвсем просто за пораснал, вече тридесетметров мегалозавър — и крехката стена, която бяха издигнали, лесно щеше да се срути.

Той премигна срещу огъня и очертаните от пламъците човешки фигури. Подобно на всички обитатели динозаври на Динотопия, мегалозавърът беше интелигентен. Както и другите от неговото племе, просто отхвърляше ограниченията на цивилизацията и предпочиташе да живее в Дъждовния басейн почти по начина, по който бяха живели предците му.

Това можеше да се окаже нещастие за смелчаците, имали лошия късмет да се изпречат на пътя му.

Според закона всичко в границите на Дъждовния басейн се превръщаше в обект на лов, независимо дали е гигантски соропод, или дребен човек. Всички хора го знаеха. И тези тук трябваше да го знаят. Това правеше присъствието им, както и жалката им конструкция, още по-необясними.

Замисли се дали да не пристъпи и разруши стената им. Мисълта как хората ще се паникьосат и разбягат го развесели. Слюнка започна да се стича по огромните му остри зъби и по могъщата му челюст. Никога не бе имал възможност да преследва хора, защото беше от динозаврите, отказващи да нападат кервани. Сега мегалозавърът се запита дали да не се възползва от случая. Сигурно ще се окаже забавно, пък и никога не бе вкусвал човешко.

Но не би било твърде честно. Не са въоръжени, а динозавърският им ескорт се състои от четирима струтиомимуси — биха били повече от безполезни в една битка. Хората са бавни и крехки. Определено не представляват никакво предизвикателство за един мегалозавър.

Дали криеха нещо? Едрият месояден може и да бе тромав, но не беше невежа. Дори в Дъждовния басейн бе добре известно едно нещо за хората — тяхната изобретателност. Дали не го изкушават да ги нападне и да се изправи пред някоя непозната беда? В такъв случай рогът и ноктите няма да са достатъчни да се справи с тях.

Подуши дълбоко. Хората воняха силно — нещо, само по себе си необичайно. Миришеха още и на океана, но не на змиорките и рибите, с които пътниците през Дъждовния басейн обикновено откупуваха безопасното си преминаване. Дори липсата на откуп вече беше достатъчна причина да атакува.

Мегалозавърът се приближи още малко и надзъртайки в заграждението над новопостроената стена, попадна в кръга светлина, хвърляна от огъня.

Един от хората нададе ужасен писък, извърна се и понечи да хукне. Много по-едър човек, с впечатляваща окосменост, го възпря, като го удари с нещо по главата. Първият човек мигом падна, загубил съзнание.

Мегалозавърът оцени това поведение като изключително ексцентрично дори за хора. Дали не играеха някаква игра? Или наистина се нараняваха един друг? Едрият човек не направи никакво усилие да изяде онзи, когото повали.

Изви надясно едрата си глава и впи поглед в най-големия струтиомимус. Там поне различи полагаемата се доза страх. Тогава месоядният забеляза, че ръцете и краката им са обвити с въжета, а няколко души държат краищата им. Определено е някаква игра, реши мегалозавърът. Въпросът е, дали той желае да участва.

Ако е така, ще бъде по неговите правила.

Помъчи се да разбере какво собствено вижда. Това определено беше най-странната група хора, влизали в Дъждовния басейн напоследък. Дали някои от себеподобните му са срещали и преди такова отклонение от нормалното поведение? Макар месоядните тук да разговаряха рядко помежду си, твърдо реши да поразпита и да се опита да разбере.

Той забеляза парчето месо, което хората на Блакстрап бяха отрязали, и се обърка още по-повече. Нима някои хора изведнъж са станали месоядни? Мълвеше се, че някога са яли месо, но това беше само слух и мегалозавърът нямаше как да го провери. Знаеше, че ядат риба, но не и друго месо.

Имаше обаче известна логика. И те ходеха на два крака като едрите месоядни. Двете им очи гледаха напред, вместо да са отстрани на главата. Зъбите им, разбира се, бяха абсолютно неподходящи, но те си правеха зъби от метал, които режеха вместо собствените им. Мегалозавърът се питаше какъв ли е вкусът им и какви са мотивите им. Разкъсваше се между мисълта да поговори със странниците или да ги изяде. Пристъпи още една крачка напред.

Чуха се няколко силни изтрещявания и мегалозавърът инстинктивно се дръпна. Шумът идваше от няколко дълги тръби, които хората бяха насочили към него. Понеже не знаеше нищо за фойерверките, само премигна от шума. Някакви дребни невидими неща го ужилиха по гърдите и стомаха.

Това част от играта ли беше? Нима го канеха да участва? Ако е така, как е редно да постъпи? Дали трябва да изяде онези, които държат тръбите, или без да им обръща внимание да се съсредоточи върху по-тихите им другари? Беше интригуващо и същевременно объркващо.

Започна се с това, че най-едрият човек повали един от себеподобните си; после насочиха тръбите към него. Мегалозавърът се запита дали да не прескочи оградата и да повали едрия човек. Дали това очакваха от него? От човека, разбира се, нямаше да излезе нищо повече от лека закуска.

Тръбите отново изтрещяха, проблеснаха и пак нещо дребно и свръхбързо го жилна по гърдите. Той посегна с острите си нокти и се почеса по местата, където леко го пареше, после сведе глава и се помириса. Усети странна миризма, все едно от изгоряло.

Изведнъж реши, че в момента не е гладен; дари скупчилите се хора с последно презрително изсумтяване, извърна се и се шмугна в познатите дебри на гората. Беше толкова объркващо. Месоядните динозаври не реагират добре на объркването. Хората изискват да обмисляш много, а наградата е сравнително малка. Силата на мегалозаврите е да се бият и разкъсват, а не да задоволяват любопитството си. И, подобно на всичките си събратя, вниманието им не се задържа дълго върху едно нещо.

Нищо чудно — мислеше си едрият месояден, отдалечавайки се — след две седмици, когато апетитът му се възбуди, да се върне и да изяде всичките, независимо дали е игра, или не. Сега обаче стомахът му е пълен и му се иска само да поспи. Това бе едно от трите неща, които мегалозаврите правеха най-добре.

Зад гърба му се чуха викове и той спря, колкото да хвърли поглед през рамо. Хората се бяха отдалечили от огъня и стояха до оградата. Показваха се през пролуките между костите, крещяха и жестикулираха към него. Няколко от дългите тръби, които държаха, отново се обадиха високо.

Все по-странно и по-странно! Толкова ли искаха да ги изяде, че го викаха да се върне? Поколеба се.

Не, прецени накрая той. Ако се задържат на негова територия и без това ще ги изяде много скоро. Храносмилателната му система копнееше за почивка, а не да поднови дейността си. Твърдо решен да се върне след две седмици, той се отдалечи от лагера им и се запита къде да намери мека хралупа, където да си почине. Докато вървеше, извади дългия си език и облиза прахта от едното си голямо яркожълто око. От мисли му се приспиваше.

Пред него в тъмнината се мярна едра фигура. Щеше да пресече пътя му. Както се очакваше от него, той намали и изчака другото същество да мине. Макар да отричаха организираната цивилизация, обитателите на Дъждовния басейн признаваха и спазваха определени правила помежду си. Мегалозавърът беше само един от многото месоядни и определено не най-големият. С готовност направи път на по-едрия карнозавър.

С радостни викове и крясъци пиратите в заграждението се поздравяваха взаимно. Бяха убедени, че с решителност и смелост са прогонили чудовището, родено сякаш от въображението на Данте.

— Виж го как бяга! — Андреас едва се сдържаше, надничайки през две ребра в оградата. — Никога няма да се върне.

— Така е — обади се Блакстрап и прибра сабята си. — Виждате ли как с малко кураж и точна стрелба човек може да се изправи пред всичко, дори пред най-големите ужаси на природата? Момчета, обзалагам се, че го уцелихме поне десетина пъти, ако не и повече.

— Не видях никаква кръв.

— Какво, Смигинс? — извърна се капитанът рязко към помощника си.

Смигинс се надигна от мястото си. Най-после дишането му се бе нормализирало. Вместо да погледне към капитана, той се извърна към будещата страх тъмнина.

— Казах, че не видях никаква кръв. Според мен никой от изстрелите не го прониза. Кожата му е прекалено дебела.

Блакстрап го погледна смаяно.

— Дори и така да е. Тогава ще приема, че видът и шумът от нашите пушки се оказаха достатъчни да го подплашат.

— Нима? — Смигинс погледна господаря си. — А защо биха го изплашили? В тази страна положително са виждали достатъчно светкавици. Защо няколко изстрела ще го сплашат?

Блакстрап се замисли — лицето му чак се сгърчи от усилието.

— Е, добре, проклет устат учен такъв, защо тогава звярът се извърна и побягна?

— Може да ви е огледал по-отблизо, капитане — промърмори Копърхед, стараейки се да не говори високо.

— Да — прошепна Самюел. — Видът му би накарал половин дузина дяволи да побягнат.

Блакстрап се извърна.

— Вие двамата, какво мърморите?

— Нищо, капитане — отвърна Копърхед с невинен тон.

— Само твърдя — продължи Смигинс, — че е безсмислено да вярваме в победата си. Нямаме доказателства за въздействието на нашите изстрели върху него.

— Тогава защо, мътните го взели, си тръгна? — поиска да узнае Блакстрап.

Помощникът му разпери ръце.

— Кой знае? Възможно е да се е отегчило, да е чуло нещо друго или да е надушило по-привлекателна плячка. Да е решило, че не си заслужаваме труда, или не е харесало миризмата ни. — Обърна се отново към оградата и нощта отвъд. — Благодаря на Провидението, че си тръгна. Видяхте ли зъбите му?

— Зъбите му нямат значение — обади се Йохансен. — Видяхте ли размера му?

— Тези са от по-голямо животно — Чумаш прокара ръка по гладката извивка на едно от ребрата.

До него Чин-ли изглеждаше мрачен, но доволен.

— Пак ли ще ми кажете, че не е дракон, господин Смигинс?

Блакстрап погледна свирепо помощника си.

— Дракон или не, казвам, че го прогонихме. — Смигинс предпочете да не спори. — Е, това поне премина. — Гневът на капитана се изпари така бързо, както и пламна. — Милион лири стерлинги, момчета. Ето какво ще ни заплати Лондонската зоологическа градина за подобно същество. А и ще се прочуем.

— По-лесно е да го прогониш, отколкото да го заловиш — изкоментира внезапно един от уморените моряци. — Ще бъде доста трудно.

— Положително има начин — не се предаваше Блакстрап, а очите му се присвиха, докато сучеше мустак.

Смигинс зяпна насреща му.

— Не говориш сериозно, нали, Брогнар?

Капитанът го изгледа свирепо.

— Когато става въпрос за толкова пари, господин Смигинс, винаги съм адски сериозен.

— Но дори да хванем такова същество, капитане, как ще го отведем до кораба? — попита Уатфорд и постави пистолета обратно в кобура. — Както и да го въртим, няма начин да прекараме тялото на звяра през каньона, откъдето минахме. Все едно да прокараш корабно въже през иглено ухо.

— Прав си, Уатфорд — съгласи се Блакстрап, обмисляйки същия проблем. — Но не е изключено да има и друг излаз.

Някои от мъжете се скупчиха по-близо, а останалите по местата си слушаха внимателно. Убедени, че току-що са прогонили чудовище от някакъв кошмар, в момента нямаше да откажат нищо на капитана си. Откакто напуснаха „Кондор“, за пръв път демонстрираха толкова висок морал.

Блакстрап се престори на безразличен, но в очите му се забелязваха злоради пламъчета.

— Е, май няма смисъл да повтарям, момчета. Просто беше едно хрумване. Ще трябва да помисля още, преди да решим дали да се захванем с такава задача. А междувременно, според мен, редно е всички да поспим. — Улови погледа на Мкузе. — Ще поставим четирима стражи, Мкузе. По един във всеки край на стана. Избери си другари за първия пост.

— Слушам, капитане. — Зулуто погледна към пленниците. — И още двама, които да държат под око нашите хубавци.

— Да, виж ги само — промърмори един от моряците.

При вида на приближаващия мегалозавър двете по-малки животни се бяха напикали. Овързани здраво с въжетата, те успяха само да се сгушат зад родителите си, които полагаха всички усилия да успокоят децата си. Пиратите, на които тази домашна сцена се стори трогателна, а не смешна, предпочетоха да не споделят чувствата си — не желаеха да се изложат на подигравките на капитана.

Мъжете се разпръснаха и се приготвиха за сън. Самюел хвърли няколко цепеници в огъня, за да го поддържа.

Само Смигинс дълго стоя до оградата на заграждението, загледан в тъмнината отвъд: вслушваше се в нощните звуци — и познати, и непознати. От време на време далечно прекършване на клони ставаше причина по гърба му да пробягват тръпки.

Наистина ли прогониха чудовището? Съвсем не беше сигурен. Блакстрап обаче не желаеше да чуе нищо друго. Принудиха го да побегне и това беше всичко.

Съществото не даде никакви признаци за паника или умора. Ако куршумите не го бяха наранили истински, защо тогава побягна? Сви уморено рамене. Мистериите на тази страна следват прекалено бързо и често, за да ги разбере човек. Вероятно Блакстрап има право. Вероятно той, Смигинс, мисли прекалено много за един моряк. И определено — прекалено много за пират.

Но, каза си той решително, все някой от тази сган трябва да мисли.

Нещо засенчи луната. Той отново потрепери, независимо от топлия въздух. Беше чувал крясъци на огромни опасни животни в Индокитай и Индия. Но тук беше коренно различно.

Може и да бяха прогонили звяра. Но той беше убеден, че ако такова чудовище спре вниманието си върху някой от тях, най-добре е въпросният индивид да се приготви за среща със Създателя си, защото каквото и оръжие да държи, няма да му помогне.

Не беше приятно да заспи с такава мисъл.