Алън Дийн Фостър
Изгубената Динотопия (7)

VII

Кеелк тича, докато остана съвсем без сили. Краката я боляха. Спря до висока секвоя. Дишаше учестено, но се стараеше поне да е тихо. Въртеше глава наляво-надясно и се ослушваше за най-малкия шум. Независимо от размерите си, господарите на Дъждовния басейн проявяваха способността да се промъкват през горите с невиждана предпазливост и хитрина; умееха да стоят абсолютно неподвижни — изглеждаха заспали или в безсъзнание — и дебнеха някое невнимателно същество да мине покрай тях.

Цивилизованите динотопианци, пътуващи през тяхна територия, ги хранеха така добре, че изобщо не им се налагаше да ловуват. Тласкани обаче от древен нагон, лишени от логика и здрав разум, на тях винаги трябваше да се гледа като на опасност. Всички обитатели на Динотопия научаваха това от най-ранна възраст.

Затова при всяко птиче изчуруликване наблизо, при всеки внезапен скок на насекомо от листо върху някоя клонка, Кеелк анализираше звука и движението, за да разбере съвсем точно естеството му. Всеки храст, всяко дърво криеше потенциално неизвестни заплахи. Намираше се в Дъждовния басейн и то сама, съвсем сама. Колко далеч бе от познатата, цивилизована Корнукопия!

С пълно съзнание за поетия риск, тя се приближи на пръсти до брега на близкото поточе и сведе глава да пие: поемаше водата, грациозно извивайки врата и гърба си. Хладната течност успокои гърлото й. Наистина ли се спаси от ужасните хора? От доста време нито ги бе виждала, нито ги бе чувала. Но това не означаваше, че се намира в безопасност. Беше избягала единствено от тях. Една угроза бе заменена от друга.

Изправи се в целия с ръст от метър и осемдесет и се отправи към скалите, мяркащи се между процепите на дърветата. Най-после стигна до каменната стена, ала тя се оказа прекалено стръмна и ронлива. Надеждата да се изкатери по нея угасна.

Да избягва каньона, по който дойдоха, поръчаха родителите й. Следователно трябваше да се насочи не на изток, а на запад. Не беше зле — и без това планинските селища на Бакбоун се намираха в тази посока.

Съобрази, че до голата каменна стена е съвсем на открито; Затова отново навлезе в гората и пое на изток, прикривайки се из растителността. Вече беше напълно убедена, че преследвачите й са я загубили; престана да се притеснява за тях и за невероятно агресивните им фойерверки.

Спря едва когато нощта напредна дотолкова, че всяко по-нататъшно предвижване стана невъзможно. Изкълчен глезен или счупен крак биха я забавили къде-къде повече от малко сън. А и определено се нуждаеше от почивка.

Намери плитка хралупа под скупчени филодендрони и се свря колкото успя по-навътре. Широките зелени листа я прикриваха от чужди погледи, а и я предпазваха от започналия да вали дъжд. Имаше вероятност по това време на годината да се превърне в порой и тя бе благодарна за импровизирания подслон.

Свита в тъмнината, слушаше непонятни звуци — никак не беше сигурна дали иска да ги определи — и се чувстваше по-самотна от когато и да било през живота си. Без да спира да се терзае за съдбата на семейството си, известно време остана в плен на горските гласове. Най-после се предаде на неспокоен сън.

На няколко пъти я обезпокои шум от пречупване на клони в далечината, но нищо не се приближи и до ноздрите й не стигна миризмата на пагубните тела, от които така се страхуваше. Веднъж от гърлото й неволно се изтръгна жален вик. Ужасена, тя се мобилизира да не се повтори, за да не привлече нежелано внимание.

С настъпването на утрото я събуди шум от нещо огромно, което решително наближаваше сред дърветата. Застанала мигом нащрек, тя премигна и погледна листата, осветени вече от изгрева. Очите й обходиха околността, а ноздрите й се разшириха.

Шумът се усилваше. Тя сви врат и прибра глава колкото е възможно по-близо до раменете. Не смееше да помръдне. Бяха й казвали как да постъпва в подобно положение, но само между другото. Указанията по въпроса бяха кратки, защото практически не съществуваха такива инциденти — никой не ходеше на следобедна разходка в Дъждовния басейн.

Както често обаче се случва, когато знанието се окаже недостатъчно, се пробуждат инстинктите.

Напълно неподвижна, с широко отворени очи, тя наблюдаваше как една малка планина минава през дърветата вдясно от нея. Главата на съществото бе близо до короните и се извисяваше над повечето папрати. Сияещо жълтеникаво око с големина на половината й череп премигваше в мъглата.

Съществото представляваше само контур, но от него лъхаше мощ и сила — още по-ужасяващи, понеже не бяха видими. Беше доволна, защото не виждаше извитите остри зъби. Тя знаеше, че изпълват кръвожадната му паст. Не виждаше и мощните предни крайници с по три пръста, които се свиваха и разпускаха, готови да разкъсват и унищожават.

Алозавърът беше едър — сигурно десет метра от носа до опашката — и тежеше много тонове. Макар да не го виждаше ясно, чуваше ритмичното хъф-хъф от дишането му. Дробовете му работеха като ковашки мехове. Ако му хрумнеше, тя щеше да се превърне в скромен ордьовър за неутолимия му апетит.

Затаи дъх, когато съществото сведе глава към земята и подуши. Диря ли следваше? И ако беше така — дали не е нейната?

Не, реши тя, без да се страхува от опасността — той дойде от юг й не може да е пресякъл дирята й. Но какво ще стане, ако долови миризмата й сега? Тя се съмняваше, че е възможно след снощния обилен дъжд, но така или иначе алозаврите притежаваха изключително изострено обоняние. Ако открие скривалището й, как ли ще успее да го вразуми? Тя не знаеше много от диалектите на карнозаврите, но понякога бе възможно да се разговаря с тях. Доста ще зависи от това колко точно е гладен. Карнозаврите имаха лошия навик първо да хапят, а после да разговарят.

Тя имаше едно-единствено предимство: не би осигурила кой знае колко храна за израснал алозавър. Дано този реши, че не си струва труда да се занимава с нея. Няколко хапки кокали и твърда кожа — това представляваше тя. Не ставаше дори за лека сутрешна закуска.

Тази мисъл не я утешаваше обаче кой знае колко.

Стоеше напълно неподвижна и се опитваше да си внуши: аз съм камък. Сиво петно в гората. Тук няма нищо живо, нищо, годно за ядене.

Алозавърът вдигна масивната си челюст, издиша дълбоко и разклати глава. Дали пък не надуши нещо, което не му допада? Спори и гниещи листа покриваха земята на екваториалната гора. Ако бе попаднал на дирята й предишната вечер, преди обилния дъжд, тя не се съмняваше, че щеше да я надуши на секундата. Но сега пътеката, по която мина, бе осеяна с гъби и други объркващи миризми.

Огромното месоядно същество се изправи като строителен кран. Погледна първо наляво, после надясно. Кеелк потрепери в скривалището си, затваряйки очи.

Когато ги отвори, алозавърът беше изчезнал. Чуваше как клоните се прекършват под отдалечаващите се стъпки, докато той се насочваше на юг. Тя остана в същата поза, защото се опасяваше да не би това да е трик при ловуването — маневра, която да подведе укрилото се същество да се покаже. Едва след час се почувства в безопасност. Измъкна се от хралупата като си мислеше, че колкото повече се бави, толкова повече отлага спасението на семейството си. От продължителното стоене я боляха мускулите, но тя не им обърна внимание — нали все още беше жива, все още беше в състояние да потърси помощ за родителите, за брат си и сестра си.

Единственият шум идваше от кавгаджийски настроен папагал, а единственото движение бяха на последните капки дъжд, стичащи се от листата. Хвърли поглед назад и продължи пътуването си, като се успокояваше и се бореше с напиращия страх, който я подканваше да тича; да тича, преди да е станало късно. Макар да знаеше, че е по-бърза и гъвкава от всеки алозавър, би било върхът на глупостта да си играе с такова чудовище: десет нейни крачки се равняваха на една негова.

Гладът я накара да позабави ход. Не биваше да се придвижва цял ден с празен стомах, а и я бяха учили да се грижи за тялото си. Дъждовният басейн бе пълен с храна за всеки авантюристично настроен пътешественик. Храната не бе внимателно инспектирана и проверена за паразити, но Кеелк нямаше друг избор. Трябваше да поддържа силите си.

Видя отрупано със зрели плодове дърво, посегна и придърпа един клон. Повдигна се на пръсти. Веднъж откъснати, беше лесно да се обели червената им люспа, за да се стигне до захарната сърцевина. Клюнът и ноктите й се справяха добре и тя поглъщаше хладните вкусни плодове, като знаеше, че твърдата костилка в средата ще мине безпрепятствено през храносмилателната й система.

С обновени сили и освежена тя се впусна отново в бяг. Същия следобед бели мравки, струпали се в убежището си, се превърнаха в богата на протеини закуска. А плодове се намираха навсякъде по пътя. Липсваха й сложните и забавни ритуали при семейните хранения, но най-много й липсваха любовта и мъдрите съвети на родителите, любопитството на Трил и постоянното добродушно заяждане на Аримат. Мисълта за тях я поддържаха не по-зле от всякаква храна.

Звукът бе толкова тих, че почти не се чу, но не й убягна. Спря рязко и погледна натам, откъдето бе минала. Може да е просто птица, каза си тя. Не прозвуча по-различно от птица.

Само дето трябваше да е някаква обитаваща земята птица.

Какво ужасно място е Дъждовният басейн, помисли си тя. Закле се, ако се измъкне безпрепятствено, никога повече да не стъпва тук. Докато си го повтаряше, отново се чу шум. Главата й рязко се насочи надясно. Трето тупване я накара мигом да извърне врат в противоположната посока.

Опитваха се да я обградят. Всеки приглушен звук отбелязваше присъствието на още един преследвач. Засега нямаше понятие кои са, но очевидно не предвещаваха нищо добро. Приятелите не се промъкват и не те обграждат, а и сред обитателите на Дъждовния басейн не се ширеше дружелюбност.

Колкото и да се напрягаше, не виждаше нищо. Над короните на дърветата не се показваха главите на никакви гигантски карнозаври. Чуваха се единствено приглушени стъпки.

Нещо я преследваше.

Нима странните хора са проявили по-голяма решителност, отколкото допускаше тя, и са продължили да я следват и през нощта? Толкова ли луди бяха? Стъпките можеха да са на хора. Децата на хората, с които си играеше в по-щастливи времена, много умело играеха на криеница.

Заотстъпва предпазливо, без да е сигурна в коя посока да побегне. Тя разбра, че ще има само един шанс да направи правилния избор. Очите й доловиха някакво движение в храстите и тогава го видя: прокрадваща се атлетична фигура, малко по-дребна от нея. Проблясване на бивни и остри нокти.

Велоцираптори. Цяло стадо.

Бяха повече от трима, знаеше тя. Беше учила, че най-малкото стадо се състои от шест. Дребни на ръст, но въпреки изобилието от храна в Дъждовния басейн не бяха забравили как се ловува. Бяха само зъби и остри нокти.

Един скок в грешна посока — и ще се озове право сред тях. Ще се впият в нея със закривените нокти на задните си крака. Няма да им отнеме дълго време, за да се справят с това, което за тях би било едно хапване.

Е, не възнамерявам да се превръщам в храна за никого, помисли си тя решително. Нито днес, нито когато и да било. Най-малкото за семейство нецивилизовани дребни велоцираптори и то в момент, когато собственото й семейство е в опасност.

От движенията и шума от стъпките им разбираше, че целят да я обградят. Вероятно й оставаше малко време, през което да действа, преди да сключат кръга. Огледа се диво наоколо. След няколко мига нямаше да има никакво значение в коя посока ще скочи. Велоцирапторите тичаха точно толкова бързо, колкото и струтиомимусите. Този път обаче гъстата екваториална гора няма да й помогне да се измъкне от преследвачите си. Дребните същества, подвижни не по-малко от нея, можеха да прескочат всяко препятствие или да се шмугнат под препречил се паднал ствол.

За миг й хрумна налудничавата идея да хукне надясно, право към най-близката скала. Но със здравите си крака и нокти тези хищници се катереха по-умело от нея.

Ще успее ли да ги изпревари, да се изкачи и да започне да търкаля камъни върху тях? Имаха славата, че трудно се отказват, а и съществуваше опасността тя да се подхлъзне.

Нямаше смисъл. Те почти я бяха заловили. Просто удължаваха времето до момента, когато играта ще приключи с неизбежния си завършек.

Но тя бе решена да не се предава без бой. Май видя пролука вдясно. Досега не бе чула нищо от тази посока. С един скок прескочи висок мравуняк и хукна натам. Движеше се със страхотна скорост, и дори не си даваше труда да избягва клоните и тръните. Влажният въздух свистеше край ушите й. Имаше чувството, че лети.

След секунди чу стъпки след себе си. Гонитбата бе започнала. Макар изходът да бе само един, тя не спираше да тича, окриляна от мисълта, че поне е избягнала първоначалния им капан. Сега те ще трябва да се потрудят за закуската си.

Не хранеше никакви илюзии какво ще стане, ако дори само един от тях я догони. Макар и по-едри, никой струтиомимус не бе в състояние да се пребори с велоцираптор. Тя не беше като непобедимите сороподи, нито като бронираните анкилозаври или цератопсите. Орнитомимозаврите, към чието семейство се числяха и струтиомимусите, можеха да разчитат единствено на интелигентността си.

Нищо не бе в състояние да откаже глутница хищници, поели на лов, знаеше тя. Нищо чудно гонитбата дори да им носи наслада. Вероятно придаваше пикантност на предстоящото хапване. Подобни мисли само й помагаха да ускори крачка. Никога през живота си не бе тичала така бързо; дори когато се спасяваше от онези странни хора.

Но това нямаше значение. Зад нея се чуваха пронизителни изсвирвания: идваха от всички страни и ставаха все по-близки и по-близки.

Езеро, помисли си тя трескаво, или бързотечаща река би било единственият й шанс. Във водата щяха да са с равни сили, а отчаянието щеше да й вдъхне допълнителна енергия. Докато разсъждаваше върху подобна перспектива, странен мирис стигна до ноздрите й. Беше тежък, силен и страшно познат.

С чувството, че няма какво да губи, тя безразсъдно пое в тази посока. Питаше се само дали вече не е полудяла от трескавата гонитба. Защото онова, което й хрумна, бе определено напълно налудничаво. Но пред сигурната смърт — какво значение имаше? Ако е права в предположението си, по този начин неизбежното поне щеше да настъпи бързо.

Право напред сред гората се откриваше малко голо пространство. Напряко на пътеката, по която бе поела, се виждаше сива купчина. В далечния край се издигаха дърветата на екваториалната гора.

Приближавайки, леко намали ход. Характерната миризма вече беше много силна. Подсвиркванията на велоцирапторите зад гърба й ставаха по-настойчиви. Щяха ли да доловят същата миризма и да се оттеглят? Или ще се впуснат във финален спринт с намерението да я догонят? Тя знаеше, че за тях ще е трудно да се откажат, след като са стигнали така близо до плячката си.

За пръв път погледна назад и видя неколцина от преследвачите си: тичаха усилено след нея, изплезили език. Приближаваха бързо. Несъмнено напредваха и други. Слънчевите лъчи се отразяваха в бивните и ноктите им като в огледала. Очите им бяха ужасни — взираха се в нея, без да мигат.

Добре, помисли си тя, нека са съсредоточени върху нея.

Изцяло решена да осъществи замисъла си, тя стъпи върху ниска част на сивата купчина и се оттласна. Докато скокът я отнасяше нагоре над сивата грамада, едно по-дълбоко изсвирване от това на велоцирапторите прониза въздуха; последва го сърдито гневно изръмжаване.

Първият от преследвачите й се хвърли след нея. Тъкмо поставяше крак и предната страна на купчината рязко се изви. Масивните челюсти щракнаха и след смаян писък кокалите на хищника бяха схрускани.

Другите от глутницата застинаха намясто. Някои от по-задните не реагираха навреме и се сблъскаха с тези отпред. Настъпи тревожно объркване. Панически подсвирквания и писъци изпълниха гората.

Рев, достатъчно силен да разтърси буболечките по дънерите на дърветата, заглуши крясъците на хищниците — купчината, бясна, че са нарушили съня й и са нахлули в територията й, се изправи на два крака и се втурна към злополучните преследвачи.

Кеелк не видя нищо от това. Без да отклонява вниманието си от пътеката напред, продължаваше да тича. Краката започваха леко да я болят, но тя не забави ход, докато и последното ехо от хаоса зад гърба й не се удави в тишина.

Бягството й я отведе много навътре в Дъждовния басейн. Отдалечи се от скалите, но поне за момента се намираше в безопасност.

Купчината, която прескочи, не беше от гранит, а от плът. Всъщност беше алозавър — по-рано сутринта именно той мина така близо до нея. Мигом разпозна миризмата му. Огромното месоядно беше задрямало. Щом надуши дирята му, тя пренебрегна всички предупреждения относно опасния хищник и вместо да промени посоката, се насочи право към леговището му.

Стъпи върху него и го прескочи: още не можеше да повярва, че го е сторила. С настъпването си го пробуди, ала когато той отвори очи, тя вече го бе прескочила и той видя нещастния хищник, начело на глутницата. Раздразнен, а и гладен, алозавърът реагира инстинктивно. Велоцирапторите дори нямаха възможност да се извинят.

Тя не искаше да си представя последствията. Глутница велоцираптори не биха се спрели пред нищо, дори не и пред алозавър. Независимо от изхода на битката обаче оцелелите няма да са в състояние да подновят преследването й.

В едно бе сигурна: при следващото си участие в младежките олимпийски игри в Соропол няма да се стряска от препятствията.

Премина в по-умерено темпо и схващането в краката й поотслабна. Струтиомимусите, в края на краищата, са предопределени да тичат. Но не и на гладен стомах. Откри, че пак е гладна, а денят едва започваше.

Аримат бе по-добър бегач, но неговите въжета не бяха се разхлабили. Обстоятелствата избраха тя да избяга и трябваше да се справи. Цялото й семейство разчита на нея. Кой знае какво смятаха да правят онези луди хора? Подобни мисли не й даваха мира и тя продължи напред.

Ще ми се да бях по-голяма, помисли си тя. Да притежавам повече знания и опит. Но я бяха учили, че знанието представлява опит. Усмихна се. Ако е така, през последния ден бе натрупала доста знания.

Все още беше жива.

При трескавото бягане се пообърка. В гъстата гора няма ориентири и беше трудно да определи посоката. Намали ход и спря да пие вода, докато обмисли положението. Планините Бакбоун се простираха от северната страна на Дъждовния басейн. Дотук добре. Но къде е север? Зад облаците и през мъглата е трудно да се определи точното положение на слънцето.

Ако не установи точно, ще потъне още по-дълбоко в Дъждовния басейн, а там непременно ще се натъкне отново на някои от постоянните му обитатели. Губене на време е да мисли какъв ще бъде неизбежният изход от подобна среща. Опита се да си припомни кой път измина при отчаяното си бягство, но като се сети, че непрекъснато се бе шмугвала и наляво, и надясно, за да се спаси от хищната глутница, само се натъжи.

Напред ли да върви? Или да кривне наляво? Изви глава нагоре и се загледа в неясното небе; насили се да си припомни всичко, което я бяха учили, за ориентирането по природни белези.

Е, значи наляво. Пое няколко пъти въздух и тръгна с надеждата скоро да зърне голи канари сред дърветата и храстите. Дори скалите да се окажат стръмни и да не успее да се изкатери по тях, ще бъдат сигурен знак, че отново е на верен път.

Птици я следваха и я окуражаваха с успокоителното си чуруликане. Радваше се на присъствието им. То подсказваше, че в момента никой не дебне наоколо. Въпреки това тя не приспа своята бдителност. След като за малко повече от един ден надхитри хищници, заблуди алозавър и избяга от бездушните фойерверки, сега не възнамеряваше да се провали поради невнимание.

Екваториалната гора я обгръщаше в тъмнозелената си прегръдка, но тя не се чувстваше твърде уютно.